Рози за президента

By Владимир Крюков

ЗАЛОВЕН ОТ ДИКТАТОРА
2048 г. Огромна страна на изток от Европа, сред разруха, разпад и смърт, се управлява от деветдесет и пет годишен диктатор. Границите са затворени. Опозицията е унищожена. Петролът и другите ресурси са изчерпани. Средната част, поради поредица от бедствия и унищожаване на хранилища за ядрени отпадъци, е засегната от радиация и разделя страната на две слабо свързани територии.
     По специална покана на властите, заинтересовани от създаването на положителен имидж на държавата, в столицата пристига германският журналист Никодим Веригин. Той е натоварен със задачата да напише книга за държавата, удобна за правителството и възхваляваща диктатора. Журналистът обаче има друга цел – да каже на читателите на Запад истината. Но дали ще успее да се измъкне жив от този ад?

РОМАН-ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Романът "Рози за президента. Песимистична комедия", написан през 2010-2012 г. и издаден от московското издателство "Fluid FreeFly" през юли 2013 г., е антиутопия с елементи на политическа сатира и трилър. Прототипите на измислените герои са лесно разпознаваеми фигури в политическия режим на Путин. В гротескни образи романът представя деформациите и язвите на путинизма, резултат от пълзящия държавен преврат, извършен от Путин, който лиши жителите на Русия от свобода и граждански права.
     Редица събития, предвидени в романа, вече са се сбъднали напълно или частично. Това е и убийството на Немцов (Земцов), и масовата емиграция, и цензурата, и забраната на книгите, и новата желязна завеса... Други не по-малко тъжни събития вероятно ще се сбъднат, ако режимът продължи да съществува. В романа се споменават и политически убийства, които вече са били извършени от Путин и неговите разузнавателни служби по времето, когато е написана книгата.

Българският превод на романа "Рози за президента" засега се разпространява само в електронен вид. Първите пет глави от романа са публикувани в бургаското литературно списание "Море" (3/2019).

 

 

 

• Language: Български
• Publisher: Zona A
• Release date: Dec 12, 2023
• ISBN: 9789525911138

Book preview

Непостоянно е царското могъщество.

Щастието на царя, сякаш е тръстика, мъчно се надига,

а пада в един миг.

Древен индийски афоризъм

Роза  първа

Вмеждународното летище на Мозгва, след проверката на паспорта му, дадоха на Веригин медицинска маска. Той погледна таблото над главата си: 7 май, 2048-ма 14:33:45 и премести стрелката на ръчния си хронограф с два часа напред. Толкова успя да направи преди да дойде при него дребен, подпухнал господин с тежка, кръгла глава на къс, солиден врат, стегнат с елегантна алена вратовръзка. Голяма брадавица със същия цвят стърчеше до устната на господина, сякаш вървеше в комплект с вратовръзката. Непознатият не изглеждаше стар, но червеникавите кичури, които стърчаха покрай плешивината му, бяха почнали да побеляват.

-Никодим Веригин? Добре дошли в Славия! Драго ни е да видим толкова известна личност у нас – по бузите му заблестя официалната, неестествена усмивка на човек, вдигнал задника си неохотно и не по своя воля от удобното чиновническо кресло заради важното държавно мероприятие. – Казвам се Асланбек Асланбекович Хорков. Оглавявам администрацията на президента, но съм и негов съветник по културните въпроси. Или нещо такова. С една дума, наглеждам културата.

Виригин стисна протегнатата му ръка:

-Много ми е приятно. Но вие преувеличавате моята известност.

-Какво говорите! Толкова пишат за вас във вестниците.

-Наистина ли? Много ли вестници излизат тук?

-Всъщност... Един – смути се Хорков.

-Само един? За цялата страна? – учуди се Веригин.

-Някога имаше много вестници, но после читателите се прехвърлиха в интернет и вестниците се закриха. А щом интернет предаде Богу дух, само един вестник успя да се възстанови с подкрепата на държавата. Това е правителствен вестник.

-А няма ли частни?

-Няма. Стига ни и държавният вестник. Хората не искат новини. Измориха се от потока негативна информация. А тя, ще ме прощавате, нахълтва отвсякъде: ту от Китай, ту от Африка, ту от вашата Европа... Нашият вестник съобщава най-важното, а другото... По-добре да не го знаем.

-Да, сложни станаха времената.

-Няма накъде! Но в Славия всичко е горе-долу стабилно. Ще видите. Вървим, дето се казва, по свой път.

Хорков позамълча.

