Солджър

By Zdravka Vladova-Momcheva

Факти, действителност, сюреализъм, и човешки преживявания се преплитат дълбоко в новия роман "Солджър" на Здравка Владова-Момчева. С епизод от него тя става носителка на Втора награда от конкурса "Новият Йовков", организиран от «Сдружението на жените военнослужещи в България».

С въздействащ експресивен език, точно и стегнато, авторката "стреля" от страниците на книгата, достигайки до ума и сърцето на читателя. В този динамичен литературен филм се редуват картини от живота в България и смъртоносно опасната действителност в Кербала. Представен емоционално и реалистично, текстът прави читателя съпричастен към всичко, което се случва с главния герой Вик и командосите от неговата група. Така както става и в живота.

Понятието "герой" в романа е интерпретирано в обобщаващо и по-широко значение, което изразява битката с бедността, смъртта, самотата и изконния стремеж на всеки човек да бъде свободен. Постигането на вътрешната свобода пречупва веригата на установените стереотипи и води Вик, с позивно име "Солджър", към самия себе си , след като преминава през  драматичните и пречистващи перипетии на съдбата, войната и любовта.

Макар и фикция, базирана на действително случили се събития от най-новата история на България, книгата е посветена на загиналите български военнослужещи в Кербала на 27 декември 2003 година: Капитан Георги Христов Качорин, Лейтенант Николай Ангелов Саръев, Старши сержант Иван Христов Инджов, Младши сержант Антон Валентинов Петров, Редник Свилен Симеонов Киров.

Дълбока почит и към всички оцелели след атентата и избрали тази дата за втори рожден ден след смъртта.

• Language: Български
• Publisher: Zdravka Vladova-Momcheva
• Release date: Sep 15, 2021
• ISBN: 9786191682836

Zdravka Vladova-Momcheva

Zdravka Vladova-Momcheva writer and poetess. Lives and works in Great Britain. Teacher of Bulgarian language, Literature and History at ‘Ivan Stancioff’ Bulgarian Embassy School, London. Long-time contributor to BG BEN, a Bulgarian newspaper in the UK. Member of the Bulgarian Writers League in the USA and around the World. Awards: Gold medal of the ‘Agency of the Bulgarians abroad’ for her service rendered to preserving and promoting the Bulgarian language and culture abroad. Honourable Distinction ‘Neofyt Rilsky’ of the Ministry of Education and Science of Bulgaria. First Award in the international contest ‘Dance with words’ of Palabrass Press Publishing House, Canada, for her poem ‘The Song of Orpheus’. First Award in the literary contest ‘The Exquisite pen 2019’ of ‘Salon for Bulgarian Culture and Spirituality’, Chicago, for her acrostic ‘Alphabetical Poem’; Second Award in the literary contest ‘The New Jovkov’ of the ‘Bulgarian Armed Forces Women Association’, for an episode of her novel ‘Soldier’. Poetry collections: ‘Transformations’ (1999); ‘These Simple Things’ (bi-lingual,2000); ‘A Child, a Woman, a Prophetess’ (2000);’Thracian Treasure’(bi-lingual,2006); ‘Dedications’ (2009). Short stories:  ‘Hello, Bulgaria!’ (2012), part of the Slavonic Section of ‘The Library of the Congress’, Washington, USA. Novels: ‘The Road’ (2002). ‘Soldier’ (2021). Works of Zdravka Vladova-Momcheva has been published in Bulgaria, USA, Canada, Great Britain, Italy, Spain, South Korea.

Book preview

I

Аз съм Вик.

Не знам кога съм роден. Дошъл съм от нищото. Открили ме в един влак, овързан в пелени, подхвърлен на седалка в празно купе. Нямало бележка с име или разни такива, дето ги дават по филмите да размекват драгите зрители. Нищо. Гък не съм казвал. Сякаш не съм искал себеподобните да ме намерят. Не се церемонили много с мен. Пуснали ме по каналния ред, както се казва. Дали ме в някаква окръжна болница и чак след два месеца, когато шефката на отделението пратила молба в съда да решат най-сетне казуса с непотърсеното бебе, при мене дошъл адвокат. Никъде не пишело черно на бяло, че съществувам. Пък аз съм ял и срал на държавни разноски, та време било да ме набутат в някой дом за сираци, че ако оцелея – оцелея. Тия подробности законът не ги коментирал. Важното било шефката на отделението да се отърве от мен.

