Сенките на Невидимите Кучета

By Danilo Peshikan

В тази селекция от разкази, героите са странни и необичайни. Образите им са уникални и изникват от дълбочините на спомените. Сенките от техния “собствен, объркан живот” остават единствено в “някой щастлив следобед”. (Сенките на невидимите кучета) Дадено е предимство на общочовешките, универсални въпроси: “каква е тази власт, която в безумната си лакомия унищожава онези над които властвува?” (От горе до долу) Или: “Свободата... За колко от нас, сукали мимантично при честите й ала мними патетични разголвания, бъдещето не е вече каквото беше, нито пък миналото ще става по-добро... Но в очакването на новото Годò, защо пък да не пораснем? Тихо да затворим цитатния речник и обърнем душите си, тези огрубели ръкавици, към живото слово – само живото слово долавя менливия пулс на нашата, човешката, ситуация... Че тази, сегашната, ситуация в която вярваме не е задължително истина, че което харесваме не е задължително хубаво, че всички въпроси, от началото на света, все още чакат своя отговор.” (Вариации на тема свобода)

• Language: Български
• Publisher: Danilo Peshikan
• Release date: Jul 18, 2017
• ISBN: 9781370368273

Danilo Peshikan

Danilo Peshikan is the author of short stories, which have been published in the literary magazines of his home country and anthologized. While overseas, he worked as a special correspondent for the Literary Forum, a newspaper issued by the Union of the Bulgarian writers. Danilo lived in Paris and taught for three years at the University of Zimbabwe before moving with his family to Australia. A collection of his novellas saw the light of day in the 90’s. Filiad is Danilo Peshikan's first and last novel written in English. He started it with the ambition to produce a masterpiece of undisputable value and artistic merit. It was supposed to be the book of his life, his magnum opus. Danilo Peshikan once said: When I speak it is to say something essential—my hopes, my human experience, my feelings, philosophy etc.—themes that have rarely been spoken about by one human to another.... To become a Stranger for someone else’s soul and to be for it what He has been for me throughout all these years, and every lonely person at every occasional meeting has woken up the hope... It is of no importance, even if all this lasts just for an instant, as long as at this very moment I am immortal at last. Filiad was completed shortly before he died in 2010. The inscription on Danilo's grave is taken from Filiad: The sky showed no rally of cawing ravens or gathering gods, no gam of killer clouds frolicked about, no poetic thunder-head swelled with Shakespearean curses.

Book preview

Дървеното

1

Достатъчно е да затворя очи...

То стои притихнало в дъното на коридора, който води към градината. Винаги там. Вдясно под остъклената врата с перденца в цвят екрю, пръскаща летем портокалова светлина. Цялото е от дърво, светло дърво с жилки на капака, с две куки-пепелянки наместо ключалка. Дръжката му – метална като на всички куфари по онова време, боядисана в бяло.

Ако стисна силно клепачи, виждам и лъчите на слънцето. Някаква улица... Задържам с усилие образа й, и това трябва да е най-ранният ми спомен.

Орляк деца вдигахме прахта на улица Кичево. Сега тя потъва сякаш съм в самолет, набиращ височина: в началото й лъсват магазините на гарата с отклонението на пътя за Хайлаз градина и улицата пълзи – отдясно ведно с барата до Бирената фабрика, а отляво Македонския дом и мозайката от къщурки с дворчетата (на номер 16 е нашата къща) чак до Сър-пазар, многоцветен и блеснал на слънцето. Площадът пред гарата пустее. Рано е за вечерното оживление. Градината, където младежта си определяше срещите... В дъното е надвиснала фабрика Енидже Вардар на Керкенезов, а ако се напрегна, сигурно ще различа по-нагоре тъмночервената фасада на кино Модерен театър. Отдясно пък на гарата е заспалото в зеленината стадо от съборетини на Маньова махала. Сигурно отдавна вече са ги срутили. Всичките ли? Нощем полето там блещукаше цялото от светлините им.

След Бирената фабрика децата се оглеждат. Никакъв повей. Само далечният ефирен силует на фабрика Капонов в предвечерния зной. Сър-пазар. Пред пезевенския дом закъснели какички пристъпват в сянката на един салкъм, подслонил няколко разпрегнати коня. Виждам праха по листата да проблесва в розово. Косите лъчи...

