Изгубената неродена мома: Легендата за Златното момиче, #3

By Теодор Панов

В края на злощастната новогодишна вечер в Царствено, когато Атина среща Волфганг и разбира една невероятна истина за себе си, настъпват поредица от бурни събития, които я принуждават да напусне своя приказен град на щастието заедно с Явор, Златозария и Светозар.

Далеч от границите на новопоявилия се зловещ Черноград петимата поемат по път, който ги отвежда до дома на един самотен мъж, където могат да намерят надеждно укритие и временна безопасност. Но пред тях има само седем решаващи дни, в които събитията могат да бъдат пренаредени, счупеното да бъде поправено, а изгубеното отново намерено. За целта Атина трябва да открие мястото, където се раждат приказките, да предприеме дълго и опасно пътуване из три различни царства, да се срещне с легендарни приказни злодеи и да изпълни едно пророчество.

И докато дните отминават, неочакваното завръщане на Явор започва да носи на Златозария повече тревога, отколкото радост. Неясните чувства, които таи към него, постепенно я изпълват с все по-силни съмнения за неговото спасение, с което тя се оказва обвързана.

Изпаднал в униние, Светозар се опитва да намери силите, необходими му след тежкото си падение, за да продължи напред и да потегли към своето собствено пътешествие през времето и пространството, където трябва да открие и спаси една отдавна изгубена неродена мома. Но преди това пред всички стои едно тежко и последно сражение с Черното момиче. А там Първата царица на Всемира не смята да им позволи да спечелят това, което тя вече притежава.

• Language: Български
• Publisher: Теодор Панов
• Release date: Apr 7, 2023
• ISBN: 9798223315360

Book preview

ГЛАВА 1

ЗИМНА ТИШИНА

ТОЧНО В 6:55 Ч. В УТРОТО на първи януари Велизар се събуди десет минути преди алармата на часовника да се включи. Откакто се помнеше, винаги се будеше по това време и днешният ден не беше изключение. Прекара следващите пет минути, излежавайки се в леглото, обзет от размисли как началото на новата година не се отличава по нищо от началото на изминалата. И на тази преди нея. И на всички предишни. Макар датите и месеците в календара да се сменяха, карайки годините да се изнизват неусетно една след друга, всичко в живота на Велизар протичаше монотонно и еднообразно по строго определен ред.

В 7:00 ч. стана, изключи алармата на часовника и се запъти към банята за редовния си сутрешен душ. После разтвори огромния си дрешник, откъдето извади официален черен панталон, бяла риза и тъмносиньо кадифено сако, които облече. Завърза червено копринено шалче около врата си и в 7:30 ч. излезе от спалнята си и се отправи към трапезарията на първия етаж, където откри обичайната си закуска.

На масата го чакаха чаша горещо черно кафе, пресен портокалов сок, пържен бекон, яйца на очи, препечени филийки, масло и бурканче с кайсиев конфитюр. Велизар знаеше, че голямата му триетажна къща разполага с прислуга, която се грижеше за храната, прането, градината и поддържаше целия дом в ослепителна чистота, но той никога не ги бе срещал да шетат през деня. Всичко, което слугите му вършеха, изглежда го правеха през нощта, докато той спеше, защото всяка сутрин Велизар откриваше дома си изрядно почистен с току-що сервирана закуска на дългата маса в трапезарията. Те навярно се страхуваха от него и го избягваха, защото, докато той беше буден, не се натъкваше на никого. Това му харесваше и го устройваше идеално. Нямаше никакво желание да си бъбри с когото и да е от тях.

Велизар помнеше, че къщата, в която живееше, му беше завещана от родителите, които приживе бяха сравнително богати хора, но на какво точно се дължеше състоянието им, беше избледняло в ума му. Той беше художник. Рисуваше сюрреалистични картини, които продаваше успешно и благодарение на парите, спечелени от тях, поддържаше охолен, но самотен начин на живот. През последните години рядко напускаше дома си, работеше предимно затворен в ателието си на третия етаж. Дори му беше трудно да си спомни кога беше последният път, когато излиза извън тази къща.