Адвокатът се видял в чудо. Нито име, ни дата на раждане. Само едно здраво момченце, което ритало насреща му и го гледало като биче́. Човекът бил готин. Взел ме и слязъл в барчето на болницата, да пие едно кафе, да му се поизбистри главата с моя случай и да реши какво да прави. Това била и първата ми разходка в обществото. На лелите-санитарки и шефката на отделението дотогава и през ум не им минавало да ме извадят от кошарата ми.

На съседната маса седели мъж и жена. Той – военен, скован и набит – с поглед като пред апоплектичен удар. Тя – малка, фина, рано повяхнала – с нервни, потрепващи рамене. Плачела. Нищо не казвала. Само ронела сълзи, а съпругът и́ я чакал да спре. Не го бивало в утешенията. Явно бързал да тръгват. Добре, ама като минал адвокатът край тях с мен на ръце, аз съм погледнал жената в очите. И тя ме погледнала. Тогава съм ревнал като за световно. Аз рева и тя реве. Казала на мъжа си, че това е съдба, че диагнозата за бездетство дето им я съобщили преди малко, щяла да я убие, но като видяла това бебе, решила, че ще си осиновят и те едно. Точка! Моят адвокат, като чул разговора, веднага ме предложил. Така съм срещнал Мама и тя – с поглед и вик – ме изтръгнала от нищото. За втори път съм се родил в онова болнично кафене. Мама така пожелала. Затова ме нарекла Вик. Име-писък, къс и точен. Право в сърцето.

Бащата не ме хасеше особено. Даже хич. Тогава не разбирах защо. Не си знаех предисторията. А той ме е търпял за хатъра на Мама. Когато отраснах, че да мога сам да си бърша сополите, забелязах оня карез в очите му. Гледаше ме като подвижна мишена, с тръпката на ловец, прицелил се в младо животно. А съм мръднал – а е дръпнал спусъка. Не го направи веднага. И той, като мен, необяснимо пазеше Мама.

После се роди, онова лекенце, сестра ми. Съседите си шушукаха, че Мама се била отпуснала психически, щото ме взела мен. Пак не разбирах. Откъде ме е взела? Що пък психически? Дивотии. Исках да съм достатъчен. Това беше всичко. Но не би. Бащата подивя от щастие заради новото бебе. Разнасяше малката подире си като талисман. Лигaвеше я денонощно. Нищо де. Опитах да се зарадвам. Негово си беше хлапето. Аз не съм бил. Но тогава живеех успоредно с досещането.

Мама ни приласкаваше и двамата. Явно, много е искала да ни убеди, че наистина сме брат и сестра. Аз и́ вярвах, честна дума, вярвах и́, ама само докато ни гушкаше на дивана. После с дребното се съдирахме от бой, нещо не се сбратимихме още в началото. На бащата въобще не му пукаше кви сме, що сме. Ала само щерката да се оплачеше от мен, той ме размазваше с кеф. После Мама плачеше в кухнята. Бащата и дъщеря му си гукаха в хола. Много тъпо. Идеше ми да пречукам сантиметър по сантиметър бащата заради всяка сълза на Мама. Но тя ме спираше. Обичал ме бил. По своему ме обичал, но се опитвал да бъде строг. Милата! Така и не разбра какво е омраза. До смъртта си.

С години се влачих заради това семейно „обичане". Какво ли не направих да се докажа. Да ме забележи бащата, да се изфука с мен както другите бащи се фукаха със синовете си. Станах отличник в училище, пазарувах, миех колата, тайно му купувах ракия, щото пиеше като смок, чистех кенефа и даже водех и вземах хлапето от детската градина. Той не забелязваше това. Но виждаше другото, истинското мене – онова взривоопасно мълчание - с което се спасявах от хората, глухи към моя вик в мига, когато съм се родил.

Готино семейство бяхме, няма що... Година след година трупахме щастие.