По-големете са вече на прозорците. П-п-пайсе! – Едно момче се изкатерва на лозницата. Зад пердетата играят сенки, чуват се възклицания. Златокоса фигура в резеда минава под салкъма и слънцето ме заслепява за миг. Най-малкото момче я застига и тя му подава бял плик. Сърцето ми спира: миналата вечер същия малчуган й бе отнесъл писмото ми: "Мила Жанна. Все чакам. Вечер те изпращам, ти си най-красивата, вземи ме със себе си. Все чакам. Вана."

– Отто сса н-на к-кколената им! – обявява момчето от лозницата. Любимата му дума бе отново (отоо). Той не заеква на нея.

– С-ссъб-лича с-се... В-вър-ти с-се... П-пак! Отоо!

Малчуганът дотърчава с плика и се втурва към прозорците. Изваждам картичката на нея две притиснати лица гледат от някакъв плаж с кабинки, виолетово небе и алея. Тунел от зеленина. На гърба е написано: "Мило дете! Не мога да изпълня молбата ти. Нямам възможността да ти обясня. Целува те ЖАННА." Пет огромни букви – дъхът ми секва от тази къдрица, изпълнила листа, и още не зная, че вече съм изживяла най-красивия миг на моето детство.

Образът се разпада. Улица Кичево, Бирената, синьото небе...

И отново го виждам. В снопа от лъчи. Дървеното куфарче.

Странно, но то все още е гравирано на самата корица на моята памет. В нашето семейство с него тръгваха, с него се връщаха и го оставяха пак там под градинския прозорец. Мисля, че с дървеното за пръв път в къщи пристигна Невена, после Никола, синът й, го взе и се затри по пътищата, а когато Невена се омъжи за баща ми, по-малките й синове Гошо и Тошо се прибраха с него от Търновското сиропиталище, където растяха под покровителството на владиката Стефан. И то зае пак поста си в коридора.

Но защо ли си мисля, че помня дървеното много по-отрано? Да, така ще е било... Щом проходих и го затътрих зад постройката в двора, а Марето, голямата ми сестра, напразно се бореше да ми го отнеме. Помня и нея – изправена на прага, с горчива усмивка, задъхана: Каквото докопаш, Ванче, не го изпускаш! Не мина време и изпратихме Марето в Александровската болница, с дървеното я качихме на влака за София, с него върнахме от погребението баретката й, и баща ми го изправи отново на мястото му – за следващия по ред.

Сега то ми е ориентир. Тръгвам по коридора към това светло петно и дали да не надникна в двете стаи на някогашната ни къща на Кичево №16? Същите перденца в екрю, изкуствени цветя. Зад прозореца е пресъхналият бунар и черницата, чиито вейки летем пропълзяваха чак в леглото ни. Ала всичко това бързо избледнява.

2

Казват, че седмата вълна връщала отломките в морето: седем години по-късно картината на миналото се връща в паметта ми и това са сънищата, които продължават, ако заспим отново. Лято е и имаше война. Мечтаех си за Девическата гимназия, а ме чакаше фабрика Енидже Вардар (при Невена) или шивашкото училище Мара Пешева.

На свечеряване се носеха мелодии. Някакъв грамофон, навярно от хълма, под който извиваше пътят за гробищата. Една песен се повтаряше всяка вечер, с уханието на липите от Хайлаз градина: Капки дъждовни ръмят, сълзи рони небето...

Помня и други – Един сезон е младостта... Обгърнати с меланхолия като в дантелена ръкавица, те сякаш прозираха. Виждах виолетовото небе, залив, кабините на плаж, светещ сред листата от лаврови дървета. Кой будуваше в късния час? Чие бе това безпокойство и тъга! И тъга по какво? Свивах се, в тъмното допирах ръка до челото си; мислех си нещо трябва най-сетне да започне, защото... защото все чакам!

Пред гарата стърчеше позеленяла помпа, надвечер отивах там за вода. После се отбивах у Вуца, влахкинчето, с което седяхме на един чин. Потъвахме в разговори под сянката на вишните. Момичешки приказки, от тях остава само дим, но след години той ви подсеща за нечии очи, хубави или дяволити. И през една лятна вечер...