В 8:15 ч. приключи със закуската си и се затвори в кабинета си, където щеше да остане до 10:00 ч., а после трябваше да се качи в ателието си. От 14:00 ч. до 14:45 ч. спираше за обяд и след това отново се връщаше към работата си по картините. Вечеряше точно в 20:00 ч. След 21:00 ч. прекарваше около час в библиотеката си, за да почете някоя интересна книга в компанията на скъпа пура и чаша малцово уиски. Графикът му приключваше в 22:30 ч. Тогава заспиваше непробудно в широкото и меко легло в огромната си спалня до сутринта на следващия ден, когато се събуждаше точно в 6:55 ч. и всичко се повтаряше наново.

Тази сутрин Велизар седна в мекия кожен стол зад масивното дървено бюро в домашния си кабинет, изпълнен с някакво особено чувство на празнота. Докато чакаше операционната система на компютъра да зареди, той зарея поглед през прозореца към снежната улица отвъд. През нощта отново бе валял сняг и беше понатрупал значително. Къщата и всичко наоколо бе притихнало в обезпокоителна тишина. Можеше да се нарече зимна тишина, но Велизар си даде сметка, че същата тази тишина царуваше в неговия дом и през останалите сезони вече дълги години. Спомняше си неясно, че някога делеше къщата си с наематели. Обаче не можеше да си спомни лицата им, нито кога и как бяха пристигнали, нито пък защо впоследствие си бяха тръгнали. Знаеше само, че ги няма, а къщата му беше голяма, разполагаше с три допълнителни спални, които никой не обитаваше и те просто тънеха в прах ден след ден.

Когато отвори интернет браузъра, вместо да провери електронната си поща, както обикновено правеше, сега влезе в местния сайт за публикуване на обяви. Написа, че разполага с три свободни стаи, които дава под наем, към текста добави и адреса на дома си и остави телефон за връзка, след това натисна „изпрати". В прозореца се появи съобщение, че след преглед от администратор обявата му ще бъде публикувана в сайта.

Велизар се изправи от стола си, обърна гръб на компютъра и застана до прозореца, като продължи да гледа навън. Не знаеше защо, но нещо го караше да вярва, че днешният ден ще бъде различен от всички други. Че този път началото на новата година най-сетне ще сложи край на монотонния му и еднообразен живот и това го изпълни със странно вълнение. И то доведе до широка усмивка на лицето му. Не помнеше откога не се бе усмихвал, но сега му хареса. Надяваше се тази да е само първата и след днешния ден да може да се радва на дълга поредица от подобни искрени усмивки.

ГЛАВА 2

СЛУЧАЙНИ НАЕМАТЕЛИ

НА ПЪРВИЯ ДЕН

НОЩТА БЕШЕ ДЪЛГА, МРАЗОВИТА и тягостна. След всичко случило се в последните часове на отминалата година, началото на новата не вещаеше нищо добро, поне според сънищата на Атина.

Волфганг погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че момичето, което беше спасил снощи и което поразително приличаше на изгубената му съпруга, се беше събудило.

Атина гледаше замислено през прозореца на задната седалка, а на лицето ѝ бе изписана обезпокоителна тревога. Утринните снежинки се носеха във въздуха и танцуваха около движещия им се автомобил.

– Всичко ще бъде наред – обади се Волфганг, в опит да я ободри. – Обещавам...

– Вече нищо няма да бъде наред, Волфганг – прекъсна го Атина. – Нищо.

– Какво показаха сънищата ти?

– Само лоши неща. В Царствено, тоест в Черноград са се случили ужасяващи събития, след като ние напуснахме – разкри Атина с треперещ глас.

– Разкажи ми.

– Точно сега не ми се говори за тях.

След като избягаха от града, двамата се движеха безцелно по непознатите им пътища. Към два сутринта Волфганг спря колата в една отбивка край пътя, беше изтощен и се нуждаеше от кратка почивка и малко сън. На задната седалка Атина се беше унесла в продължителни, макар и неспокойни пророчески сънища, облечена в балната си рокля (костюма ѝ на Пепеляшка), която беше избрала да носи във вечерта на новогодишния бал в Царствено. Волфганг съблече коженото си яке и грижливо я зави с него, след което се отпусна в шофьорската седалка и заспа удовлетворен.

