Под игото: Част втора

By Иван Вазов

Лудите, лудите - те да са живи!
Предвечерието на Освобождението. Подготовка на Априлското въстание. Българският дух, който се извисява над робството и вековното потисничество.
„Под игото" е първият български роман в три части, издаден през 1894 година. Той разказва за мрачните векове по време на Османското владичество, за перипетиите, с които обикновеният българин е трябвало да се сблъсква, за ежедневните борби, за религията, семейството и морала като крепители на българския народ и дух. В това барутно време са се родили герои, чиито имена остават гравирани със златни букви в историята на България.

Бойчо Огнянов е заловен. Мнозина вярват, че е загинал. Организацията на въстанието замира, докато Соколов не излиза на свобода и не сформира нов комитет. Духът на всички е приповдигнат, мечтата за освобождение става все по-силна. Бойчо се завръща при своите другари и бунтът изглежда все по-достижим. На 20-ти април избухва въстанието в Клисура и Копривщица. На фона на сраженията сърцето на Рада е разбито. Неволно тя застава между двамата другари Кандов и Огнянов. Бойчо се отрича от нея, а тя не вижда смисъл да живее. Любимият ѝ научава истината, но дали ще успее да я спаси?



Не е случайност, че Гео Милев нарича Вазов Патриарх на българската литература. С всепризнатия си талант на поет и разказвач, Иван Вазов заслужено застава начело на цяла плеяда бележити българи, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията ни. Той завещава на поколенията мащабно по обем творчество, а произведенията му създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове.

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Dec 16, 2020
• ISBN: 9788726770742

Book preview

SAGA

Под игото: Част втора

Copyright © 1894 Иван Вазов, 2020 Saga Egmont, Copenhagen.

All rights reserved

ISBN 9788726770742

1st ebook edition, 2020.

Format: Epub 2.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.dk

Част втора

I. Бяла черква

Приключението навръх Светого Андрей разтърси от основи мирното съществуване на Бяла черква. Откриването личността на Бойча порази мало и голямо, а изравянето труповете на двамата турци докара в ужас градеца. То беше, наистина, зловещо събитие. Остави, дето се разбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя — за отмъщение. И като чакаше деня да коли изкуп, засега се настървяваше в кървави злодейства. По кърища и друмища западаха още повече български лешове и съобщенията на едно място с друго станаха крайно опасни. Всеки ден смущаваха Бяла черква слухове за клане по Коледа. Паниката, особено между жените, растеше. Всякой беше гузен. Родолюбивите изявления се спотаиха; въодушевлението се изпари. Още на Андреевден полицията затвори Соколова, неразделния Бойчов другар; затвори дяда Стояна воденчаря, като съучастник; подири дякона Викентия, но той изчезна. Общината от своя страна, въпреки настоятелството, побърза да изгони из училището Рада, като любовница на опасния човек, а Михалаки Алафрангата предложи да се затвори временно и мъжкото училище, за да „поизветрее. Задържаха един Мердевенджиева — колкото за малките деца. Всички, що се познаваха малко или много с Бойча, стояха на тръне. Комитетът се унищожи сам по себе си. Само Ярослав Бързобегунек остана на заслон под своята каска със златен ширит. Никой не обезпокои „австриецът. Той продължаваше добросъвестно да фотографира белочерковчани и понеже му липсваха някои необходими кислоти за измиване образите, възприети от стъклото, то последните оставаха съвсем замрачени и тъмни и човек с удивление виждаше по къщята портрети на някакви негри… В същото време Бързобегунекът сам поддържаше кореспонденцията с външни места…

