Мол

By Ивайло Гогов

Малка и набираща скорост рекламна агенция е наета да организира агресивна рекламна стратегия. Охранителна компания представя нестандартна демонстрация на дейността си. През нощта в многоетажен търговски център са допуснати шестима нарушители, представени като потенциални терористи. Шестима охранители ще ги открият и обезвредят. Навсякъде са разположени камери. Клиентите на компанията следят действието на живо в зала в приземието на търговския център.
Нарушителите са подбрани между хора с тъмно минало. Те не знаят в какво участват. Вярват, че са герои в риалити предаване, целта на което е да открият куфар с пари. Само един ще спечели. При това – само с позволени средства.
Служителите на рекламната агенция са се погрижили за всичко. Последните два месеца са преминали в безкрайни преговори, безсънни нощи и непосилен труд, за да са сигурни, че няма да се получи гаф.
Нощта започва и тогава всичко се обърква.

• Language: Български
• Publisher: Ивайло Гогов
• Release date: Oct 11, 2014
• ISBN: 9781310082979

Ивайло Гогов

Роден: 24 Март 1973Предпочитано място за живеене: София, БългарияПрофесия: Ландшафтен архитектСтраст: Писане и четенеИздадени на хартия: 8 стихосбирки, 11 романа и 2 сборника с разказиМото: По-добре едно по-малко, отколкото едно повече

Book preview

Стела дишаше дълбоко със затворени очи.

През лявото си рамо усещаше масивния татуиран бицепс на мъжа до нея. Бивш затворник. Колко време издържаха бившите затворници на свобода? Две седмици? Година? Рано или късно отново се озоваваха зад решетките. Тоя си беше затворник по рождение.

От другата й страна на няколко метра седеше онзи с руското име. Брутален тип с най-глуповатата физиономия, която беше виждала. Говедо и половина. Здрав като скала и с излъчване на тухла.

Ще ги отстраня. И двамата изглеждат тромави и тъпи. Любимата ми порода – яки, скучни и наивни като деца. Смятат, че знаят как се печели, само защото са се наблъскали с протеини. Още докато ги инструктираха, Стела беше оценила шансовете си за успех високо. Бяха общо шестима – тя и петима мъже. Имаха шест часа да покажат кой е най-добрият. Един от тях – само един – щеше да се измъкне. И да излезе навън с купчина пари. Голяма купчина.

Ден по-рано: четвъртък, 10:06

– Проверихте ли всички камери? – попита Дейвид.

– Лично ги обходих, за да тествам апаратурата – отвърна високият младеж с мърлява шапка върху къдравата си коса. – Камерите работят безотказно, компютърната система вече е активирана. Досега – погледна часовника си – повече от дванайсет часа не сме регистрирали нито един срив.

– Не ми харесва тая дума, Борис! Клиентът не плаща толкова много пари, за да гледа сривове.

– Всичко е под контрол. Можем да започваме играта.

– Искам те там непрекъснато до събота сутрин. И не мърдаш! Няма дори да ходиш да пикаеш. Стоиш пред компютрите и действаш! Ясно ли е?

– Разбрахме се.

Дейвид махна с ръка и Борис излезе от стаята.

Петък, 23:35

Затворника броеше наум. Вече беше стигнал до сто и двайсет. Така се отпускаше преди важните мачове. В оня мърляв пандиз се боксираше за кутия цигари. Тук залогът беше различен. Подобен шанс се открива веднъж в живота. Сто двайсет и седем. Сто двайсет и осем. Сто двайсет и девет. Няма да позволи на никой от тия лигльовци да вземе неговите пари. А че ще бъдат негови, нямаше никакво съмнение. Още като видя съперниците си за пръв път, осъзна, че победата вече му е присъдена. Един такъв удар и до края на дните си нямаше да помирише отвратителната затворническа супа.

Четвъртък, 10:11

– Говори ли отново с управителя? – Дейвид държеше слушалката с лявата си ръка, а с дясната рисуваше квадратчета по бялото поле на тефтера пред себе си.

– Вече няма какво да си кажем – отвърна приятен женски глас. – През последната седмица почти не съм се отделяла от него.

– Подписа ли всичко?

– Накрая дори не гледаше къде си слага подписа.

