Домът на гарвана

By Валентина Йорданова

Тъмните магьосници никога не си взимат вещици за съпруги. Но ето че красивата и амбициозна Нира Астарел, вещица с пословично посредствена дарба, получава предложение за брак от наследника на един от трите най-могъщи магьоснически рода... И го отхвърля, без дори да се замисли.

В нощта преди постъпването ѝ в академията за просветени, неравна битка оставя Нира обезобразена за цял живот. Приятели и обожатели се отдръпват от нея, а семейството я натоварва на първия кораб, отплаващ за родината на тъмните магьосници.

Разкритието, че смъртоносно родово проклятие тегне над смущаващо привлекателния ѝ, но студен годеник, е поредният удар на съдбата върху плановете на Нира. Въпреки това нищо на света няма да я откаже от Рен Гривен - нейната последна възможност да се докаже като остави името си в историята. А може би и последен шанс да се научи да обича.

• Language: Български
• Publisher: Валентина Йорданова
• Release date: Sep 6, 2022
• ISBN: 9781005124007

Валентина Йорданова

Валентина Йорданова е българска фентъзи писателка, автор на "Домът на гарвана" и "Песента на черния феникс".

Book preview

ДОМЪТ НА ГАРВАНА

Автор: Валентина Йорданова ©

Художник на корицата и картата: Полина Стойчева ©

София, България

2022 г.

† Пролог †

Град Ерилон,

Западна Синадия

Наведена над везмото, Нира се мръщеше и хапеше устни. Вътрешно проклинаше предците си за избора на аликорна, крилатия еднорог, за символ на рода Астарел. Толкова ли не бяха помислили за горките си съпруги, майки и дъщери, които трябваше да прекарат безброй часове в бродиране. Ами че той семейният герб трябваше да присъства на всяка проклета кърпа, каре, гоблен и покривка под покрива на Алена крепост. Какво им бяха на лалето на Корвин или на полумесеца на Лу̀на? Абсолютно нищо – съвсем разумни, простички символи на не по-малко знатни домове.

Разсеяна от справедливото си възмущение, Нира се убоде на иглата. С тихо стенание вдигна пръст към устните си, но гергефът се търкулна от скута ѝ и се удари със звън в една от секциите на библиотеката.

– Какво става тук…! – Възпитателката Етел се надигна от креслото, изтръгната от сладката си дрямка.

Луси се изправи пред Нира и тайничко ѝ подаде иззад гърба си своя гергеф.

– Извинете, аз съм виновна. Не внимавах и без да искам го изпуснах…

Старицата присви устни в тънка линия и се надигна с навъсено лице.

– Ах, какво разочарование си ти, Лусинда Ролш. Казвах ѝ аз на лейди Астарел, че нескопосница като теб е лоша компания за дъщеря ѝ. – Пълните пръсти на Етел сграбчиха върбовата пръчка, оставена на удобно разстояние върху масичката за чай.

Нира забрави да диша от тревога. Прииска ѝ се да си признае грешката, но това само щеше да влоши нещата. Когато самата Нира се справяше зле, пак наказваха Луси и то дори още по-жестоко. Никоя възпитателка не би посмяла да вдигне ръка срещу господарската дъщеря, но момичето на готвачката представляваше лесна мишена

– Дай си ръцете!

Луси се подчини, като първо издърпа ръкавите си назад, разкривайки осеяна с белези мургава кожа. Пръчката изплющя върху тънките ѝ китки. Тя трепна, но не издаде и звук.

Когато Етел вдигна ръка втори път, вратата се отвори с трясък и вътре нахълта момче с развети сребристоруси коси и поруменели страни. Ловният му сокол, кацнал върху кожената ръкавица, нададе крясък на недоволство.

– Господарю Виктор! – Възпитателката веднага хвърли пръчката настрана и се засуети около наследника на Астарел с угодническа усмивка. – Какво ви се е случило…? Нима баща ви все пак ви е извел на лов въпреки пороя?

От прогизналия костюм за езда на Виктор капеше вода, а ботушите му оставяха кални следи върху ръчно тъкания копринен килим. Нира не изпитваше и капка съмнение, че ако тя самата се появеше в подобен неугледен вид, далеч нямаше да бъде посрещната така радушно.

– Ще вземете да настинете… Веднага ще ида да ви приготвя топли дрехи, а после ще донеса горещ чай и кифлички!

Виктор притича край Етел без да обръща внимание на суетнята ѝ. Със свободната си ръка издърпа сестра си на крака и я притисна към себе си.

– Той дойде! Наистина дойде! Направо да не повярваш!

Нира побърза да се отдръпне от брат си, като стисна носа си с пръсти по съвсем неприличен за една дама начин. Само че точно в този момент вонята на потен кон задушаваше дори сестринската ѝ обич. Луси, от друга страна, зяпаше безделника с широка усмивка, все едно е някой принц от приказките и ухае на рози.