Най-после духовете на Бяла черква се поуталожиха и смелостта се повърна на младежите. Само едногласно окайваха съдбата на клетия Огнянов: слухът за смъртта му се потвърдяваше отвсякъде. Читаците, които идеха на пазар, разказваха, че бил ударен с три куршума и издъхнал някъде из ахиевското бранище. Онбашията знаеше, че последното не е доказано, но го потвърдяваше и той. Някои българи уверяваха, че графът бил погребан от Никола терзият в дола, дето го намерил. Хаджи Ровоама описваше по-трагически края на Бойча: като се влачел ранен из дола, през нощта бил изяден жив от вълци. Тия мрачни мълви потопяваха града в скръб. Огнянов от герой ставаше мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за „великомученика Бойча; поп Ставри му отслужи панахида в средата на панахидата за Хаджи Бойча. Там присъствуваха всички младежи, за голямо изумление на сродниците на честния покойник, които останаха слисани и от това, че попът в молитвата поменуваше Хаджи Бойча — Бойчо „мученик, вместо „поклонник"… Но имаше и други, които бяха доволни. Те гледаха високомерно, като човеци, които са имали право. Стефчов особено светеше, въпреки срамното си приключение у Милкини. Големината на Огняновото бедствие, което захвана всичките внимания, намаляваше я на позора му. Та и самият позор прави по-безочлив… Но в началото на февруари Юрдановият гняв се уталожи: Стефчов биде венчан за Лалка!

Трябва да прибавим, че Стефчовото предателство остана в тайна: всичката вина и негодувание паднаха върху злочестия идиот, комуто игуменът с бой изтръгна изповедта, че е бил единственият свидетел на заравянето труповете. Това обясни и загадъчните ония знакове и възклицания, с които Мунчо най-после, навярно, е издал Бойча — как и пред кого — неизвестно. Нему му отнеха свободата и го заключиха като някой бесен луд в кулата, до манастирската вратня.

Колкото за Рада, тя ходеше като слисана. Добрите хора, у които бе нашла гостолюбие, не знаеха как да я утешават. „Ще стане зян това момиче" — казваха угрижени.

Заедно с отминуването на времето и добрите душевни движения се усилваха. Марко и Мичо Бейзадето подир многократни опитвания сполучиха да отпуснат под свое поръчителство доктора Соколова, незамесен, впрочем, в работата на труповете. Двамата поръчители не знаеха, че имаха съюзник, който им улесни успеха. Тоя таен съюзник, който беше такъв и на бай Марка, в по-първото освобождение на доктора — време е да го кажем, — беше същият, когото Хаджи Ровоама угади една нощ сред повечерката си: жената на стария бей. Един случай беше срещнал тази млада Пентефриевица с доктора и той нема Йосифовата твърдост да устои на изкушението… Благодарение на тая мимолетна връзка, отдавна прекъсната, той и тоя път бе изтеглен из мъчно положение: беевицата беше накарала бея да действува в К. за пущането на Соколова като невинен.

Няколко деня след завръщането му, през февруария, Каблешков се яви в Бяла черква като апостол и се установи в къщата на Бързобегунека. Там свика членовете на разстроения комитет, разпали ги с огненото си слово и ги поведе право в манастира, дето игумен Натанаил ги закле над евангелието и благослови възобновения комитет за въстание. Оттогава приготовлението пак закипя с много по-голяма сила. В началото на априлия Каблешков пак се яви в Бяла черква.

От тоя ден ние пак захващаме подробно разказа си.

II. Болните на доктор Соколова

Соколов ходеше развълнуван из стаята си. Той често поглеждаше из прозореца към двора, сега потънал в буен шумалак и зеленина. Черешите и вишовете мязаха да са покрити със сняг от цвета си. Ябълките простираха като гирлянди листнати клони, увенчани с бял и румен цвят. Чуден Маргарит засипваше прасковите и зарзалиите, израсли до самите прозорци. Тревясалата пътека, която минуваше през сред дворчето, превърнато сега в градина, стоеше в сянка, покрита от събраните клони на овошките като алея.