– Яни е влюбен в Зорка! И ти си знаела, нали? – Срещна ме тя.

Не знаех. Не знаех и кой е Яни. Усещах, че премалявам.

– Коя Зорка? – Попитах.

– От нашия клас, ма Вано! Яни върви след нея всяка вечер. Чак до тяхната къща. Той е... влюбен! – Изхлипа Вуца.

Зорка, дъщерята на текстилеца Хаджиколев, и Венета, щерката на аптекаря, бяха госпожици. Наместо да – съвсем естествено, нови дрехи, вирнат нос, скоклива походка. Зорка. Но кой беше Яни?

– Яни Миков ли? Та кой не го знае! Дойде от София... Яни! В мъжката е най... най... и прилича на Росано Браци – проплака тя.

– Дето е на квартира у бай Нено Кинематографчията? – Смаях се.

Яни се оказваше нисичкото черно момче, мъкнещо се по петите на бай Нено. Зиме и лете в закърпен бял костюм на гърба.

– Ма тоя Яни прилича на... – За малко да кажа циганин.

– На Росано Браци! – проплака Вуца. Какво й ставаше?

Вуце, ами ти откъде знаеш, че е... че... върви след Зорка?

Тя разтърси плитки, жест който ми харесваше.

– Отначало излизаше само до гарата, да си купи вестник. Две недели вече я чака пред фото Брайчев и щом мине, хоп след нея! Един уне-е-еесен, едва стъпва, а очите му – в земята.

Какво нещастие! В тази новост за Яни и Зорка имаше наистина нещо, от което на човек преставаше да му се живее.

– Трябва да ми помогнеш. – Промълви едва чуто Вуца.

Тази нощ не мигнах до сутринта. Между мен и Тошо, малката Лалка се задушаваше на сън. От хълма някой без почивка пускаше песента за сълзите, ала наместо екзотични картини, пред очите ми се люлееше личицето на Вуца, приведеният й под вишните тил. Струваше ми се, че разбирам тази всемирна скръб, това небесно отчаяние.

На заранта като се връщах с водата, Вуца вече ме чакаше в нашия ъгъл и ме погледна с очи, потънали в тъмно-лилави сенки.

– Ще му напишем писмо – бързо избъбрих.

– Писмо? – Дръпна се Вуца. – В никакъв случай!

Чак ми дожаля. Някога, едва осемгодишна, бях по-решителна.

– Не такова писмо, ма Вуце. А ком-про-метиращо.

Тя ме слушаше слисана. Накрая се съгласи с покорна усмивка.

Онази ветровита лятна утрин, седнали в тревата, съчинихме писмото върху лист от ученическа тетрадка. Щом свърших, Вуца се оживи, прихна в шепи и ме накара да прочета писмото на глас:

До Яни Миков от Зорка Хаджиколева: ПИСМО!

Защо ме следиш, та чак ме шпиунираш? Толкуз проз ли си та не виждаш коя съм аз и кой си ти! Не гледаш ли ми дрехите? Цяла йевропейка. А ти с тоз костум, който зиме-лете няма ли испиране бе? Ти май треба да си циганин, упичай си ума, ееей! Къш! Зорка

Пуснахме писмото в кутията на бай Нено Кинематографчията. На другата вечер в пет вече дебнехме къщата иззад купищата щайги, където ме замъкна Вуца. Яни се появи към шест часа. В същия бял костюм, с лъскава черна коса. Огледа се нагоре-надолу и тръгна към гарата. Вуца изхлипа от радост: фото Брайчев бе в обратна посока.

Проследихме го отдалеч. Странна, предпазлива походка. Сведена глава. Мургав тен, но нежни като на момиче черти, издаващи необичайно изтощение. Взе си вестник от будката на Чани. Не се отби никъде. Бялото петно на фигурата му бавно се връщаше. Едва-едва, предпазливо, сякаш улицата гъмжеше от отровни змии. Нещо от това безсилие бе родено по моя вина, мислех си. Бе мое.

На раздяла Вуца ме целуна, като криеше очите си. На следващата вечер в градината под вишните тя ми довери през смях и въздишки, че ще става гимназистка. Изглеждаше съвсем оздравяла.

– Нека сега Яни се перчи! – Завъртя се Вуца. – Ами ти?