– Кой е дошъл? – попита Нира без особен ентусиазъм, докато оглеждаше с раздразнение щетите върху роклята си.

– Дядо Ювин!

Тази новина вече привлече цялото ѝ внимание, петната върху скъпата елоирска коприна спряха да ѝ изглеждат важни. Тутакси хукна към онази част на библиотеката, където бяха окачени портретите на всичките шестнадесет мъже, носили някога титлата лорд Астарел.

– Приличаше ли си? По това ли го позна?

Тя посочи към картина, изобразяваща сериозен младеж. Не изглеждаше особено красив с високото си чело и орлов нос, но даваше вид на тъкмо толкова важен и начетен, колкото се очакваше от бъдещ директор на престижна академия.

– Е, аз всъщност не го видях наистина – призна Виктор и махна небрежно с ръка. – Но разпознах каретата със знака на Академия Балмор.

– Който е…? – Вълнението на Нира внезапно започна да се изпарява, оставяйки място на парещо разочарование.

– Някаква неугледна птица.

– Буревестник. – Нира въздъхна при празното изражение на брат си. – Често се срещат по крайбрежията. Как така не знаеш елементарни неща? Време е да спра да ти пиша домашните.

– Не би посмяла! Та нали именно това е най-интересната част от деня ти! Постоянно го повтаряш. Дори убеди старата Етел, че светлината в библиотеката е по-добра за шиене от тази в салона за чай, само и само да присъстваш на уроците ми.

Нира нямаше как да възрази на това. По изключение беше напълно прав. Какво ли не би дала да можеха да си разменят местата и да получеше неговата свобода. Без нуждата да се крие, щеше да залегне сериозно над образованието си. Дори би имала реален шанс да я приемат в някоя от академиите.

– Същият си като татко – скаран с книгите и вечно заврян в конюшнята. Е, все тая. Сещам се за поне четири рода в съседство, чиито символи са птици. Сигурно лорд Толрайн е дошъл да купува златогриви еднорози за новата си открита карета…

– Може да живеем далеч от морето и да не разбирам от буревестници, но ястребите добре познавам. – Виктор изглеждаше обиден. – И онова, което видях, категорично не беше врабчарят на Толрайн!

– Наистина не е сбъркал. – Луси бе отметнала тежкото кадифено перде и надничаше през прозореца.

Преди някой от двамата да успее да отговори, внушителната фигура на лорд Ювин Астарел изпълни рамката на вратата. Нира осъзна колко бледнееше старата картина пред мъжа от плът и кръв пред нея. Ако въобще бе такъв, защото в момента ѝ се струваше, че има насреща си опасно, загадъчно създание, което трудно би могла да възприеме като роднина. Скъпата черна роба със златен кант и диамантени копчета и злокобното излъчване на лицето му го караха да изглежда почти като тъмен магьосник. Само дребната подробност, че на колана му не висеше жезъл, издаваше вещерския му произход.

Мрачните очи на Ювин, напомнящи хищния поглед на граблива птица, за миг обходиха обстановката преди да се впият във Виктор, оглеждай го от глава до пети.

На Нира почти ѝ дожаля за брат ѝ. Горкичкият преглъщаше като риба на сухо и накрая заби смутен поглед в килима. От предишното му въодушевление не бе останала и следа.

– Доста необещаващо начало – промърмори непознат глас зад него.

Нира чак сега осъзна, че и още двама бяха влезли след дядо им.

От ляво стоеше Брен, учителят на Виктор. Учуди се като видя обикновено тъй спокойният просветен развълнуван и разтреперан почти колкото брат ѝ. Гледаше дядо им с изражение на пълно благоговение, все едно пред него не стоеше човек, а бог.

Другият мъж, комично хилав и клюнонос, Нира срещаше за пръв път. Носеше малки кръгли очилца и през тях очите му изглеждаха огромни и черни, досущ като бръмбари, наблюдавани през лупа. Те, заедно с перчемите бяла коса, бухнали от двете страни на плешивото му теме, му придаваха доста сполучливо вид на ушата сова. Луси също го гледаше втрещено и предвид как бе прехапала устни, почервеняла, явно едва потискаше напиращия кикот.

– Знаеш ли кой съм аз? – Дядо им направи няколко крачки назад и се настани в огромното кресло, предназначено за главата на семейството. Не че Нира бе виждала баща им да се обърка да влезе в библиотеката.

Виктор се почеса по врата.

– Вие сте нашият… –  започна той, но нещо в присвитите очи на мъжа отсреща го сепна. – Искам да кажа, вие сте лорд Ювин Астарел.