Три часа по-късно той се събуди. Около тях беше натрупал сняг, а стъклата бяха покрити със скреж. Волфганг излезе от колата, направи няколко крачки в снега и запали цигара, докато оглеждаше пукнатото предно стъкло. Спомни си, че беше изпълнен със сковаващ страх, преди да натисне рязко педала на газта и да помете Кристофър, съпруга на Ариана, от пътя, докато той я преследваше с онзи огромен кухненски нож, в опит да я нарани. Тогава не се страхуваше само за нея, но и за себе си. Кристофър, неговият двойник, наистина бе успял да го стресне и уплаши.

Щом изпуши цигарата си, Волфганг се прибра в колата, запали двигателя и продължи напред по пътя. Черноград вече бе поне на сто километра зад тях. Всеки път, щом на хоризонта изникнеше бензиностанция, Волфганг се вглеждаше съсредоточено в нея. Досега бяха подминали десетки, оцветени в червено и бяло, както и в червено и жълто, но Атина му беше казала, че бензиностанцията, която търсят, е в синьо-зелени цветове. И едва когато тя се събуди, на пътя пред тях се появи и бензиностанция в синьо и зелено.

– Това ли е тя? Нея ли търсим? – попита с вълнение Волфганг.

Атина огледа бензиностанцията съсредоточено, приличаше на тази от съня ѝ, но местността, която я заобикаляше, беше различна.

– Не, продължи да караш. Бензиностанцията, която търсим, граничи с хълм от лявата си страна. Ще позная мястото веднага щом го зърна, бъди сигурен.

ЯВОР ПОСТАВИ ЧАШАТА с горещо кафе на масата пред Златозария. Седна от другата страна и обгърна с пръсти своята чаша. Златозария не можеше да откъсне очи от него. Все още ѝ изглеждаше като видение, като сън.

– Не мога да повярвам, че наистина си жив – каза тихо тя.

– Жив съм – потвърди той за пореден път. – Онова, което баба Таласъм ти разказа за смъртта ми, е лъжа.

– Ще ми споделиш ли истината?

– По-късно. Първо трябва да се срещнем с тях.

Златозария се вгледа в ръцете си. Ужасяващите мигове от снощи, когато Черното момиче се появи в Царствено и я измами, като я накара да докосне онзи всепоглъщащ кристал, чрез който след това изцеди цялата ѝ златна магия, се завъртяха наново пред очите ѝ. И тъкмо когато си мислеше, че е обречена да загине от черната магия на доведената си сестра, Явор се появи, захвърли вълшебната си маскировка и я спаси.

След това двамата се носеха в небето в дълъг нощен полет благодарение на последните остатъци от магията на птицата Всичко, останали в Явор след човешкото му преобразяване. Към зазоряване достигнаха до това място, където зад един контейнер за боклук откриха голям сак, оставен им от баба Таласъм, разкри Явор. В сака имаше дрехи – джинси и плетен пуловер, които той бързо облече, две зимни палта – едното за Златозария, другото за него, нов модел телефон и малко пари. Телефонът нямаше SIM карта, но и такава не им бе необходима, единственото, от което се нуждаеха, беше безжичен интернет. А такъв имаше в обхвата на бензиностанцията от отсрещната страна на пътя.

Явор хвана Златозария за ръка и я поведе към бензиностанцията.

– Това е мястото, нали? – попита той, преди да влязат в кафенето.

– Съвпада с описанието от съня на Атина – потвърди тя и каза по-скоро на себе си, отколкото на него. – Не мога да повярвам, че баба Таласъм през цялото време е била наясно с всичко, което ще ни се случи. Дори е участвала и в планирането му.

Двамата се настаниха на една маса до прозорците с пряк изглед към пътя. Явор отиде да вземе кафе, а Златозария свърза телефона към Wi-Fi мрежата на бензиностанцията и влезе в един точно определен уебсайт, където провери наскоро публикуваните местни обяви. Това, което очакваше да открие, го нямаше. Обзе я безпокойство.

С Явор седяха и мълчаливо пиеха кафетата си. Гледаха през стъклото на високия прозорец пред тях. Само няколко от преминаващите по пътя автомобили свиваха към бензиностанцията и се нареждаха до колонките, за да заредят с гориво. Но този автомобил, който двамата очакваха, все още го нямаше никакъв.

– Сигурен ли си, че Атина ще успее да открие точно тази бензиностанция сред стотиците други?

– Нали вече я е сънувала. Ще я открие – заяви обнадеждено Явор.