Гледах я как танцува под старата вишна и не смеех да мръдна.

– В слугинското – Тъй наричаха училище Мара Пешева.

Още два-три пъти Вуца пожела да проследяваме заедно вечерните разходки на Яни Миков, но той вече не тръгна след Зорка.

3

В края на изменчивото лято войната се усещаше навсякъде. Комюникетата по радиото. Шумните групи военни. В София се сменяха правителства. Но у дома на Кичево 16 аз водех друга война: за постъпването ми в гимназията. Или аз, или тя! – Бе позицията на противника, мащехата ми Невена. За да ускори развръзката, тя дори се изнесе в пристройката в градината. Взе си пердетата в екрю, изкуствените цветя... Боях се от нея още по времето, когато дойде в нашата къща и преспа една нощ на черницата. Обясни тогава, че тръгнала след ято светещи пиленца, които накацали на пресъхналия бунар, а после светещия кръг литнал на черницата. Всеки път баща ми се качваше внимателно на дървото и я галеше по лицето.

В пристройката Невена завъртя свое домакинство. Оставаше ни ту без обяд, ту без вечеря. Все по-често на разсъмване зървахме бялата й нощница, заплетена в клоните. Баща ми се качваше. Увиваше я в сакото си и й говореше. Лятото захладня на превала си.

Реших да отменя в домакинството Невена. Най-после баща ми трябва да избере – тази, която спеше по дърветата и ни заряза или... Издебнах го в зори на излизане: за обяд ще има баница! Той само кимна. Спретнах нощвите в двора, Невена със сигурност ме виждаше като на длан от последните етажи на Енидже Вардар. Към обяд тя се появи като дух; обърнах се и я видях зад гърба ми.

– Това тесто, дето си го омесила, червеите ще го ядат.

Бе разпуснала косите си до земята, боса... – Чу!

Изтърчах с втасалата пита и я хвърлих в ямата. Като се върнах, дворът бе вече пуст. Откъм пресъхналия бунар някой сякаш се мъчеше да навива ръждясалата макара. Втурнах се и се заключих в стаята.

На обяд баща ми и Никола се стовариха на масата.

– Давай баницата! – Изпъшка баща ми.

Как да му кажа? В клозета... там беше баницата.

– Каквооо? – Скочи баща ми и столът му издрънча на счупено.

Скрих глава и зачаках ударите. Тръшна се врата. Когато отворих очи, бяхме сами в стаята и той се бе надвесил над мен; отвън, сякаш зад девет стени, долитаха писъците на сойките.

– Казвай сега! – Бе затворил очи и лицето му пламтеше.

– Тя... тя... – Изкрещях, – Mама! – И при тази дума се разревах. Каква мама? Нямаше мама.

Баща ми се размърда и излезе от вцепенението си. Отиде до масата, сви си цигара. Дърпаше жадно. После се върна, още не бях шавнала. Вдигна коравата си ръка и я постави на главата ми.

– Е, моето момиче... – рече. Не зная преди да го е казвал.

Бяхме почти еднакви на ръст и това още повече ме смущаваше.

– Тя, мащехата ти – подзе глухо той, – все за своите деца... – Задъхваше се, беше му трудно да говори. – И ти някой ден.

Ръката му тежеше на главата ми. Мисля, че ме обичаше.

– Искаш в гимназията, нали? – Гледаше ме със сивите си, изпечени от сгурта на фабрика Капонов очи.

– Да, татко – отвърнах, прималяла. – В Девическата! Там...

– Но как... – Усмихваше се. – Да те оставя тук сама с нея?

– Ами ти? Ти нали си тук? – Ръката му се плъзна по косата ми.

– Не, отивам в Макоцево стрелочник. По-лека работа.

А моята малка война? Дръпнах се от ръката, която ме галеше.

– Има една възможност – пак се задъха той. – Ако си храбра... В София... Сама... със средствата, ще мога да ти осигуря...

София! София бе само далечен лъх от смъртта на Марето: унилия двор на Александровската, Орландовските гробища. Свих се.

– Няма да ти е леко, дъще. София е голям град. Решаваш ли?

– Не ме е страх – избъбрих. В същност си умирах от страх.

– Тази възраст е опасна. Знаеш, Марето не изкара дълго. Ще издържиш ли?