Ледът е строшен и други разкази

By Кирил Христов

България между робство и свобода. България между старото и модерното. Българинът между селото и градът. Времената са спокойни, но и буйни и променливи. "Ледът е строшен и други разкази" ни пренася в началото на XX век, споделя ни за драматични изпитания, за бита на отделния човек на фона на социалната действителност, събужда чувство на патриотизъм, гордост, национално обединение. Историята на България не е само в учебниците, а и в разказите на писатели като Кирил Христов, които с родолюбие, но и дълг към достоверността, описват живота такъв, какъвто те самите са го изживели. -

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Jun 30, 2023
• ISBN: 9788728156384

Book preview

Ледът е строшен и други разкази

Cover image: Shutterstock

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728156384

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

КРОТКИ И БУЙНИ ЛУДИ

МИЛОСЪРДНАТА СЕСТРА

Преди колата да стигне болницата на Червен кръст, откъм Люлин притъмня и прахове превърнаха в нощ горещата ослепителна надвечер. Из низко плъзнали облаци рукна пороен дъжд.

Болният бе в несъзнание. Но когато го поеха, да го внесат в сградата, дъждът го шибна по лицето и го свести.

Настаниха го в една угледна стаичка, пълна с млечна електрическа светлина. Двама лекари дълго го изследваха и му задаваха куп въпроси, на които той отговаряше съвсем късо, най-често с да или не, пък и дори съвсем не отговаряше. Найпосле дотегна му и каза грубо, затваряйки очи:

– Оставете ме на мира!

Лекарите и сестрите разбраха, че пред тях е един не само много болен, но и много отчаян човек.

Те излязоха в коридора и управителят на болницата наръча каквото бе нужно на една сестра, която определи да се грижи изключително за новия пациент.

Когато остана сам, болният отвори очи и се разгледа. Всичко свети около му: ослепително бели стени, бяло легло, снежно-бяла ленена покривка на масата, бял умивалник и два също бели стола. От всичко лъха чистота, нищо не дразни окото, не омрачава. При все туй възбуденият от огън поглед на болния изрази безкрайна мъка. Всички колела на неговата мисловна машина се движеха с изумителна бързина и трещяха на почупване. Със страшни усилия над себе си той отбягваше да мисли за бедата, която го бе връхлетяла като лавина и го бе сринала в бездънна пропаст. По чудо той успяваше да тласне всяка мисъл и всяко чувство по някакви уж странични пътища, макар и те целите да бяха жарава.

Загледан с широко отворени очи в млечната електрическа лампа насред потона, той бе всецяло зает от такива представи: „Кой знае на колцина умиращи погледите са били, точно като моя в този миг, опрени в лампата, или хе там в решетката и в верижката на проветрителя? Колко ли души са умрели в същото това легло, в същите тези дрехи, на същите тези възглавници?..."

Болният цял настръхна, затвори очи и изведнъж ги пак отвори още по-широки и ужасени. „Та тази стая навярно нито един ден не се е опразвала, откакто е съградена болницата. Господи, на колко страдания, на колко въздишки и стонове е свидетелка тая гиздава и засмяна като годеница стаичка! Годеница ли? Та това е една отвратителна проститутка, която ужасно много е видяла и знае! Колко клетници тя е приемала бездушно и бездушно е изпращала и забравяла за тях!"

Той съгледа над главата си крушката на електрическия звънец и я улови инстинктивно. „Колко ли ръце на сега мъртви люде са се докосвали до този звънец! Ето на, така и те са натисвали..."

Електрическото звънче, на което бяха отнели звънеца, застърга глухо. В стаята влезе сестрата. н Желаете ли нещо?

– Не, нищо. Позвъних случайно. Почакайте. Кой номер е тази стая?

– Четвърти.

– Четвърти ли? Чудно съвпадение! Та аз вече бях преди пет години тъкмо в тази стая. Два месеца!

Той стана особено разговорлив и разправи на сестрата, че тогава в съседния номер лежал един млад художник, който страдал от разширение на сърцето. По цял ден бил лежал с гумена торба лед на гърдите. Така и починал. Чудно мил човек бил той.

– Вие от кога сте тука?

– От преди шест години.

– Та тогава трябва да го знаете, – каза болният странно израдван.

На милосърдната сестра това се стори така наивно, че тя едва забелязано се усмихна. А тая усмивка се видя на болния неизказано дива и мръсна, мръсна...

– Где ще го помня, господине. Толкова хора на годината минават през една стая.

– Добре! Угаси електричеството и върви спи, – каза болният раздразнен и във видимо отвращение

– Но вие трябва да вземате лекарство през час.

– Остави го тука. Ще вземам сам.

