В тъмница

By Konstantin Velichkov

"В тъмница" е един от шедьоврите на Константин Величков, мемоар, разказващ за задържането му от турците. Връща ни назад в едно време на опасности, изтезания, глад. Време на страх и смелост, преплетени в едно в душите на българските въстаници. Оковани във вериги, мръсни и пребити, българските въстаници, сред които и самият Величков, са се вкопчили отчаяно в надеждата, че съдбата ще бъде на тяхна страна и те отново ще познаят свободата. -

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Jan 24, 2022
• ISBN: 9788728156421

Book preview

В тъмница

Cover image: Shutterstock

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728156421

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

Не зная дали г. Цанков, когато е превождал „Темниците ми" от Силвио Пелико, е имал пред вид събитията от 1876 година, но тая хубава книга не е могла да се появи по-своевременно на български. Никой от ония, които пострадаха през тая година, не е могъл да я чете без полза. От деня, в който подир потъпкването на въстанието властите, освободени от първата си и най-главна грижа, бяха почнали да търсят виновните и компрометираните в движението, тя беше станала настолна книга на всички ни у дома. Пред неминуемите бедствия, които се виеха над главите ни, ние се стараехме да черпим доблест, от каквато чувствувахме, че ще имаме нужда всички, в страданията на италианския патриот-мъченик и в геройската резигнация, с която ги беше пренесъл. Бях чел веднаж книгата и подир мене бяха я чели майка ми и сестра ми.

Четях я вече втори път и един ден седях с нея на масата, дето бяхме яли преди малко, на пруста, когато се чукна на вънкашната порта, която от няколко деня затваряхме постоянно с ключ, и слугинята, която отиде да отвори, извика уплашено оттам: „Заптиета!" Трима заптиета се подадоха в същото време в двора. Майка ми и сестрите ми изтърчаха при мене. Не можехме да се съмняваме защо идат. Без да си кажем нищо, един и същи страх от няколко деня вече свиваше на всички ни сърцата. Появлението на заптиетата възвестяваше ни едно нещастие, което от минута на минута очаквахме и към което мълчаливо бяхме се приготвили всички.

Баща ми бяха затворили преди два деня. Не можеше да не дойде и моят ред. Когато заптиетата, според формулата, която употребляваха обикновено в полобни случаи, ми обадиха, че ме викат в конака за някаква работа. и ме поканиха да тръгна с тях, знаехме всички какво значение имаха тия думи. Майка ми, която от избухването на въстанието беше разбрала каква тежка участ и́ се готви и беше я приела с едно мъжество, което не я напусна и не се поколеба никога, показа и в тоя случай силата на душата си. Като скри скръбта си в себе си, тя посрещна с храбро спокойствие това ново изпитание, което ни постигаше, и като ме изпращаше, намери думи да ме насърчи и обнадежди. Примерът и́ ободри и мене, и сестрите ми и разделихме се, без да подаде никой най-малък знак от слабост и малодушие.

През последните десет дни не бях никак излазял от къщи. Градът е обикновено пуст в махалите. Рядко ще срещнеш човек. Улиците зеят, увити в мъртвешка тишина, между два реда криви, голи и неприветливи стени, зад които се крият къщите, построени въобще навътре в дворовете. Тук-там подир пладне можеш да видиш през топлите месеци на годината пред портата на някоя къща, отдето слънцето е заминало, няколко жени, седнали на прага или на ниски столчета, че работят и приказват и с лакомо любопитство изглеждат редките минувачи. Улиците се оживляват само вечер, когато жени и деца излизат на портите си да причакват стопаните си, които се връщат от работа.

Сега градът ми се видеше съвсем опустял и потъмнял. Никъде няма да се мерне жива душа, ни на улицата, ни по портите, ни по редките прозорци, които гледаха на улицата. Светът, изпоплашен, затваряше се в къщите си и криеше се там, като да мислеше с това да се предпази от опасност. В чаршията се виждаха само турци. Всички се обръщаха и ме изглеждаха с любопитство. На няколко места спираха заптиетата, които ме водеха, да ги разпитват за мене. При всичко че никой не се обърна към мене с лоша дума, можех лесно да съзря с какво злорадно удоволствие посрещаха обясненията, които им се даваха. Отдалече достигаха до ушите ми възклицания, които издаваха ясно чувствата им. Баща ми, един от видните първенци в града, избиран няколко пъти за член в управителния съвет, се ползуваше с известност между турците и в oзлоблението, което ги въодушевляваше сега против всички българи и особено пък против ония, които имаха някакво име, те се радваха, че бащата и синът ще отплащат, дето са дръзнали да се бунтуват против държавата. Българин, който се водеше по това време в затвор, беше в техните очи обязателно виновен и достоен за своята вина, за най-тежко наказание. Редките българи, които срещах, отбиваха се от пътя, щом ме видеха или се заслъщаха в дюкяните си. Те имаха всички посърнали физиономии и минуваха из чарщията с наведени глави, като виновати.