– Оставаше и да гледа! При тия пари, които ще вземе... А застрахователите?

– С тях нямаме проблеми. Предадох им чека, договора, всичко е тип-топ.

– Шарън?

– Да?

– Когато забавата приключи, подсети ме да те заведа на вечеря.

– Забава? Вечеряла съм, Дейвид. Още снощи. Дай да вършим работа.

– Ти си съкровище.

– Готови сме. Вече сме на старта.

– До утре, слънчице!

– До утре!

Петък, 23:40

Руснака се опитваше да си спомни как се казваше учителката му по математика в последния клас. Беше някакво съвсем обикновено име. Наташа? Олга? Тя го беше научила, че няма нерешими задачи. Трябва само да усетиш накъде да тръгнеш. Ако не можеш да започнеш, спомни си името ми и веднага ще ти изскочи идея. Таня? Тая женска тук приличаше на учителката му. Но беше по-студена. Докато им четяха инструкциите, й беше намигнал, но тя дори не трепна. Кучка! Мразеше кучките. Ще й даде да се разбере. Тя щеше да е първата му цел. Нещо като репетиция, преди да се заеме с останалите.

Четвъртък, 10:20

– Сид, как се чувстват гостите?

– Всичко е нормално. Преди малко приключиха със закуската. След десет минути ще ги заведем на обиколка из града.

– Някакви проблеми?

– Един се оплакваше от махмурлук. Нищо друго.

– Гледай да са свежи утре вечер.

– Осигурили сме им пълен комфорт. Зная разписанието по минути.

– Така ли? Какво ще правят утре следобед в четири?

– В четири имат сауна и масаж. В пет са поканени на чай с лек аперитив. Вечерята е точно в шест.

– Как ще ги докарате тук?

– Колите са в гаража на хотела. Тръгваме в девет и за двайсет минути ще сме при вас.

– Идеално.

– Дейвид?

– Да?

– Някои намекнаха за момичета.

– Няма проблем.

– Малки момичета.

– Колко малки?

– Достатъчно.

– Няма проблем. Не искам да им липсва нищо.

– Разбрано.

– Ще се чуем пак на обяд. Успех!

– До тогава!

Петък, 23:45

Ниският и набит мъж вдясно от Руснака гледаше в една точка далеч пред себе си. Не помръдваше и сякаш изобщо не дишаше. Беше научил това в спецчастите. Винаги преди акция медитираше половин час. Изхвърляше ненужните мисли, изпълваше се с енергия и обостряше сетивата си. Имаше зад гърба си повече от трийсет мисии. Всички бяха завършили с успех. Провал? Тази дума не му беше позната. Войникът има само два избора – да си свърши работата или да умре. Той беше роден победител. Скинър. Лейтенант Скинър.

Когато разбра, че е одобрен, очакваше да се изправи срещу елитни и отлично обучени противници. Тая пъстра сган от търсачи на лесни пари сега му се струваше смешна. Половин час, най-много четиридесет и пет минути, и от тях нямаше да остане и помен. Ще ги остави да се избият и лично ще довърши последния. Аматьори!

Четвъртък, 10:38

– Ало? Мегън?

– Слушам те, Дейвид.

– Вчера дадохме заявка осветлението в сектори три и седем да се подмени. Изпълнено ли е?

– Естествено. Изпратих ти имейл още снощи.

– Ти беше ли там?

– Естествено. Винаги проверявам нещата лично.

– Чудесно. Към колко да те очакваме утре вечер?

– Както се разбрахме, в девет нула нула.

– Искам да хвърлиш един поглед, преди да започнем. Ти ли ще инструктираш техниците, или сътрудникът? Предполагам, той.

– Естествено.

– Почини си добре. Че после ще е напечено.

– Вече почивам. Звъни ми само ако изникне нещо спешно.

– До утре!

Петък, 23:50

Из просторните помещения се разнесе силен звуков сигнал. Сух женски глас обяви:

– До началото остават десет минути.