-Разбира се, налага ни се да правим икономии... Примерно, от известно време нямаме министерство на културата. Така че, всъщност аз изпълнявам неговите функции. Професията ми, знаете ли, е организатор на масови игри и забави, както и на покойният ми татко, светла му памет.

-Само вие ли?.. Функциите на министерството?

-Представете си, аз опъвам каиша вместо цяло министерство, а в културата сега има повече ред – похвали се Хорков, но веднага, изкривил уста, раздвижил брадавицата, добави: - Вярно е, че и отговорността вече е по-малка, културата ни, трябва да ви призная, доста се съсухри... Ами, какво, да тръгваме. Колата ни чака.

Минаха през огромните, празни зали на летището. Крачките им откънтяваха в стряскащата тишина. Усещаше се мирис на спарено. Веригин с недоумение гледаше изгасените лампи и околния полумрак.

-Икономисваме електричеството – обясни му Хорков, щом забеляза погледа му.

Пред входа на терминала ги чакаше черна лимузина с правителствен номер. Веригин не свари да се озърне, когато нисък, набит шофьор, мрачно смръщен, му отвори вратата.

-Отиваме направо в Червеното Градче – каза Хорков като се намести в другия край на кожената седалка. – Там ще работите. Ще разполагате с всичко необходимо: компютър, принтер, хартия, достъп до информация...

-Защо в Червеното Градче? – учуди се Веригин. – Смятах, че ще живея на хотел. Нали вие ми запазихте стая.

-В Червеното Градче ще ви е по-удобно. Подготвили сме ви апартамент и работен кабинет. Отказахме запазената стая.

-А пътуването из страната?

-Пътуване из страната?! – Хорков го изгледа уж учудено. – Едва ли.

-Но това пътуване е предвидено в договора ми.

-Хм, вярно... Не се тревожете, ще си получите пътуването. Ние няма да се отметнем от поетите задължения. Ще пътешествате в кабинета си. Ще ви прожектираме прекрасния видеофилм „Пътуване из Славия". Освен това, ще ви предоставим информиран консултант. Ще отговори на всичките ви въпроси.

Да напише книга за страната, без да излиза от кабинета си? Колко нелепо! Сърцето го присви от гадно предчувствие. Веригин разбра, че се е оказал в капан.

-Но как ще напиша книга за страната ви, щом няма да я видя? Няма да видя хората, които живеят в нея, няма да разговарям с тях?..

-Повече ще научите от филма, отколкото от пътешествието. Ще ви покаже труднодостъпни места. Читателите на книгата ви ще са доволни, ако ги опишете.

-Но...

-Вярвайте ми, ние се грижим за вашата сигурност. Трябва да се върнете в Германия жив и здрав. И да издадете книгата си за Славия. Имаме интерес от нея. Искаме да подобрим отношенията си с вашата страна. А за тази вечер сме ви приготвили изненада.

-Изненада ли? Ще ви призная, че не обичам изненадите.

-Тази ще е приятна.

Хорков му подаде тясно листче от плътна хартия.

-Какво е това?

-Разгледайте го.

-Билет за опера?

-Да. Тази вечер ще отидете на опера, а от утре можете да работите. Както вече ви казах, в Червеното Градче сме ви подготвили кабинет.

-Кой ще е спектакълът днес?

-Операта на Салиери „Данаиди". Любимата опера на нашия президент. Винаги е в репертоара. Жена ми също я обожава. Спектакълът е отработен до най-дребните подробности, до блясък. Гордеем се с тази постановка.

-Благодаря. С удоволствие ще я гледам и слушам. Тази опера беше поставена в Хамбург. И аз съм неравнодушен към нея.

-Виждате ли, знаем едно-друго за вас – ситно, самодоволно прошумоля смехът на Хорков.

Колата летеше с бясна скорост. Пред тях святкаше лампата на полицейска кола и сирената й виеше. Пътуваха без проблеми по специална лента. Веригин го разбра от големите бели букви, изписани по асфалта на цялото трасе: „VIP".

-Тази лента... „VIP" – за кого е? – попита Веригин.

Хорков се подсмихна:

-При вас, в Европа хората са се смахнали по социалната справедливост. Но няма ли равенство, откъде ще дойде социалната справедливост?

-Но и равенството е едно от основните понятия на демокрацията.

-Не ме разсмивайте. Хората са умни и глупави, талантливи и бездарни, красиви и грозни... Откъде ще дойде равенството? Никога не го е имало и няма да го има.

-Но у нас хората са равни. Равни са възможностите им, правата им...