Сестрата сложи плахо лекарството на масичката, завъртя ключа на осветлението и излезе. Болният я следеше с ядовит поглед и когато вратата се затвори след нея, плю гневно.

Вън плющеще проливен дъжд и покритите с млади листа дървета на просторната болнична градина непрекъснато шумяха. Светкавици час по час влитаха и тутакси излитаха. При техния бърз синкав блясък тази стаичка, видяла толкоз човешки страдания, му се струваше по-зловеща от гроб.

Той затвори очи, сви клепки. Във въображението му възникна малка нова къщица. Бели завески, отпред градинка с червени цветя в лехите. Тези стаици познават само младите домакини и техните весели червенобузи деца. Там влизат малцина външни човеци. То са близки роднини и избрани познати, всички добри люде, които идат сегиз-тогиз по празници. В цялата къщица не можеш намери нито един залутан атом от дъха на някое непознато тъмно същество, със скърби и радости, които нямат нищо общо с това място. Тя ни един миг не е била хотел.

Болният отвори очи и тутакси пак ги затвори – сега не от ужас, а от някакво неизказано удоволствие, което граничеше със сладострастие. „Боже мой! Какви простаци трябва да бъдат ония, които от черква тръгват на сватбено пътуване! Да спиш с любимата жена по хотели! Та най-елегантно наредената стая в един хотел е нещо безкрайно мръсно. Частици от дъха, от телата на толкова проходящи и попиляни по света люде са запазени там по най-скритите кътчета. Има нещо тъй велико и тъй свето в последната колиба, гдето са живели все същите люде, – в сравнение с тия хотели, които приличат на градски клоаки, влачещи нечистотиите на всички. Господи, толкова ръце са пипали там дръжките на вратите и на прозорците, толкова самодоволни и противни муцуни са се огледвали в ония огледала там! Пфу! Сватбено пътуване!"

Той отвори очи. Стана му зловещо като в гроб. Тревожно позвъни.

– Запалете лампата!

– Да ви дам ли лекарство?

– Дайте.

Следеше с мрачен поглед сестрата в ръцете. „Тя не би могла да преброи онези люде, на които също така е давала лекарство. А колко гърбове и кореми е разтривала, колко ръце, крака и глави е превързвала, колко тела е къпала – все с тия ръце – тела, които сега може би са прах... Любопитно е, че всички милосърдни сестри са еднакво необикновено възбудени в движенията си и тъй пъргави, тъй пъргави – дори найслабите и болничавите. Защо ли така? Хе, защо! Дали тъй би било, ако трябваше да гледат само болни жени и старци, изключително болни жени и старци? Та те биха се разбягали през глава за една седмица!"

– Всичко е пол на този свят, дявол да го вземе, отвратителен пол! – извика той ядосано неизвестно кому.

Сестрата помисли, че болният бълнува и думите му не ѝ направиха никакво впечатление. Той я изгледа с такъв зъл поглед, че тя се сепна и изсипа праха, който се готвеше да даде на болния. Той дръпна книжката от ръката ѝ, смачка я и рече:

– Върви спи!

Момичето излезе стеснено и някак с виновата походка, правейки многобройни лишни движения, като че не можеше изведнъж да намери вратата. „И тя е като стаята!"

Болният бе обзет от неизказано отвращение. Нему се стори, че всичко в стаята има тая съдба; че и той сам е мръсен, мръсен!

И мярнаха се пред очите му със светкавична бързина върволица жени, които е прегръщал и целувал. Колко болни души са подирвали облекчение при него, здравия, бездушния! И той ги е приемал като тази стая. Случвало се е не еднаж да отвори обятия на някое младо момиче, след като преди няколко години е имал майката. Или тая нощ да прегръща едната сестра, през деня другата, а след дватри дни третата. Каква върволица за някакви двайсетина години! Едва ли би могъл и на четвъртината от тях да си спомни имената – не на ония, с които е прекарал само една нощ или няколко часа оргийно, а които е божем обичал! И кой знае колко от тях вече не са между живите и колко цветущи и безгрижни тогава младини сега стенат под ударите на превратна съдба.

– „И ти се гнусиш от стаята, от милосърдната сестра! Палячо – дори пред себе си! Много е, приятелю, за тебе не тази стая, но и най-вонящата клоака!"

Душата на болния изпълни безкраен потрес. В слепите му очи блъскаха чукове; от устата му изскачаше горещ дъх, който сушеше като пламък гърлото и устните му.

– Господи, къде да се дяна?