Мъжът зад Затворника се размърда. Ръцете му бяха изтръпнали. Още само десет минути и щеше да влезе в надпреварата на живота си. Беше неспокоен и се опитваше да обходи мислено всички етажи. Докато ги развеждаха преди малко, отбелязваше наум надписите в близост до ескалаторите. От опит знаеше, че битките се печелят на кръстопът. След толкова години стаж в противопожарната служба си беше изградил умението да осъзнава затворените пространства като цветни кубчета. Червено за най-труднодостъпните и зелено за лесно проходимите. Площадките пред ескалаторите бяха почти сини. Самите подвижни стълби жълтееха. Малките помещения – тоалетни, складове, кухни, асансьори – клоняха към виолетово. В тях не биваше да влиза.

Пожарникаря се опита да протегне ръце, но скобите бяха стегнати здраво. Още само десет минути.

Четвъртък, 11:10

В стаята влезе младеж с очила.

– Огледът е завършен – докладва той. – Не открихме пропуски.

– Добре – Дейвид се обърна. Двете страници на тефтера бяха запълнени с драсканици. – Всички врати ли се отключват?

– В зоната на достъп – да. Вратите с код граница ще са заключени.

– Чудесно. Изпробвахте ли системата за централно аварийно блокиране?

– Работи.

– Колко е времето за възстановяване на режима?

– Две минути при обичайна ситуация и двадесет в случай на бедствие.

– Супер. Някакви проблеми?

– Едно от моите момчета не е на линия. Но и без него ще се справим.

– Окей. Утре ви искам в седем.

– Разбрано.

Петък, 23:55

Колко ли тежат двеста хиляди? Килограм? Пет? Крадеца никога не беше отмъквал толкова много пари в брой. Не си спомняше някой удар да е бил за повече от тридесет хиляди. И то – от заключени и строго охранявани домове, офиси и автомобили. Тук, доколкото разбираше, няма да има ключалки, аларми и системи за сигурност. Просто трябваше да стигне пръв. Огледа се. Конкуренцията не беше кой знае каква. Само младата жена го притесняваше. Хладнокръвна и уверена. Някога беше имал вземане-даване с една такава. Не само, че се справяше по-добре от него, но накрая успя да му задигне всичко и да изчезне.

Двамата здравеняци изобщо не ставаха за тая работа. От едър мъж крадец не става. Трябва да е гъвкав, жилав, дребен и бърз. Точно като него. В другите двама имаше нещо военно. Излъчваха строгост и ограничено въображение. Сами щяха да се вкарат в капан. Точно такива винаги сами се прецакват.

Четвъртък, 11:52

– Ани?

– Да?

– Отивам да обядвам. Взимам си и телефона. Няма да се бавя. Половин час.

– Чакате ли някого?

– Глен обеща да мине около един.

– Той се обади преди малко. Сътрудникът го е задържал. Ще се опита да дойде преди пет.

Дейвид стисна зъби и изпусна бавна въздишка.

– Да ти взема ли нещо за ядене, Ани?

– Не. Нося си.

– Добре. Ако някой все пак ме потърси тук, веднага ми се обади.

– Ясно.

Дейвид излезе от офиса, разхлаби вратовръзката си и се насочи към асансьорите.

Петък, 23:59

Този път звуковият сигнал беше кратък. Гласът каза:

– Внимание! Начало.

Лампите плавно угаснаха и в просторния коридор се възцари сумрак. Оскъдното осветление хвърляше отблясъци по стъклените витрини и лъскавите плочки по пода. Скобите на всичките шест стола се отвориха с тихо бръмчене.

В продължение на секунда тишината беше оглушителна.

Петдесет и осем дни по-рано: сряда, 11:45

Дейвид драскаше по края на листовете. Подобна заявка не беше получавал никога. Агенцията му се занимаваше с рекламни стратегии и фирмени представяния. Случваше се да поеме и някой кризисен пиар, но предпочиташе да се ограничава в ударните кампании. Кратки и внушителни акции, мигновен ефект, добри пари. Екипът му наброяваше една шепа хора, но всеки от тях работеше колкото цял един офис. Вече започваха да се превръщат във фактор на рекламния пазар. Макар и все още на прага на големия бизнес, Дейвид се наслаждаваше на вкуса на успеха. Беше свикнал да изтърпява безкрайните капризи на клиентите и резките промени в настроенията им. Умееше да им влиза под кожата. Отначало ги опипваше меко и отдалеч, но към края вече им стъпваше на врата. Винаги ставаше както иска той. А резултатите говореха сами за себе си. Поръчките валяха една след друга. Приемаха записвания за месеци напред. Само за големи компании. Непознатите направо ги отказваха.