Той се беше сега доста изменил. Лицето му, пак красиво и добродушно, но пребледняло и поизмършавяло, като на болен, който се поправя. Продължителният затвор и нравствените мъки бяха ударили скръбния си печат въз тоя мощен и пълен с живот момък; той бе станал нетърпелив, злъчен. При многото страдания в затвора беше се присъединило и друго едно: той беше узнал, че Лалка е венчана със Стефчова; това го убиваше и той като звяр лъхтеше безпомощен в тясната ограда на тъмницата си. Той се кълнеше в душата си, при първа възможност, да убие Стефчова, причинителя на толкова злощастия, защото беше дълбоко уверен, че и издайството беше Стефчова работа. Когато се завърна в града, първата му грижа беше да иде да благодари на Марка Иванов и Мича Бейзадето. После той обиди Клеопатра, която Нечо Павлов, ловецът, беше отвел в къщата си и там хранил досега. Бедният звяр, нарасъл доста вече, беше твърде изпусталял и само след няколкоминутно колебание можа да си напомни за обичния си господар. Клеопатра беше поподивяла и студена вече. Грубите ѝ инстинкти бяха се силно развили в нея. Тя често и лесно се сърдеше и показваше острите си зъби, съвсем не с благи намерения. Докторът мислено виждаше ненавистния Стефчов, сграбчен в нейните космати обятия, и сатанинска радост огряваше лицето му. Но скоро той разбра, че Мунчо е виноватият, а след подновяването на комитета той биде погълнат цял от голямото дело, готвенето за бунта. Отмъщението, което вече стаяше лично дело, остана на най-заден план в мислите му. То беше тъй малко и мизерно пред величието на задачата. Той реши да пусне на воля и Клеопатра, с която не знаеше какво да прави, и затова заръча на Неча Павлов тая вечер да я пусне към Балкана — свидно му беше да я утрепва.

Соколов беше съвсем парясал докторството, не лекуваше вече никого, та и никой не отиваше при него от страх да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата с лекарствата, кутийките с праховете, ведно с медицинските му книжа, бяха нахвърлени разбъркано в едно долапче, дето мишките в скоро време успяха да прочетат половината фармакопея. Само един болен се съглеждаше още да посещава дома му, той беше Ярослав Бързобегунек. Той от една непредпазливост беше се ранил по ръката с револвера, един ден подир завръщането на доктора. Това нещастие беше му привлякло състраданието на всичките граждани и беше накарало бедния австриец да се откаже от фотографията си, която отдавна се беше отказала от него.

Веднага вратнята се хлопна и докторът устреми очи към нея. Подаваше се именно Бързобегунек. Той беше облечен пак в излинелия и ожулен костюм, даден нему от Огнянова, на главата с шапка със златно ширитче и с огромни жълти бакенбарди. Дясната му ръка, превита на гърдите, висеше на подвезка от бяла кърпа, прекачена през врата му. Той идеше полека и предпазливо насам, вероятно да избегне болежката, която бързото движение причинява на наранения член. По лицето му, което се бърчеше на всяка стъпка, се четеше страдалческо изражение. Кога влезна при доктора, той се озърна внимателно наоколо си и хвърли подвезката на кревата.

— Добрутро, байно! — И подаде десницата си. Докторът я плесна силно със своята, без гостът да покаже най-малък знак на страдание.

Защото нараняването на Бързобегунека беше измислено: трябваше да се оправдаят честите му посещения у доктора.

— Какво ново? — попита го докторът.

— Каблешков е дошъл, снощи късно, у мене е — каза Бързобегунек.

— Да се видим! — каза докторът живо.

— Той е трескав сега. Цяла нощ е бил в огън.

— Ах, горкият!

— Остави, ами не стои спокоен, та ми е продиктувал три дълги писма, да се изпратят днес. Такава жилка, а остал е без душа. Кашлица го мъчи…

— Да дойда да го прегледам — каза докторът, като си взе феса.

— Не, сега спи… Заръча ми само да се свика комитетът за довечера и той да се намери на заседанието…

— Не бива, нека лежи!

— Иди го накарай, ти го знаеш каква е глава… Свикай членовете за довечера.

— Добре, ще пратя хабер на членовете.

Бързобегунек сниши гласа си и каза:

— Е, стоте златни найдоха ли се?

— За пушките ли? Найдоха се. Днес ще ги имаме.

— Браво бе, Соколов, бабанка си! — изкрещя фотографът.

— Мълчи!

— Ах, откога имаш тая кама? — извика Бързобегунек, като измъкна изпод жилета на доктора лъскавото оръжие и заигра с нея из въздуха.

— Иван Маджарът ми я направи… Сега поръчките у него валят… Хубаво нещо, нали?

Бързобегунек се взираше в някакви слова, изработени на ножа.

— С. или С. Какво значат тия букви?

— Отгадай!

— Соколов или Стефчов? — попита усмихнат Бързобегунек.