Бе отхвърлил завивката и пак чувствуваше, че цял пламти. Изведнъж той си спомни, че стаята му гледа към една широка тераса, на която се излиза хе чак оттатък, три стаи през неговата. Той скочи и разтвори прозореца, пазейки да не направи шум. Меката светлина на стаята нахлу вън и терасата, по която още плющеше проливен дъжд, светна като огледало. Покачи се на корниза, скочи и се озова на дъжда. Цели стълбове вода се изсипаха върху му. В миг бе измокрен до кости. Внезапният студ, след голямата горещина, която изпитваше, подкоси силите му. Той се захлупи по очи.

Един удар на вятъра тласна не закопчаните крила на прозореца и те се блъснаха силно. Сестрата, чула шума, отвори вратата. Като не видя в леглото болния, тя се спусна към прозореца, обаче без да извика, без особена тревога, човек би помислил като по навик, сякаш такива случаи имаше всеки ден. Надникна вън, после грабна одеалото от леглото, отича в коридора.

След малко на терасата светна лампа. Две сестри в бели престилки дигнаха болния, който бе в безсъзнание.

Догдето му съблекат мокрите долни дрехи, догдето го изтъркат и преоблекат, той се свести. В това време застърга лишеното от звънеца езиче; едната от сестрите отича. В стаята остана пак оная, която бе определена да се грижи за него. Сега той я следеше не със зъл, а с тих тъжен поглед.

Бяха го напуснали силите, с които той бе тласкал мисълта си по околни пътища.

– Сестро, – зашепна колебливо той, – има ли във вечерните вестници повече подробности по вчерашното самоубийство?

– На младоженката ли? Да. Странен случай. Да се самоубие, тъкмо когато автомобилът чака на улицата, за да заминат на сватбено пътуване...

– Все още ли не са издирени причините?...

– Не. Не оставила никакво писмо. Никой не знаял защо се е самоубила...

– А аз знам, – отвърна той, отново обхванат от злост. – Можете да го кажете и на лекарите, и на сестрите, и на болните от всички стаи; а след това желанието ми е, да позвъните по телефона в полицията и да кажете, че в стая № 4 на Червения кръст лежи един убиец.

– Ако на мое място би бил изповедник, така ли би постъпил, както ме карате аз да постъпя? – отговори сестрата кротко.

Болният се надигна с широко отворени очи.

– Но вие не сте изповедник!

– Милосърдните сестри слушат понякога много страшни изповеди, които, ако честно се изпълнява службата, отнисат в гроба си, – каза сестрата с такъв странен глас, с какъвто на женолюбеца се стори че жена никога не бе говорила.

Неговото смайване след няколко мига мина в страшно раздразнение.

– Слушайте! Донесете ми веднага дрехите! Аз сам ще отида в полицията!

– Догдето не се успокоите, не ще ви пуснем.

– Как? Да не би да ме вържете?

– Може и това, – усмихна се горчиво сестрата.

– Не ме ли смятате за умопобъркан?

По дългия коридор и по околните стаи се разнесе ужасен смях. После болният скочи.

– Вие ще ми донесете дрехите, или ще дигна такъв скандал, какъвто едва ли някой е правил в болница!

– Помислете един миг спокойно, – отвърна все така кротко сестрата: – какъв смисъл има това, което вършите? Вие искате да се освободите от угризение; но този ли е пътя? Едни наистина ще ви вземат за луд; други не ще признаят и най-тежкото изкупление, което бихте си наложил, и ще ви смятат до край престъпник; а трети ще кажат с гавра, че си правите реклама...

Болният изстена и захлупи лице на възглавниците.

След дълго мълчание той бавно се издигна и загледа сестрата с все по-голямо смайване.

– Как е възможно вие да знаете всичко това? Още сте така млада...

На бледните устни на сестрата трепна пак нейната горчива усмивка и тя отвърна с най-естествената скромност, на каквато човек е способен:

– Гледа ли някой всеки ден толкова истински страдания, ще се научи...

– Какво ще се научи?

Болният цял трептеше.

– Ще се научи, че е безполезно да крещи, да се мята от болка, а трябва да се стреми със смирение и с душевна ведрина да посреща всичко. Дори ако е решил да си наложи сам изкупление за сторен грях, той ще гледа с това да не измъчва никого и главно – да не опетни ничия памет... Чакайте! Не съм свършила!... Но най-голямото наказание, наложено от нас сами, може чудесно да бъде заменено...

– С какво? – извика болният. – Ето въпроса, на който не съм в състояние да намеря отговор, макар да съм се вглъбявал в какви ли не науки, очевидно безполезни!

– С чист живот, – рече едва чуто сестрата.

Болният остана като треснат. После каза със съвсем друг, като че не свой, глас:

– Сестро, моля те, остави ме сам.

Едвам сега в коравата душа избликна благодатният извор на сълзите. Болният дълго хълца, притискайки лице във възглавниците, за да не се чуе глас.

***

Подбалканско градче, цяло потънало в зеленина. Бяла