Село Добрина

By Ивайло Гогов

„Село Добрина“ разказва делнични истории за традиционни празници по ръба между радостта и мъката в (не)обикновено нашенско село на границата между миналото и бъдещето.
Книгата е изтъкана от пъстро българско сладкодумие, вплетено с огнени нишки поезия от ласката на майсторско перо.
Литературно бижу, пропито с непоколебима вяра и гореща страст, които ще ви смълчат и ще ви спрат дъха.

• Language: Български
• Publisher: Ивайло Гогов
• Release date: Jan 8, 2020
• ISBN: 9780463775417

Ивайло Гогов

Роден: 24 Март 1973Предпочитано място за живеене: София, БългарияПрофесия: Ландшафтен архитектСтраст: Писане и четенеИздадени на хартия: 8 стихосбирки, 11 романа и 2 сборника с разказиМото: По-добре едно по-малко, отколкото едно повече

Book preview

Завъртя се из село една птица незнайна,

странна, тънкокрака,

ни едра, ни дребна,

на пера като сврака,

ала с песен вълшебна.

Цял ден високо в небето се рее,

пък кога слънцето по залез наедрее

и започне алени струи да процежда,

птицата слезе над старата църква.

Кацне, оглежда, клюна си отърква,

пък глава проточи, крилата си свие

и над цяло село тънък глас извие.

А гласът ѝ бистър като мед се лее,

като звън се носи, като жар изтлява,

хем ясен и силен –

през камък минава,

из плет се промушва –

и кой какво прави,

спира се, заслушва...

че залъкът сиромашки се преглъща по-лесно,

кога наквасен е с такваз сладка песен.

И нощ подир нощ селото с песен заспива,

песен сънува и се с песен пробужда.

И макар да беше тая птица чужда,

странна и непозната,

запали на селяните топлинка в сърцата.

И свикнаха вечер, кога се прибират

от тежък труд кърски по ливади и ниви,

глава да вдигнат, да я подирят,

щото се бояха да не се затрие

и пак да осиротее селската камбанария.

Че църквата вехта, като старица прегърбена –

стените изронени, гредите нащърбени,

камбаната пукната, кръстът се килнал...

И преди да кацне птицата отгоре,

никой не поглеждаше там да търси опора.

Пък някоя заран по изгрев слънце

ще излезе попът, ще ѝ хвърли зрънце,

а тя – хитроумна, не слиза веднага,

а първом го чака да се прибере из прага.

И пак не хвърка, а стои додето

чуе как отвътре се хлопва резето,

пък крила разпери, долети по двора,

кълве набързо, но глава не свежда

и с едно око настрана все поглежда –

листо само да трепне и литва лудешки,

като и преди да е патила от добрини човешки.

Мома някоя ще изнесе и паница,

та да има гостенката отде да пие водица.

И я дебне тайно, скрито я оглежда,

та да може после да я изтъче от прежда.

А момците тръпнат –

перо да намери кой ще сполучи,

та гордо на калпака отпред да забучи.

И децата цял ден, нали друга работа нямат,

тичат по баирите с разпилени длани,

задъхани, потни, ще им изскочи сърцето –

и всяко копнее

като птица барем за миг съумее

да литне в небето.

И на ковача момчето, дето гаснеше болно –

и то, като дочуе птицата волна,

току се надигне, на лакът застане,

през стъклото гледа и не смее да мигне,

да не я пропусне –

пък докато чака, от попарата кусне.

Заякна, закрепи се, заруменя сякаш

и един ден излезе самичко на двора,

комай забравило и болест, и умора.

И тая вест дълго не остана скрита,

та взеха да ѝ приписват сила лековита.

А баш на мегдана, досами чешмата,

снага беше разкривила една стара круша –

клонеста, чепата, жилава и дребна –

плод не ще да ражда,

но за сянка лятос беше им потребна,

та не я сечаха.

Често там идваше птицата свенлива,

до чешмата кацне, вода да отпие,

пък после литне горе в клонака,

огледа се, потърси като че гнездо да свие.