–  Добре, ще се оглеждам внимателно за тъмносин автомобил по пътя.

– Черен – поправи я той. – С пукнато предно стъкло.

– Защо пък черен?

– Заради магията на Черното момиче. Трансформирала е целият град и е изменила облика на всичко, което ни е познато.

Златозария се замисли за града, който беше принудена да изостави. Познаваше Лилиан твърде добре, за да няма съмнения, че доведената ѝ сестра ще заличи всичко, сътворено от нея, и ще го замени с някакъв доста по-мрачен и зловещ дубликат. Чудеше се в какъв ли вид бе осъмнал градът. Ами всичките му жители? Как ли щеше да им се отрази промяната? Черната магия оказваше умопомрачително въздействие над някои хора.

След около трийсет минути пред бензиностанцията спря автомобил, съвпадащ с описанието на Явор. Черен мерцедес, модел отпреди две години, с напукано предно стъкло.  Макар и в различен цвят, Златозария разпозна без колебание, че това беше същата кола, спечелена от Кристофър на коледната томбола, която заедно с брат му Виктор бяха подготвили във вечерта на празника, който тя, в ролята си на кметица, беше организирала в дома си.

Златозария скокна от мястото си и изтича нетърпеливо навън. Атина тъкмо отваряше вратата и слизаше от колата. Все още облечена в балната си рокля на Пепеляшка, тя изглеждаше мрачна, тъжна и уморена. Двете се спуснаха една към друга и се вкопчиха в дълга утешителна прегръдка.

– Радвам се, че си се измъкнала невредима – прошепна ѝ тя.

– Не се измъкнах по начина, по който бях планирала да се случи – отвърна Атина. – Нещата се объркаха повече, отколкото съм способна да си представя.

– Но поне с Кристофър сте невредими – каза Златозария и хвърли поглед към мъжа в колата, който се беше наредил до една бензиноколонка и чакаше да зареди. Изненада се силно, когато видя сивата му коса и лицето, което изглеждаше на човек с двайсетина години по-възрастен от мъжа, с когото тя бе разговаряла по време на новогодишния бал. Преди да я попита какво му се е случило, Атина отговори:

– Това не е Кристофър, а мъж на име Волфганг.

– Волфганг? – смути се Златозария. – Като вълка Волфганг, който живееше в къщата на баба Таласъм?

– Същият – потвърди Атина.

– И защо изглежда точно като Кристофър?

– Въпрос, чиито отговор знае само баба Таласъм. Отговор, който вероятно никога няма да научим. Също и защо аз изглеждам досущ като съпругата на Волфганг – истинската Пепеляшка.

– Какво говориш? – смая се Златозария.

– Не знаеше ли, че е така? Доведената ти сестра е била наясно от доста дълго и умишлено е довела Волфганг в Царствено. Лилиан е искала да създаде бъркотия. И напълно успя. – Златозария изглеждаше поразена от думите на Атина. – Нека влезем вътре, имам да ти разказвам много.

В кафенето Явор ги чакаше на масата с още две картонени чашки с горещо кафе – за Атина и Волфганг, и по палачинка с шоколад за всички.

– Реших, че няма да е зле да хапнем нещо, докато чакаме останалите – обяви с усмивка той.

Атина вече го беше виждала в поредицата от сънища, през които премина в изминалата нощ, и знаеше, че този мъж беше омагьосан от баба Таласъм да прекара стотици години в образа на птицата Всичко. Същата, която неуморно бе откъсвала златните ябълки от вълшебните дръвчета във владенията на Савина, след като царицата-самодива с коварство бе успяла да отнеме човешкото царство от законната му владетелка – Златозария. Мъжът, който бе приел да се раздели с живота си, за да се превърне във верен пазител и закрилник на Златното момиче.

– Радвам се да се видим отново, Атина – каза той и ѝ подаде ръка. – Може би не знаеш...

– Знам – прекъсна го тя и пое подадената му ръка. – Ти си Явор, птицата Всичко. Радвам се да те видя отново в човешкия ти образ.

– И аз се радвам, че съм отново човек. Най-вече защото отново мога да говоря.

– Искрено ти желая успех да останеш такъв възможно най-дълго.