Конакът се намерва на една широка площад, която освен в пазарни дни е обикновено пуста. Сега беше пълна със солдати, башибозуци и офицери, които я кръстосваха в разни посоки, спираха се на тълпи по околните дюкяни или седяха на групи около ниската ограда на конака и даваха и́ необикновено оживление. От облеклата им и физиономиите им се познаваше, че се връщаха от театъра на въстанието. Те имаха тържествующия вид на хора, които съзнават, че имат право да се гордеят с подвизите, които са извършили. Мисълта за зверствата, с които се бяха окървавили, даваше още по-зловещ вид на тия тълпи от башибозуци, през които минувахме. Като ги гледах разгърдени, размахали ръце, с натъкани с ятагани и пищови силяхи, облечени мнозина с дрехи, вземени от селата, които бяха обрали и изгорили, с диво ликующе изражение на лицата, сърцето ми тръпнеше от страх и отвращение. Властите ги прибираха от селата и бързаха да ги разпратят по местата им. Те съзнаваха, че са сторили грешка, дето си са послужили с тях, и надяваха се, види се, като ги махнат по-скоро, да я поправят. Беше вече късно. Злосторниците се потулиха, злосторствата им останаха и прелетяха света и го покъртиха.

Салонът на конака беше набит със свят. Заптиетата ме оставиха до една порта и влязоха вътре да доложат, че са ме довели. Имаше едва няколко турци, дошли навярно за работа, а всички други, които стояха тук, бяха почти изключително селяни. Ах, каква тъжна картина представляваха! Посърнали, печални, с оня омаломощен вид, който дават срамът и нещастието, мнозина от тях гологлави и покъсани, те стоеха прави, гъсто натиснати едни до други, на групи по селата си, неподвижни, с клюмнали глави и не смееха ни да се погледнат, ни да си продумат. Имаше от всички възрасти. При старци с бели косми се виждаха млади момчета, почти деца, които се притискаха боязливо до по-възрастните си другари, между които се намираха може би бащите им. Еднаква участ като моята ги беше несъмнено довела тука. И навалицата се увеличаваше с нови групи, които продължаваха да водят. Мнозина по изнурените си лица се познаваха, че бяха жестоко бити и изтезавани, едва се държеха на краката си, прикриваха се зад другарите си и гледаха никой да не ги съзре, за да поседнат и да си отпочинат. Никой обаче нямаше да охне. Заптиетата влизаха и излизаха от разните стаи и едни вкарваха, други изкарваха, като викаха стоящите в салона повечето пъти по имената на селата им, прекарваха им понякога груби и саркастически епитети и бездушно ги мушкаха и блъскаха. Те, горките, не издаваха глас, побутваха се един други, като чуеха, че ги викат, за да вървят по-скоро и да си не навличат гнева на заптиетата, отиваха и връщаха се все с това изражение на лицата, печално-спокойно, в което се четеше една безпределна покорност пред съдбата, която съзнава своята немощ и не мисли ни да роптае, ни да се защищава.

Посред тия страдалчески лица зла насмешка ми се стори една малка сантиментална сцена, на която бидох зрител. На салона се появи един млад и гиздав офицерин, който премина бързо през тълпата, отвори вратата, при която чаках, и още непристъпил прага, пресрещна го отвътре други офицерин, с когото се разцелуваха горещо. Те бяха действували може би на разни места през време на въстанието и взаимно се сърадваха, че се срещат пак живи и здрави. Те ликуваха и се радваха за това, за което ние плачехме в душите си.