Един ден се прибрах в градска отпуска. Тогава завършвах Сержантското училище. Пак заради бащата – да види как съм го наследил – пълен отличник, гордостта на випуска. От вратата чух дребното да скимичи някъде в къщата. Тръгнах да го открия и като минавах край кухнята посегнах да притворя разбрицаната врата. Втрещих се. Навсякъде се въргаляха бутилки и дрехи. Бащата яростно чаткаше някаква лелка с червена, проскубана коса, право на пода, под мръсните чинии на масата. Тя го тупаше по косматия гръб и доволно хриптеше – ох мечоо, ох мечооо, ох много те бива, мечооо. Повдигна ми се. Добре, че на бащата му беше останал малко мозък, та преди гадната изцепка да заключи хлапето в хола, да не му гледа резила. Мама я нямаше. Имало ли я е някога изобщо за него?

Сритах го в задника. Да го доначука с моя помощ на онази, доволната. Той се извърна, изгледа ме мътно със същия поглед - мръсна, складирана цяла вечност - омраза:

– Оооо, върна се копелето – изпъшка бащата, – кво, видя ли как са те правили и тебе, преди с жената да те вземем, да се преструваме на родители, че да ни ядеш хляба толкоз години?

Причерня ми. Размазах го. Сестрата пищеше. И тя се беше заблудила, че значи нещо за татко си.

Мама не успя да извика. Видях как изпусна пълните мрежи с картофи и ябълки, и се свлече на пода сред дрипите на червенокосата, самата тя – дрипа – безсилна вече да ни крепи. Като ехо чух и линейката, която я отнесе. Всичко по мен се олиска - кръв по униформата, червени фалшиви коси, нагли съседи - тъпа тълпа от зяпачи, озверели в любопитно съчувствие. Изблъсках ги настрани, излашках се до улицата, хванах такси. Спряхме в краен квартал, до някаква сдухана кръчма. Пълна мизерия. Не помня как съм слязъл и съм се разцепил от пиене. До безсъзнание. Някой ме завлякъл до мокра, прогнила ограда. Умирал съм. Както е умирала Мама тогава. В болницата. Сама. Както умирам сега. Сам. Под адското срутване от взрива върху мен. Сред кръвта на жената, която се опита да ме предпази. Аз бях Вик. Дойдох отникъде. Върнах се в нищото.

Кербала. 27 декември, 2003 година.

***

Издъхващ от старост самосвал сурна камара пясък в края на уличката. Група лукави циганчета, скрити в рошавите дивораслеци край канавката, дебнеха дрънчащото отдалечаване на празната каросерия с четири чифта сълзливи от прахоляка очи. После, на юруш се втурнаха към купчината, изкатериха я светкавично и с викове се засилиха наобратно по задници, ожулени в радостта от пързалянето.

– Аййй, ашколсун бе, Мемо, ашколсун бе аслан, пак ни превари, пак ша ти платим оранжадата, баш тартора си ни ти! Евалла!

Доволен и напомпан със самочувствие от победата в състезанието, квадратният Мемо с петниста от мръсотия, остригана глава, набичи лъскави мускули към дечурлигата, бръкна в джоба на оръфаните си бермуди и авторитетно извади един недопушен фас:

– Ваааща мама некадърна мангалска – проточи пренебрежително той към едва дишащите от възхищение хлапета, – ша ма пробвате, а? Ша ма пробвате, амаа друг път! Бат ви Мемо кат са й учил да става първи, вий хал хабер сте нямали един хляб да откраднете. Ай бягайте до кръчмата сега! Днеска искам бира! Мърдайте, че съм жаден.

Насметени от заповедта, победените се повлякоха с гюрултия надолу по дупките, осеяли криволицата до кварталната пивница. Джапанките им мляснаха пръстта и тя някак тържествено се просмука в приказливата им, мургава плът.

В почти вселенската тишина, сред разтушканите пясъци, настъпи кратко смирение. Само ръждивият указателен знак за изкопни работи на терена издаде къртави звуци през вятъра, врътнал скелета му в четирите посоки на света. Оооох, крррааах, ооох, кррааах. Досадно, до втръсване познато омалване на ръба на депресията, стопирана единствено от стройната жилава фигурка на Айшето, гушнала желязната, обелена тръба под табелата, като пилон. Малките и́ похотливи очички лъснаха изпод оскубаните, изрисувани с наплюнчен химически молив вежди и защъкаха чевръсто отгоре до долу по яката снага на Мемо. Героят предизвикателно раздвижи мускули и те затанцуваха под опнатата му кожа.