– Точно така. И ако трябва да съм искрен, не вярвах някога пак да пристъпя прага на този дом. Лионард, единственият ми син, се оказа такова огромно разочарование за мен. Да избере живота на жалък коневъд и търговец на добитък пред това да се изучи за следващ директор на академията за просветени… – Така стисна облегалките за ръце, че кокалчетата на пръстите му, обсипани с пръстени от кост и черни камъни, побеляха.

Нира в никакъв случай не би нарекла отглеждането на еднорози, пегаси и аликорни „жалко коневъдство". Дарбата на татко ѝ да усеща нуждите на животните, както и страстното му желание да се посвети на запазването на толкова благородни видове, някои дори изчезващи, в нейните очи го превръщаха в герой.

– Заниманията му се оказаха неочаквано доходоносни за Алена крепост, признавам… Но за едното злато да прекъсне традицията на великия ни род и да се изплюе върху завета на поколения мъдри, достойни мъже… върху моя завет! – продължи да свисти през зъби насреща дядо им.

Очите му горяха с толкова яростен пламък, че никой не смееше да продума. Дори Виктор, който споделяше страстта на татко им и мечтаеше един ден достойно да го наследи, не посмя да отвори уста в негова защита. Луси също се бе свила край пердето като уплашен заек.

На лорда му отне известно време преди да се успокои достатъчно, за да продължи:

–  След този позор по разбираеми причини не съм имал каквито и да било очаквания от децата, родени и възпитани под неговия покрив. Затова писмото на просветения Брен толкова ме изненада. Господин първи секретар, припомнете ни какво точно бе съдържанието му?

Мъжът-сова изкара плик от вътрешния джоб на робата си и започна да го разгръща с важно изражение.

– Според написаното тук, младият Виктор отбелязал изключителен напредък в обучението си през последната година и половина. Има цели седем параграфа, посветени на будния му ум и брилянтното представяне по всички предмети. Възпитателят му бил особено впечатлен от това колко оригинално, гениално дори, се справя със задачите в областта на военната стратегия и проблемите на международната политика.

При тези думи сърцето на Нира заби така бясно, като че щеше да изскочи от гърдите ѝ. Всички тези похвали бяха всъщност насочени към нейната усърдна работа. Към нейния интелект. Най-накрая получаваше признание, че е годна за повече от скучните, безсмислени задължения на една лейди. И то какво признание само! Дори не се опита да потисне усмивката си на гордост. Това бе първият ѝ момент в живота на подобно тържество… За малко да отвори уста да благодари, когато си припомни, че всъщност всички все още мислеха, че това са постижения на брат ѝ.

Лорд Астарел кръстоса крака и подпря с ръка брадичката си.

– Вярно ли е това, момче?

Въпросът бе насочен към Виктор, но той изглеждаше смъртно пребледнял и не посмя да срещне погледа му. На Нира ѝ стана ясно, че брат ѝ не гореше от желание да се изложи в очите на този знатен роднина като се признае за измамник.

Просветеният Брен побърза да се намеси:

– Всяка дума! Дванадесетгодишен да решава задачи за третокурсници –  невиждано и нечувано! Ще отсрами баща си и ще върне величието на рода Астарел… Като нищо дори да остане в историята като най-великия директор на академия Балмор!

Ювин забарабани по ореховото бюро с пръсти. Лакираните му в черно дълги нокти издаваха неприятен тракащ звук върху дървото.

– Е, в такъв случай нека му дадем шанс да се докаже като го изпитаме. – В изражението му се четеше недоверие. – Ще ти задам само три въпроса, Виктор. Ако дадеш верните отговори, ще призная хвалбите за твоя гений за истина и ще се погрижа да получиш светлото бъдеще на достоен мой наследник. Разбираш ли ме?

Все още посърнал, Виктор кимна в мълчание.

– Да започнем с елементарен въпрос. Представи си, че си просветен, издигнал се до първи съветник на генерала на империята, комуто е поверено да охранява източното крайбрежие на Харикар. Според съгледвачите по въздух, армадата на врага, идваща от южните земи на Елоир, ще ви застигне до броени дни. Трудно е обаче да се определи с колко точно кораба и какъв екипаж паради гъстата мъгла, стелеща се над океана. Армията на генерала разполага с хиляда рицаря, предимно светли магьосници и вещери. Кралят на елфите е съгласен да ти отпусне петима драконови ездачи. Каква точно стратегия ще предложиш на своя генерал?

Като чу въпроса, Нира изпусна облекчена въздишка. Много подобен бе имало и в домашните на Виктор миналия месец. Брат ѝ обикновено се стараеше поне веднъж да ги прочете, след като ги препишеше. Просветеният Брен не си падаше по устните изпитвания, но пък имаше навика да дискутира писмените задания, докато ги проверява.

Само че Виктор мълчеше и хапеше устни. Като че ли и малкото знания се бяха изпарили от главата му под силата на огромното напрежение. Дощя ѝ се да го сръчка с лакът, за да го изкара от унеса, ала не посмя. Колкото и обидена да