Не и този път.

Възрастният мъж, седнал на стола срещу него, не се беше усмихнал нито веднъж в последните четиридесет и пет минути. Говореше тихо и повелително, а Дейвид все още не беше казал нито дума.

– Накратко, това е – мъжът най-после се облегна назад и млъкна.

Дейвид погледна записките, които беше успял да нахвърли, и затвори бележника.

– Значи искате да направим представяне на компанията ви?

– Ако исках пица, нямаше да дойда тук.

– Пред ограничена публика?

– Аз бих употребил отбрана публика.

– Занимавате се с охрана?

– Извършваме охрана. Елитна охрана.

– И искате да демонстрирате какво можете пред отбраната си публика?

– Правилно.

– Нестандартно?

– Най-вече.

– С истински нарушители?

Онзи кимна.

– Къде сте отседнали?

– В Хилтън.

– До пет следобед ще имаме предложение. Да се срещ¬нем там.

Ново кимване.

– Благодаря ви за избора, господин Хектор.

– Благодаря за вниманието, Дейвид.

Мъжът стана и се изправи, ръкуваха се през бюрото и излезе.

Дейвид натисна бутона на телефона.

– Ани?

– Да?

– Събери всички след половин час в кабинета ми. Всич¬ки до един! Където и да са, веднага да идват.

– Ясно.

– Отмени ангажиментите ми до утре.

– Ясно.

– Направо да идват тук. Ти също.

– Ясно.

Същият ден, 12:20

В залата беше задушно. Въздухът беше изпълнен с напрежение и очакване. Около овалната маса бяха седнали Шарън, Мегън, Сид, Борис, Глен и Ани. Дейвид седеше срещу тях и потропваше по гладкия плот.

– Така! Всички сме тук, можем да започваме. Ани, ти ще водиш бележки.

Секретарката кимна, отгърна бележника и постави писалката върху първия лист.

– Събрах ви, за да подготвим предложение. До четири и половина трябва да е на бюрото ми. Имам среща с клиента в пет, така че ще ви помоля за конкретни и бързи действия. Какво има, Борис?

– Какъв е тоя баровец? Да се нареди на опашката.

– Засега мога само да кажа, че ще плати колкото поискаме.

– Това го могат и други. Какво толкова?

– Само че този е първият, който ми оставя празен чек. Авансово плащане. Каквото напишем – това. Не се коментира.

– И за какво точно става въпрос? – намеси се Мегън и отметна яркочервен кичур от челото си.

Дейвид изгледа всички бавно и каза:

– За залавяне на терористи.

– Моля? – окопити се Сид. – Терористи?

Другите се разшумяха.

– Моля за тишина! – вдигна ръце Дейвид. – Изслушайте ме.

Глъчката стихна и единственият звук идваше от скърцането на писалката в ръката на Ани. Дейвид пое дълбоко въздух и продължи:

– Компания за охрана. Елитна охрана. Разширяват пазара и се опитват да пробият с нетрадиционна реклама. Клиентът спомена думата акция. Техните служители ще демонстрират как издирват и залавят нарушители пред отбрана публика. На обществено място с реални участници. За няколко часа. Без много шум. Бих казал, абсолютно дискретно. Представянето трябва да е оригинално, запомнящо се и впечатляващо. При това – без никой незаинтересован да разбере. Бам-бам и готово. Очаквам идеи.

– Бам-бам? А миш-маш?

– Борис! Съсредоточи се, моля те.

– Защо ние? – попита Сид.

– Наблюдавал ни е от шест месеца. Смята, че няма по-добри от нас в бранша.

– Да, бе! – нахили се Борис. – Тия дни хванах двама-трима терористи.

Дейвид погледна часовника си.

– Времето лети.

– Значи иска струпване на хора, така ли? – оживи се Мегън. – Някакъв празник например, където обикновено се събира тълпа. Площад. Неговите момчета влизат, хващат когото трябва и изчезват.

– Според мен случайните хора трябва да се сведат до минимум – отвърна Дейвид.