-У вас са равни, а у нас не са. Ние поощряваме инициативните хора и им позволяваме да са малко неравни. Вървим по свой път. Страната ни е независима. – Хорков го гледаше с хитрите си, насмешливи очички и не криеше самодоволството си. – Впрочем, не ви ли предупредиха, че напоследък тук се появиха свирепи епидемии и движението из страната е изключително опасно, особено за чужденците? – Хорков се усмихна. – Но не се тревожете, на вас няма да ви се наложи никъде да пътувате и дори да излизате навън, ще ви предоставим всички сведения, които ви интересуват. Ще можете да зададете най-различни въпроси – на мен или на консултанта.

-Благодаря. Но ми се ще поне да се разхождам из града.

-Уверявам ви, че това е изключително опасно. Не бихме искали нещо да се случи на толкова известен човек, на нашия скъп гостенин. Но... ако вие, независимо от всичко, държите на тези разходки, ще ги имате. Една-две стигат ли ви? Мисля, че ще са достатъчни. Разбира се, ще трябва да вземем мерки за сигурността ви. Ще се разхождате с охрана. Ще прощавате, но ще се наложат и редовни медицински прегледи. В Червеното Градче изобщо не бива да влизат външни лица, без да са минали специална карантина. За вас направихме изключение.

Веригин искаше да избухне и да възрази, че желае да се разхожда из Мозгва всяка вечер, но се сдържа: Хорков ясно посочи условията: всичко е решено и възраженията са безполезни. Пък и какво можеше да му възрази? Тук той беше само гостенин.

Роза  втора

ИКрез не би се отказал от апартамента, в който настаниха Вергигин. Той позяпа любопитно Червеното Градче през прозореца и се изтегна на широкия диван, подложил под главата си плюшена възглавничка. До спектакъла оставаха около два часа. Трябваше да обмисли положението си.

Неизвестността плаши всеки човек, но той не се страхуваше. Сърцето му го призова в Славия, отдавна го притегляше страната на прадедите му. Странно, но родителите му се преместват от Славия в Германия като в историческата родина на едната баба, макар че майка му не познава германските си корени, не се чувства германка и не знае немски. А пък Никодим Веригин, израстнал в Германия, винаги бе смятал Славия за своята историческа родина. Тя, като хронична болест, се спотайваше в него и ту се кротваше в дълбокото, ту се надигаше и не спираше да го мъчи... Вкъщи имаше цял стелаж с книги за Славия, които постоянно препрочиташе. И ето го, сякаш бе омагьосан, загубил волята си, обречен от съдбата си да се отзове на мистичния повик от великата страна, пристигна в пределите й, без да знае какво го чака, как ще свърши замисъла му.

Светът се промени. Границите отдавна бяха затворени. Държавите уж подхванаха войни една с друга, но не им достигнаха силите и волята за битки. Смешните им армии се местеха безсмислено, овехтялите им танкове повече кашляха туберколозно, отколкото да навредят на противника. Пък и каква ти война по дяволите! Земята бе замърсена, океаните – полумъртви, изкопаемите – почти изчерпани, някои метали бяха на път да изчезнат, стойността на желязото се доближаваше до цената на златото. Само вдигнаха шум и се скриха в черупките си, зазидаха пролуките и се захванаха ревниво да пазят жалките си държавни тайни. Европа пак заприлича на парцалено одеало. Сключваха се съюзи, разпадаха се, разпадаха се и се сключваха, и вече нямаше как да разбереш кой на кого е съюзник, на кого е враг. Пътуването в чужда страна се превърна в проблем, информацията стана почти недостъпна. Вестниците рядко съобщаваха какво е положението в другите страни. Връзките бяха прекъснати. Забравиха за туризма. Преди двайсет години интернет умря, победен от „дяволчетата, компютърни вируси, които се размножаваха от само себе си. Милиарди „дяволчета атакуваха мрежата и накрая тя рухна. Пък и преди „дяволчетата" едвам се справяше с огромния информационен поток. Интернет просто се задави, задръсти се като канализационна тръба. Преди десетина години почна да прекъсва и да спира международната телефонна връзка, кога по технически причини, кога – по политически. Хората извадиха от килерите си допотопни радиоапарати на къси вълни, ако все още ги пазеха, но не бяха много подобни щастливци, пък и радиото работеше само тук-там. Любителите на късите вълни, побеляли дядковци, уредиха минимална обмяна на информация, но правителствата прекратиха тази дейност, страхуваха се от неконтролируемото разпространение на вредни слухове.

Всяка страна, като умиращ звяр, тихо крееше в своя ъгъл. Държавите се страхуваха да не издадат домораслите си тайни на оцеляването, но се опитваха да научат това-онова за другите, та шпионажът се възроди. Щедро плащаха на храбреците, които се осмеляваха да се захванат с този занаят, но те свършваха зле.