– Ааайшеее, Айше мааа – подметна през рамо победителят, – ай ела да ми духаш под чадърите мааа. Ша ти купим една вафла, ша почерпим.

Ма-то, проточено с горестна надежда, със силата на която всеки Адам по света умилостивяваше своята Ева да го пусне в рая на тялото си, никак не трогна Айшето.

– Две – отсече практично тя, – предния път ти духах на вересия! И да са „Морени Макс", разбра ли! Да не мислиш, че ми й хубоу да висим тука по цял ден? Я мине някой, я не мине. То си тряя вътък за оная работа. Няя вече на кредит. Първо – вафлите, после ша та опрайм.

Мазната и́ коса плесна като конска опашка и разгони мухите, запладнили по кльощавите и́ рамене. Смирен и подвластен на положението, Мемо въздъхна и заброи стотинките на дланта си сякаш бяха жълтици:

– Тц, тц, тц, на дармадан ма напрай ти, маа – възмутено провлачи той, – без пукнат грош ма остай!

– Ши краднеш бе – яростно го нападна Айшето, – здрав-прав мъж без работа седи ли? Теб та мързи да гледаш, пък на децата тука са слагаш да продаваш чалъм! Една бира, бате, тумбак не пълни. Ши я изпикайш и ши забрайш. Що си такъв неанбицьозен?! Бе кво съм седнала да са разпраям с теб – внезапно прекъсна тирадата си тя, – я да си гледам мойта, че и аз съм наникъде...

Навирила сърдит, отруден задник, Айшето запраши решително надолу по копките.

– Чакай, мааа – сподири я сломеният Мемо, – нали ти казах. Ша почерпим! Що бягаш сега, нали знайш колко та обичам...

Неугледната, западнала кръчма в края на уличката, изнемогваше под тежестта на мушамения сенник, монтиран с претенцията за баровска козирка в оплешивяващия покрив на постройката. Приличаше на изоставен краварник. Разхалацана табела, с розов надпис „Холивуд", закачливо клъвнат от пембен гъсок, дорисуван лично от собственика на заведението с идея да изобразява фламинго, застрашително висеше над главите на местните алкохолици. Приличаше на гилотина, готова всеки момент да ги порази и веднъж завинаги да преклъцне мизерното им съществуване. Наоколо се търкаляха празни пластмасови каси о които търкаха гърбове бездомните котки и кучета от квартала. Ефирни найлонови торбички подхвръкваха като ампутирани ангелски криле над сгнилите всевъзможни боклуци, които покриваха пространството пред входа. Опърпани бурени се кланяха в нищото, засилени от безсмислената инерция на случайното си поникване. Миришеше на гърнива запръжка.

С периодичността на зациклил механизъм, останал на минимални батерии, съдържателят бай Цеко подаваше глава през вратата на равни интервали като повредена кукувица от часовник. Оглеждаше пустата, разкопана уличка с тъпо удивление и за части от секундата осъзнаваше къде се намира. После плюеше, почервенял към одреманите пияндета отпред и връцваше рязко навътре с благославяща, промърморена под сурдинка, псувня:

– Господ здраве да им дава, тяхната мама! Ако не са те да си плащат сметката по два-три пъти на ден жив да съм умрял досега. Пу, да не им е уроки!

Цапваше му едно за отскок и пак приситняваше до вратата. Бизнес, какво да направиш. Искаше си чакане, нюх и мурафет.

– Цекоооу – провикна се Гогата, най-верният му кибик, – я донеси бутилка сливова тука, че туй момче иска да почерпи. За кво черпиш, мойто момче? Ааааа, майка ти я взели в болница! Дай Боже всички да ни вземат! Иначе ще изпукаме до един като кучета кой на спирката, кой на опашката за социални помощи, кой у кръчмата, да му такоам и живота и чудото...

Снажният, облечен в сержантска униформа школник, забърса плюнките на Гогата от лицето си, бутна го с пръст обратно на стола и кимна безизразно към бай Цеко:

– Дай две чаши – кратко нареди той, – водни.

– Нещо салатки туй, онуй – заумилква се до немай-къде зарадваният кръчмар, – има и шкембе чорбичка с една вълшебна запръжчица, маже се в устата, маже се та се не трае ти казвам! Данчето я наготви отзарана. Съвсем е прясна. Маже се та...