Въведоха ме скоро подир това в стаята, дето освен двамата офицери, които, изтегнати на едно канапе, разговаряха, без да обръщат внимание на това, което ставаше около тях, пред две писалища на столове и на друго канапе седяха няколко чиновника и граждани турци. Всички дигнаха очи и любопитно се вгледаха в мене. Познаваше се, че бях чакан гост. Един от чиновниците ми зададе обикновените в случая въпроси за името ми, занятието ми и годините ми и след като записа тия сведения, внезапно ме попита:

— Кога е ходил баща ти в Панагюрище?

— Баща ми не е ходил никога в Панагюрище.

— Нямаше да те питаме, ако да не знаехме, че е ходил. Ние знаем всичко. Знаем кога е ходил, защо е ходил и какво е правил. Напразно криеш. Като кажеш истината, ще направиш добро и на себе си, и на баща си. Затова те и питаме.

— Не мога да ви кажа, което не зная.

И разпитването се продължи в тоя дух. То трая почти цял час. То имаше и защо да ме възрадва, и защо да ме смути. Приписваше се на баща ми чисто моя вина. Той беше затворен вследствие на една погрешка, която не можеше да се не разясни, след което можеше да се вярва, че ще бъде освободен. Но това, което беше погрешка спрямо баща ми, беше истина спрямо мене. Той не беше ходил в Панагюрище, но бях ходил аз. Той не можеше да има друга вина пред властите, освен че е знаял може би за приготовлението на въстанието и е гледал на него със съчувствие.

Всичко се знаеше: кой ми е донесъл писмото, с което са ме викали в Панагюрище, от кого е било, че съм пътувал ноще и на отиване, и на връщане, защо съм ходил, с кого съм се срещал. Вън от обстоятелството, че се винеше погрешно баща ми вместо мене, всичко друго беше известно до най-малките подробности на властите. Бях издаден. Как беше станало, та на моето име беше се субституирало името на баща ми — не можех да си обясня, но не можех да се лъжа за последствията, които щеше да има за мене това разкритие. След всичко, което се знаеше отсега още, не можеше да се има съмнение, че цялата истина ще излезе наяве. За мен не беше трудно да отрека всичко, което се приписваше на баща ми, и мисълта, че ще може да се оправдае от погрешното обвинение, за което беше затворен, ме караше да забравя почти в тая минута, че щях сам да пострадам, когато по-нататък се разяснеше станалата погрешка.

Освен това върху баща ми се хвърляше вина, че е държал оръжие в къщата си и канеха ме, ако искам да го спася, да кажа какви са били оръжията и колко, отде ги е получавал, на кои е раздавал и де ги държи скрити. Не можех да се начудя на тия въпроси, които извикваха неволно усмивка на устните ми. Напразно уверявах своите разпитвани, че никога баща ми не е ни приемал, ни крил, ни раздавал оръжия. Те не отстъпяха от своето убеждение, че къщата ни е таен арсенал. Турците не можеха да разберат, че сме мислили с голи ръце да правим въстание, и мяркаха им се скривалища от пушки и военни припаси във всяка къща на по-първите граждани.

Подир всичко това предадоха ме на едно заптие да ме води в стаята на тъмничния надзирател, додето решеха какво ще правят с мене, понеже нямаха още никакво законно основание да ме считат виновен.

В тая стая прекарах първата си нощ в затвор.

Стаята беше в двора на конака, до самата тъмница, построена на земята и състояща се от един коридор с по две стаи от всяка страна. Двете по-големи стаи, при самия вход, бяха заградени откъм коридора с прости дървени пречки. С такива също дървени пречки, приковани с две по-дебели греди, които се пресичаха диагонално, беше направена самата врата на тъмницата, която захващаше цялата ширина на коридора, така щото от двора се гледаше в тъмницата.

Затворът, както във всичките градове — седалища на каймакамлъци, — беше назначен за едно малко число затворници, длъжници и обикновени престъпници, които в обикновено време едва ли можаха да възлязат на трийсе-четиресе души най-много. Двете по-малки стаи, които бяха затворени с врати, служеха за обвинени, които се намираха под изследване.

Сега в тия четири стаи бяха натъпкани със стотина нещастници и като не бяха стигнали, мнозина бяха оставени да лежат в коридора. На дъното на тъмницата, когато минувах през двора, за да ида в стаята, дето щях да пренощувам, една ужасна сцена порази очите ми. На празното място, между тъмницата и заходите, за гредите на тавана бяха обесени от шията с дебели железни синджири двайсетина нещастници,