— Свобода или смърт! — каза натъртено докторът, у когото споменуването на Стефчова разбуди неприятно чувство. После прибави: — Сега Стефчов-Мефчов и други подобни безобразия назад остаят, любезни приятелю… Ние нямаме време да мислим за Стефчова, нито за лични капризи или оскърбления… Който отива да убие тигъра, презира червяка… Ти трябва да знаеш, че аз съм забравил всичко… Който подига революция, всичко забравя…

Бързобегунек го изгледа лукаво.

Явно беше, по раздражението му, че докторът нито беше забравил, нито можеше да забрави тъй лесно. Ударът, който беше нанесен на сърцето му или на егоизма му, беше твърде силен. Трескавото занятие с приготовлението на бунта затъпяваше навреме бележките от раната, която все зееше. Тия поглъщающи залиси обзимаха цялото му същество и го зашеметяваха. Той намираше в тоя вид опиянение едно средство да бъде нечувствителен към нравствената болка, както пияницата го намира във виното. Но колчем настаяха трезните минути, минутите на размишлението, горките мисли като съскливи змии се разбуждаха в душата и жилеха, жилеха немилостиво.

Но Кандовото появяване в двора тури край на неловкия разговор и отвлече вниманието на доктора.

— Що за птица е негова милост? — попита Бързобегунек.

— Кандов — руски студент.

— Знам, но що за човек е?

— Философ, дипломат, социалист, нихилист… и кой дявол го знае още какво… С една реч, болен е тука…

И Соколов тури пръст на челото си…

— Та не приима ли да вземе участие в народното дело?

— Не, що му трябва то? Види се, ще ходи в Русия, да си вземе дипломица — каза сърдито докторът.

— Ах, тия учени гарги! Не мога да ги търпя! — извика Бързобегунек… — Видиш ли някоя от тях с диплома, ти я вече отпиши от човещината… Тям народ и свобода не трябва… Дай им рахатец, женица, къщица и благоразумие! Зер, за това ли са гнили гърдите си години, та да дойдат в България да бунтовствуват и да търсят със свещ Диарбекир или въжето си?…

— Бързобегунек, това не е право, виж, ти сам имаш диплома!

— Аз? Пазил ме бог!

— Истина, и Бойчо нямаше такова нещо… — каза докторът.

— Ако да имах диплома, и аз щях да бъда такова магаре… И ти, например, да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове…

В тоя миг студентът влезе в коридора. Бързобегунек бързо окачи подвезката на врата, увря си ръката в нея, защото стъпките на студента се чуваха до вратата.

— Хъ, щях да забравя, дай сулфато за Каблешкова.

Току-що докторът му подаде праха, вратата се почука.

— Антре! — извика докторът.

Кандов влезе. Ярослав Бързобегунек му се поклони учтиво и излезе. Кандов нито го забележи, тъй беше съсредоточен.

Кандов беше облечен в добре закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обут в панталони от подобен цвят, твърде тесни и залепени на кълките. Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледно лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго. От няколко време той съвсем бе станал саможив.

По поканата на доктора той седна на един стол в стаята. Соколов седна на кревата, доста позачуден от това неожидано посещение.

— Как сте със здравието, господин Кандов? — попита Соколов, като помисли, че студентът е нездрав нещо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице.

— Слава богу, добре съм — отговори Кандов късо, почти машинално. По оживлението на погледа му сега и по игрането на жилите по челото му явно беше, че някоя друга причина, и важна, го водеше тук.

— Драго ми е, личи си, че сте се съвършено поправили.

— Да, поправих се, добре съм.

— Значи, ще пътувате пак за Русия?

— Не, отказах се.

— Съвършено?

— Завсегда, аз остаям тука — каза Кандов с глух глас.

Докторът го изгледа зачудено и полуиронично. Тоя поглед като че искаше да каже: „Защо ли си не вървиш, байно, на школото и при философите? Тук е всичко пожар: нямаш работа тука."

Възцари се кратко мълчание.

— Може да желаеш да постъпиш учител? — попита докторът с презрително участие.

Кандов слабо се зачерви и вместо отговор попита рязко:

— Господин Соколов, кога комитетът ще има заседание?

Този дързък въпрос порази доктора.

— Какъв комитет? — попита той с вида на човек, който нищо не разбира.

Кандов се изчерви още по-силно и каза с