Явор стрелна Атина с предупредителен поглед. Златозария се подразни, явно Атина говореше точно за онова, което Явор упорито отказваше да ѝ разкрие, независимо колко пъти бе поискала от него да го стори. Цената на магията, която бе платил, за да се превърне в онова могъщо и променящо формата си същество, а сега отново бе станал човек, загубвайки всякаква магическа мощ с настъпването на изгрева (като огромните криле на гърба му, благодарение на които бяха прелетели стотици километри през нощта).

Вратата на кафенето се отвори и вътре пристъпи Волфганг, след като бе приключил със зареждането на горивото. Дойде при тях и се ръкува първо с Явор, а след това и с неговата спътница.

– Значи ти си онзи вълк? – попита го заинтригувана Златозария. – Знаех, че си човек, омагьосан от баба Таласъм, но никога не съм допускала, че ти си принцът от приказката за Пепеляшка.

– Не се и предполагаше да го знаеш, все пак бях осъден от онази вещица да се превърна в Забравения крал. Макар че веднъж двамата с теб се срещнахме и аз бях отново човек за кратко.

– Кога?

– В  деня, когато царят умря. Аз бях лекарят, когото баба Таласъм извика в покоите му. Носех лекарска маска на лицето си. Нямаше как да знаеш кой съм, дори и да помниш момента. Бях там, когато вещицата те изгони навън. Стоях до вратата, докато ти излизаше, облята в сълзи.

– Спомням си, макар горещо да искам да забравя всичко от онзи ден – намръщи се Златозария.

– Баба Таласъм е мъртва! – обяви високо Атина. Всички погледи се впериха в нея и на масата настана продължителна тишина. – Тази нощ Черното момиче я уби. Изтръгна сърцето от гърдите ѝ. Нуждаеше се от нейното сърце, за да приведе в действие откачения си план с онези магически кристали и да се утвърди като първата царица на Всемира.

Златозария се вгледа отново в ръцете си. Ето защо беше отнела и нейната златна магия с един такъв кристал. Искаше да управлява световете от Всемира, налагайки им да я приемат за тяхна царица чрез силата на магията. На деветте магии от многоцветната река.

– Освен това баба Таласъм в действителност е неродена мома. Също като мен. Поне преди е била такава.

– Много, много отдавна – добави Явор.

– Другите, които погуби, са вещицата Ерида и принцеса Клариса, годеницата на Маламир. Сега тя се представя за дъщерята на крал Едуард – разкри Атина. – Онази жена, която видях в съня си като царица, не е била истинската Клариса, била е Лилиан, преобразена като принцесата.

Златозария включи телефона и отново прегледа публикуваните обяви в сайта, който бе проверила преди малко. Обявата, която чакаше, продължаваше да липсва. Това започваше сериозно да я тревожи.

– Освен това, нали си спомняш синята магия, която приложихме на Маламир върху очите му, за да се отврати от Клариса и да я отхвърли като своя съпруга. – Златозария мълчеше, знаеше, че това, което Атина ще им каже, изобщо няма да ѝ хареса, макар и да не подозираше какво ще бъде. И когато Атина продължи, думите ѝ я смразиха. – Черното момиче е разбрало за нея. И понеже държи да се омъжи за него, представяйки се за Клариса и така да заеме мястото на Савина в царството ѝ, изтръгна очите му. С голи ръце.

По тялото на Атина преминаха тръпки, когато си спомни сцената от съня си. Маламир беше паднал на колене и пищеше с цяло гърло, докато Черното момиче изтръгваше очните му ябълки със смях. След като на мястото на очите му останаха две кървящи дупки, Маламир не издържа на болката и загуби съзнание, а Черното момиче стоеше доволна над него и оглеждаше очите му в ръцете си с възхищение. Сякаш не бяха окървавени очни ябълки, а красиви скъпоценни камъни.

– А какво се случи с Кристофър? Той защо не е с теб?

– Хубавецът превъртя – обади се Волфганг. – И се опита да нарани Атина. Зарязахме го в Черноград да се оправя сам, както може.

– Заради магията на Черното момиче. Тя събуди звяра в него.

– Добре ли си наистина? – попита я загрижено Златозария.

– Донякъде. Загубих и Калоян. Магията на Черното момиче, с която преобрази града, го пренесе в настоящето минало, където той се е превърнал в Медената питка.

Макар за момент тази информация да стъписа Златозария, тя