Почука с човка кората сива,

крила разпери, глас заизвива

и сетне млъкне.

Стои така дълго време, но се уплаши,

сякаш от сянка и тихо хвръкне.

И като по чудо в една тиха заран

старата круша,

дето от години не беше цъфтяла,

в снежнобели венчета отрупа се цяла.

И селяните все по-често се улавяха засмени,

усещаха се сякаш като да са преродени.

А имаше и една странна сила друга

тая непозната сладкогласна птичка –

че чорбаджии, стопани, ратаи и прислуга –

пред гласа ѝ равни ставаха всички.

Излязат из къщи кога падне здрач –

налбатин, абаджия, дюлгер и сарач –

дивят се, цъкат и благодарят на съдбата,

че им изпрати тая твар перната,

дето с песен нежна сърцата пленява,

труда им подслажда и душите сгрява.

Ала старите хора,

нали много бяха живели,

а още по-много бяха и видели,

та у всичко ново съзираха прокоба,

че ще донесе в село само беда и тегоба.

Защото знаеха – и те от свойте баби,

че от много хубаво хаир няма да видят,

а пък и злото нивга само не иде.

И мълва пуснаха, че макар и сладкопойна,

птицата вещае времена трудни и разбойни.

Подшушнаха тук-там на тоя, на оня,

по-скоро птицата да се прогони.

Засипаха тежки клетви и закани,

че и жълтица отредиха за който я хване.

И засита нали няма окото човешко,

полакоми се някой за тая пара грешна,

остър камък хвърли, крилото ѝ скърши.

Ала не успя душманът да я довърши,

че макар и ранена,

горкинка намери сили стаени

и отлетя към гората.

От тоя ден насетне гласът ѝ замлъкна,

а без него и цялото село помръкна.

Напразно я чакаха цяла неделя,

напрягаха слух белким чуят повторно

песента позната, омайните трели –

та животът пак да потече честит и спорен.

Но битът нали си носи кахъри насъщни,

селото заскърца с хода си вековен,

продължи реда си обичаен и смръщен,

а птицата остана само мил спомен.

И тъй както камъкът се превръща в пясък,

скоро и споменът се стопи и угасна.

Че на нива вече пшеница класеше

и на селяните жътвата само в ума беше,

стягаха паламарки и сърпове остри

и забравиха странната златогласна гостенка.

Пък комай годината плодородна се случи,

та не можаха навсякъде овреме да сполучат

и придойдоха в село жътвари наемни

да помагат и те в труда черноземен.

И една вечер морна, сред зноя брокатен,

седнаха в кръчмата тия безпътни аргати

и подир кана вино и чаша ракия

най-старият разказа история чудата:

Как в едно село, хем близко, хем далечно,

явила се птица странна, непозната –

и вечер с песента си топла и сърдечна

огласяла неуморно чак до небесата.

Не били чували местните хора

друга птича песен така люботворна,

та решили вкупом, вместо да я пъдят,

място да ѝ сторят и да я завъдят.

Живинката пойна сякаш ги разбрала,

там гнездо си свила и цяло лято стояла,

а кога наесен в едно утро ранно

разперила криле към земи иностранни,

с нея излетели и още три малки,

над село обиколили,

като да благодарили

и повторно повече не се появили.

И оттам насетне залиняло дървото,

дето си била оплела гнездото,

съхнало и гнило, цяло се стопило

и още преди зимата паднало из корен,

и трап изпод него зейнал отворен.

А в трапа – делва и в нея – пендари!

Едвам смогнали да ги натоварят.

Цяло село на мегдана се сбрало,

такова чудо друг път не видяло.

Решили, че имането им е дар от Бога,

та отредили цяла крина жълтици

да обновят църквата както могат,

да купят утвар и вощеници.

И за школото позаделили,

че и за мост каменен през реката –

и пак артисало доста злато.

Мъдрост проявили и се спогодили