Буквално всичко се промени през последните трийсетина години. Класовото общество в Европа окончателно престана да съществува. Никой не жалеше богаташите, когато излишъците от имотите им бяха национализирани и социалната справедливост тържествуваше. Всички смятаха, че така е редно, в смисъл, отдавна е трябвало да се направи. Слабите държави вече не можеха да запазят остарялите обществено-политически системи и хвърлиха всичките си сили, за да защитят каквото бе останало от предишното им благополучие и да се изолират от околния свят, понеже го смятаха за заплаха. Именно в тези тежки условия западните демокрации се превърнаха в демокрации в пълния смисъл на думата. Еволюцията им тръгна в посока на федерации, обединили анархичните комуни. В Европа най-после възтържествува равенството, запазите от ресурси се използваха разумно и справедливо, престана политическата борба за власт за радост на всички, защото хората бяха загрижени за оцеляването си, а не за вътрешнополитическите си дрязги. Трябваше да търсят единствено правилните решения и само логиката, целесъобразността и общата полза можеха да им ги подскажат. Времето на индивидуализма и егоизма свършваше, нациите наново се сплотяваха, постепенно преодоляваха взаимното си недоверие.

И за зла участ, когато Европа сякаш постигна политическа зрялост, стовариха й се други беди. Като змии, изпуснати от терариум, изпълзяха епидемии. Бактериите все по-лесно се преборваха с антибиотиците и със смайваща бързина се разпространява из плътно населения свят. Нагледно показаха колко силен и неизтребим е животът, създаден от природата и че те, бактериите, управляват планетата и заплашват човечеството с унищожение.

Нациите трябваше да предприемат решителни мерки в борбата си за оцеляване, независимо от благата реторика и появилите се европейски програми. Позоваха се на временната необходимост и възкресиха полуразложените трупове на държавите. Границите пак бяха затворени, търговските и другите връзки бяха сведени до минимум.

Колапсът на интернет тежко се отрази на общата морална обстановка. Заради спирането на обичайния информационен поток, нарастнаха недоверието и подозрителността. Всички пак се страхуваха от война, очакваха съседите им да ги измамят. Само някой да изкаже териториална претенция /а поводи имаше колкото искаш/ - край. И едва не почнаха войни в централна Европа. Но пламът на реваншистите изстина заради слабостта на нациите, плачевното състояние на икономиките им, недостигът или липсата на енергийни запаси, налагаше се да мислят за хляба насъщен, за борбата си с постоянните епидемии. Разумът им подсказа, че сега не териториите са важни, а запазването им като нации. Но подозрителността им си остана. Отнасяше се не толкова до териториалните апетити на съседите, а как те се осигуряват с продукти и енерия, какви са методите им за борба с епидемиите, доколко искрени са политическите им изказвания... Страните застанаха не в настъпателна, а в отбранителна позиця, свиха се като таралежи в бодливи национални кълбета.

Може би затова Веригин толкова беше привлечен от Славия. Ако из западна Европа все пак циркулираше някаква информация, за Славия нищо не се знаеше. Нямаше достоверни сведения, а в болестната атмосфера, изпълнена със слухове, хората със страх поглеждаха на изток: да не дойде бедата оттам? А Славия стана недостъпна. Затворена. Оградена. По-лесно беше да кацнеш на Луната, отколкото в Славия.

Та, тази недостъпност разпалваше любопитството на Веригин. Все нещо се случваше в тази огромна страна. Може би славийците бяха намерили нефт и го криеха? Във всеки случай, ако някой се справи и оцелее в тежките времена, това ще е Славия.

Но Веригин пристигна в Славия, не за да шпионира, а за да напише книга, която му бе поръчана от „Източната фондация" с одобрението на славийското правителство. Избраха Веригин, защото беше известен журналист, говореше славийски и той охотно се съгласи. Определиха му два месеца за работа. През това време той трябваше да направи невъзможното. Смешни хора. Мислеха си, че за два месеца е възможно да проучи тази огромна страна и да напише книгата си. Веригин съзнаваше, че нито ще види, нито ще научи нещо повече от онова, което властите му позволят, но все пак... Смяташе се за проницателен човек, способен да си изработи обективна представа за страната дори от трохите, подхвърлени му от тукашните началници. И страстно искаше да свърши тази работа.

Вече знаеше какво ще е заглавието на книгата му: „Желязната завеса: второ издание". Няма да лъже, да си доизмисля, ще опише всичко както е. И