– Летище – подхвърли Глен. – Затворен периметър, ограничен брой участници.

– На летището има поне три отделни служби за сигурност – отговори му Сид. – Ще се изтрепят едни други.

– Клиентът ни не иска контакт с други охраняващи органи – Дейвид поклати глава. – Полиция, военни, тайни служби – забравете!

– Тогава киносалон – продължи Глен. – Там поне няма охрана.

– И ще има безплатни пуканки за публиката – засмя се Борис.

– Моля ви! – Дейвид потропа по масата.

– Търговски център – предложи Мегън. – Подменяме гардовете с тия супермени и всичко е наред.

– Не става – Борис свали шапката и разроши къдриците си. – В търговските центрове влизат хиляди хора. Повечето от тях – пълни блейки. Ще настане такава суматоха, че ще се изпотъпчат като диви прасета.

– А ако е в почивен ден? – Мегън не се даваше.

– Търговските центрове работят без почивен ден – отвърна й Борис. – Ти кога пазаруваш?

– Освен ако не го уредим – добави Глен.

– Да затворим сграда със стотици магазини? – Сид се облегна назад. – Знаеш ли колко ще струва реализирането на подобна идея?

– Нали се разбрахме, че парите не са от значение – Дейвид вдигна чека от масата и го размаха във въздуха.

– И кого ще преследват тогава? – попита Борис. – Като е затворено?

– Ще наемем доброволци – Мегън се надигна и отново приглади косата си. – Отбрани доброволци.

Дейвид мълчеше. Погледна Шарън и разпери длани въпросително.

– През нощта – каза тя. – Една хубава нощна игра на котка и мишка. Заключваме сградата, пускаме мишките, после пускаме и котките. Има камери навсякъде, ще е като телевизионно риалити шоу. До сутринта всичко ще е приключило. Почистваме и се изнасяме. Все едно нищо не е било.

Дейвид кимна.

– В това има хляб.

– Още отсега чувам звън на счупени витрини и падащи рафтове – изстена Сид.

– Добре де – обади се Глен. – Ако тия са наистина такива пичове, ще трябва да им намерим достойни противници. Иначе играта ще приключи за пет минути. Не познавам някой, дето би се навил да играе от отбора на мишките. Бая труд ще падне.

– А ако от никой търговски център не се съгласят? – Борис чоплеше дланта си с нокът.

– Това оставете на мен – отвърна Дейвид.

– Разхвърляни дрехи, шишенца с парфюм на пода, накривена перука върху пластмасов манекен – продължаваше да описва виденията си Сид.

– И какво става, след като ги заловят? – попита Мегън.

– Когато и последният нарушител е неутрализиран, представянето приключва – Дейвид се изправи и светна лампите. – Задължително е накрая да има нещо като коктейл. Докато публиката е подгрята от видяното.

– Исках да кажа, какво става с мнимите терористи?

– Получават си хонорара и се омитат.

– Никой сериозен тип няма да се навие да участва в това като боксова круша – каза Глен. – С хонорари можем да съберем само изпаднали актьори и неудачници.

– Какво имаш предвид? – обърна се Дейвид.

– Ако искаме класни играчи, трябва да им обещаем нещо наистина голямо.

– Голяма торба пари? – попита Мегън.

– Примерно.

– Най-добре всъщност ще бъде да представим нещата, сякаш те са главните участници в шоуто – кимна Шарън. – Това е добра мотивация.

– Нещо от типа елате и вземете наградата, ако сте толкова печени – подметна Борис.

– Да, а там ще ги чакат нашите хора.

– Не е зле – Сид се беше отърсил от вцепенението си. – Влизат няколко, само един печели. А на практика всички ще изгубят. Така е по-добре.

– И според мен магазините трябва да са отворени – добави Шарън. – Иначе ще е едно обикновено надбягване по коридорите.

Дейвид отново седна.

– Ще можем ли да го организираме за два месеца?

Борис подсвирна.

– Два месеца? Тоя наистина е голям баровец.

– Всъщност, петдесет и осем дни. Имат фиксирана дата.

– Ще можем – кимна Шарън.

– Неограничен бюджет – промълви на себе си Сид. – Брей!

– Добре – Дейвид отвори бележника си. –