– Две бутилки сливова – прекъсна излиянията му школникът, – една за мен и една за колегата. Никакви салати и по-бързо, че иначе тръгвам.

– А няма, нямаааа – защура се подплашен към тезгяха бай Цеко, – аз ако трябва тука ще ви заключа и двамата, ама докато не си ги изпиете и не си ги платите масрафите, живи няма да излезете през прага.

Нежната заплаха в гласа му, напоена с разтреперано раболепие и надежда за пари, озахари като реване набъбналия сеир, разиграл се пред очите на останалите двама пияници. Леко отрезвели от ситуацията и с верния нюх на ловджийски кучета, те светкавично дотътриха столовете си до масата на Гогата и момчето.

– Цекооо – радостно изхълца Милан, безработен фотограф с разкрепостени разбирания, съкратен от фалирало порно-списание, – ами че донеси по един напръстник и за нас с Роската бе, душа, може пък да му се откъсне от сърцето на младежа по някоя капка и за двама ни. Аз, като го гледам с окото на професионалист, то жив модел бе! Фотогеничен, красив, щедър! Що да не направим една фотосесия след като му пийнем порядъчно? Знаеш ли какви пари можем да изкараме! Аз имам връзки тук и там. Пък ако се навие и за нещо по-така, на голо имам предвид, направо ще побъркаме публиката, а? Я помисли, хубавецо, че после ще ми кажеш...

– Три бутилки ракия – отсече момчето, – ама тая третата, ще си я разделите! Никакви снимки!

– Добре бе, няма бе, човек – покорно се съгласи Милан, – както заповядаш. Аз просто така, понеже съм професионалист...

– Муай у гъзулника – заговорнически го сръга Росен Лекето, пръв приятел и от време на време любовник на изхранване при фотографа. Кривата му беззъба уста неудържимо заподскача от ухо до ухо като разкачена марионетка:

– Като не ще снимки, поне да почерпи. Аз, откакто дъщерята избяга с оня грък, все на черпни го карам, че да видим докога... Добре, че им иде отвътре на някои хора да са бръкнат и за Роската. То ако трябваше да чакам на оная фльорца да съм опънал петалата досега. Ни са обажда, ни пари праща, а пък да стъпи тука – не! Няма очи кучката му с кучка! Туй дъщерите са стока неблагодарна! Виж, синовете са голяма работа. Вземат майка им в болницата и те - право в кръчмата - да нацепят по едно и чуждите бащи да почерпят...

Тежкият, сякаш струпано злато, поглед на новодошлия, се стовари върху приказливия пияндурник и пресече словоизлиянията му:

– Да пием за дъщерите и техните бащи – отсече с ненавист той.

После надигна своята бутилка, изпи я до половината като вода и плесна топка смачкани десетачки на масата. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на кръчмата, Мемо и Айшето лакомо хрупаха морени на макс. Очите им не се отделяха от парите. Време беше Мемо да поработи.

***

Сивият, изтъркан от тътрузенето на десетки крака, болничен коридор поглъщаше стъпките и́ с безразличие. Милена поспря, за да сподави задушаващата студена тръпка, пролазила в гърлото и́, свито в пулсиращо, подивяло от нерви, кълбо. Прехвърли режещите дръжки на тежката пазарска чанта в лявата ръка, а с дясната пооправи лешниковите си къдрици сред размазаното от мръсотия отражение на открехнатия прозорец. Сенките под очите и́ се разточиха в кални дъждовни браздички, които закриволичиха по облачното стъкло. Навън започваше да вали и задният двор на болницата димеше от жегата, напускаща праха на земята. Сякаш духът на лятото се завръщаше изтощен при Създателя.

Край нея, с охкане и потракващи патерици, премина старец. Неговото призрачно-слабо тяло, удължено в избелелите райета на пижамата, раздвижи застоялия мирис на картофена яхния, витаещ над количката с метални чинии и огризани от употреба лъжици. Две жени, явно майка и дъщеря, майката в инвалидна количка, а дъщерята накамарена със сакове и торби, плахо се щураха наоколо и се питаха взаимно къде е кабинетът на доктор Василев. Очевидно, никой не си бе направил труда да им обясни и те с последна надежда споделяха помежду си този жизнено важен въпрос, сякаш всяка се уповаваше на другата да и́ посочи пътя към Рая.

