Спомени

By Иван Вазов

България през погледа на Вазов. "Спомени" е сборник с разкази и пътеписи, в които Вазов пъстро описва своите впечатления, наблюдения и разсъждения. Връща се назад в недалечното минало и сръбско-българската война. Разказва за пътуванията си, времето в Берковица, живота в Пловдив. Говори за Източна Румелия и ситуацията в разделена България. Припомня си за Априлското въстание, за великите и смели революционери, с които го е срещнала съдбата. Пише за Ботев, Стамболов, Константин Величков. Не на последно място си спомня и за своята майка подкрепила го да стане писателя, който в последствие се превръща в "патриарх на българската литература".-

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Jul 28, 2023
• ISBN: 9788728155714

Book preview

Спомени

Cover image: Shutterstock, public domain

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728155714

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

СОФИЯ - ПИРОТ

Възпоминания от сръбско-българската война

11 НОЕМВРИ 1885 ГОД.

Поручик В., подир много тичания по разни учреждения, сполучи най-после да ми извади позволителен билет за свободно пътуване към Сливница, и по-далеко, по дирята на пашата победоносна войска. Поручик В. пристигаше тоя същи ден от Румелия. Той идеше право от Котленский балкан, дето набързо укрепяваше Медвенския проход. Тия укрепления бяха назначени да спрат или забавят минуването на турците в Северна България, в случай на очакваното им нахлуване в Южната, откъде харманлийската граница. По заповед на щаба той парясваше Котленский балкан и отивате Към сръбската граница, дето пламна войната ненадейно.

Него ден София, подир страшните Бълнувания от прежните дни, ликуваше радостно за победата. Всичките лица бяха ясни, всичките разговори се въртяха около подробностите на тридневний сливнишки бой, дето нашата млада армия спаси честта на отечеството. Сега вече се знаеше за нея, че тя напредва през Драгоманский проход към Цариброд, по дирите на разнебитената Крал Миланова войска.

Освен мене и деишчика си (седнал при возача), поручика прие в колата си и руския кореспондентин К., който отиваше да черпи новините си от самия театър на военнитедействия.

Излязохме от столицата едвам подир обяд. Деня беше ясен и хубав. По гладкото шосе, що отива към Сливница върволици кола, натоварени с военни потреби, повечето обаче с хляб. Всяка кола се придружаваше от един войник. Застигахме тук-там и отделни войници, с пушки на рамо, които с равен вървеж отиваха също по посока на Сливница... Срещахме други, които идеха към София. Те бяха ранени, повечето по ръцете и по главите, превързани с платно; някои в здравата ръка държаха цигари. На въпросите на поручика те отговаряха с явна охота и подробно. Да не бяха връзките, нямаше да познаеш, че тия момчета носят на себе си мъчителни рани, защото по лицата им не се четеше страдание, както и в гласа им, но друго нещо, прилично повече на гордост, на развълнувана радост... Победата над неприятеля правеше това чудо въз душата им. Истина, те бяха леко ранените, и поради тая причина бяха могли да оставят превързочния пункт при Сливница и да идат пешком в София, за да се лекуват в болницата. Срещнахме и коне, които боя беше направил негодни и които войници откарваха за София. Един великолепен алест жребец, офицерски вероятно, имаше на носната кост, над горнята бърна, едно прозорче, широко колкото юмрука да си провреш! Оттам бе минала граната! Нещастното животно, защо го не убиеха! Винаги ми стои жива в ума тая среща. При многото потресни впечатления, изпитани от мене през пътуванието, това е едно от ония, които останаха неизгладими... Застигахме често и купчини войници от румелийската милиция, зле дисциплинирани, зле облечени, зле въоръжени, но весели и бодри... Славни печенеги!

При една кръчма, в дола край пътя, спираме, за да си поотпочинат конете, доста уморени вече от разкаляните и дълбоки дируги на шосето. Кръчмата носи флага на Червепий кръст и е напълнена с питиета, с които подкрепяват морните ранени войници, що минуват за София.