– Како Йонкеее – провикна се скапана от преумора санитарка към далечното празно на коридора, – оправи ли го оня с катетъра в седма стая? А? Како Йонкеее...

Никой не и́ отговори и жената забута с корема си желязната грамада от мръсни съдове към зейналата врата до тоалетната:

– Елате, ще ви заведа – обърна се изтощено тя към майката и дъщерята, – ама доктор Василев излезе в отпуска. Само до кабинета му можете да отидете. Ще ви го покажа, ама само кабинета, щото той излезе в отпуска...

Жените безпомощно се спогледаха и благодарно потеглиха примирени след единствената душа, която откликна на лутането им. Поне да видят кабинета на доктор Василев.

– Другият път ще знаем къде е – каза дъщерята и потърси с поглед насърчение от Милена, – нали тази негова отпуска все някога ще свърши. Пак ще дойдем. Без доктор Василев няма как да...

– Да, да – окуражаващо закима тя, – ще свърши и няма как... няма как... да не свърши...

Проклетата пластмасова дръжка на претъпканата пазарска чанта се вряза още по дълбоко в ръката и́. Леко замайване я люшна встрани. Мисълта за баба и́, която лежеше в тази болница, восъчнобледа, със залезли очи и тяло, стопено до контурите на душата, я върна обратно в пресилената бодрост, с която тя организираше дните си. Работата в библиотеката и мирисът на книги, който я обгръщаше докато ги подреждаше, безкрайното картотекиране на пристигналите издания, допирът на хартията, тишината в читалнята, и посещенията на оредяващите читатели, я държаха в умишлената илюзия, че всичко си беше наред. Искаше и́ се животът да тече по свои справедливи закони, също като десетичната система на Дюи[1], която бе в състояние да извади, а после да постави на мястото му всеки том от битието и съзнанието на хората, за да документира всеобщата надежда, че най-хубавото, тепърва щеше да се случи. Както в онази любима игра с броенето на акациеви листенца, която я хипнотизираше в детството с наивното наричане на късмети, които се редуваха безметежно и винаги достигаха до гарантиран хепиенд: щастие, нещастие, път, писмо, любов, целувка.

Милена прегледа отново съдържанието на чантата. Два сухи сандвича с черен хляб и кашкавал, и бутилка минерална вода. Това беше храната на баба и́ за утре.

– Не ми готви манджи, Миленко – каза вчера тя, – нали тука ми носят санитарките. То, на човек, докато чака да му дойде времето и само хляб стига.

После се обърна към прозореца и с неочаквано силен глас нареди да го остави отворен за през нощта.

– Ще настинеш – загърна я с излинялото одеяло Милена, – вечер става хладно. Да не лепнеш някоя лятна простуда, че няма да си го простя!

– Нека е отворен – настоя вече едва чуто баба и́, – нали знаеш, душите не настиват. На тях им трябва само малко небе, за да има накъде да полетят...

Точно тогава Милена усети, че силите я напускат, че крехкият домашен порядък, който с баба и́ крепяха от години, беден, скромен, незабележим и почти щастлив, вече не можеше да бъде измислян. Никаква десетична система на Дюи нямаше власт, за да спре безвъзвратното му, примирено, разпадане. Тя без нужда се разбърза да оправя болничното легло:

– Какви ми ги говориш сега – сломено се опита да залъже сълзите си - да знаеш само колко хубави книги съм взела от библиотеката. Бракуват ги, а пък сред тях има толкова световни заглавия. Ръце не ми останаха да ги мъкна по автобусите. Наредила съм ги в къщи, само те чакат да си дойдеш и да четем.

– Ще си дойда, Миленко – кротко прошепна баба и́, – непременно ще си дойда. Ти само не преставай да ги събираш...

Тя се наведе над претъпканата с книги пазарска чанта. Влачеше ги чак от другия край на града, за да покаже на баба си колко класици беше спасила днес. Изтритите, златни надписи по подвързиите заблещукаха окуражаващо пред очите и́ – „Клетниците от Виктор Юго, втори, седми и десети том от „Събрани съчинения на Вазов, повестта „Турски паша от Каравелов, едно окъсано издание с поезията и публицистиката на Ботев, „Без дом от Хектор Мало.

Баба и́ някога беше учителка. Вярваше, че