Тука стана разговор между поручика и кореспондента за значението на сливнишкото сражение. К. споделя общото мнение, че загубата на това сражение от нас би повлякло падането на София в неприятелския ръце, с което естествено се туря край на войната. Изказах и аз това мнение.

Поручика се разсърди.

– Това е голямо заблуждение – отговори той с почервеняло от досада лице. – Това заблуждение се дели комай ли не от всички и аз хиляди пъти чувам същото нещо, откак се е почнала войната... Защо непременно превзимането на София да означава край на войната? Защо да мислим, че така евтино трябва да оставим на сърбите една пълна победа? София има ли за нас значението, което има Париж за Франция и Берлин за Прусия? Едно турско голямо село с няколко нови улици и няколко казарми! София не е сърцето на Българин и силите на България не са в София. Географически тя е почти на границата ни със Сърбия и падането й в ръцете на сърбите бе възможно и лесно – по начина, по който ни обявиха война, – но с това България не би била победена: грамадните нейни сили остаяха неначети, проходите на Средня гора и на Балкана остаяха в нашите ръце. Добре укрепени, те биха задържали победоносно една войска,каквато е сръбската. Представете си, че нашата войска на 7 ноември не би удържала напора на сръбските дивизии и би се дръпнала към Ихтиманската планина, като пожъртвува столицата... Можеше ли да съществува по-голям позор за България – да приеме един унизителен мир, да капитулира, докат е още господарка на всичките безкрайни сили и средства, и ентусиазъм? Това би било престъпление пред отечеството!

Като разсъждаваше така, офицерина разсъждаваше най-напред като военен человек, или по-добре, като военен инженерни – защото той беше такъв. За него на първо място стоеше честта на българската войска, на второ – желанието да се открие поприще за фортификационна деятелност, на което да прояви своето умение и изкуство. А едно настъпателно движение на войската отнимаше тая възможност. Аз обаче чух горните възгледи и от други наши офицери.

Ние продължихме пътуването. Из пътя застигахме повече и повече кервани с кола и войници пеши. Движението се увеличаваше. Планините от север и от юг се сближаваха и техните голи предгория стягаха ни от Двете страни. Минувахме по мост мътната рекица Сливница. Мръкваше. Зад една изпъкналост на земята пред нас подават се селски къщи и комини, из които изскача Дим. Ние видим селото Сливница.

Сливница! Това име чудно звучеше сега на ушите ми. Преди няколко дена то не беше известно никому в България; сега то беше в устата на всичките, и на селянина, и на бабичките, и на децата; узнаха го дори и българските географи... Славата на крилата си го разнесе до края на света. Сега Сливница имаше всесветовна знаменитост. Като даде името си на една голяма и съдбоносна битка, тя спечели някакво обаяние и величие пред очите ни. Ето защо аз влязох в разкаляните улици с едно изтръпване, както кога влазяш в едно свещено място.

Пред селото до моста му мястото беше заприщено от безчетни кола, добитък, пайтони, селяни, войници, чиновници на Червения кръст, офицери и пр.; заглушителни викове на всичкия тоя свят, движението, теснотията докарваха шемет. Ние оставихме пайтона отвъд моста, понеже беше невъзможно да си пробием път, и поручика ни въведе в една стая край пътя, дето ни посрещнаха неколцина познати офицери. Първите ни разпитвания бяха за днешните новини. Разбрахме, че войската гони Цариброд, без да среща сериозно съпротивление из Драгоманский проход, че княза тая заран заедно с войската тръгнал за Цариброд. Стаята, дето влезнахме и дето се побавихме, додето намерят в селото място за пренощуване на офицерина, служеше за място на закусване на офицерите. На една маса стоеше голяма като един барабан буца швайцер. Тука уморений пътник можеше добре да се подкрепи. Насреща, през пътя, в една друга стая, над която се развяваше знамето на Червения кръст, беше устроена временна болница. През осветленото прозорче видяхме няколко черни и сиви шинели: под тях лежаха ранени сърби и българи; понякога острото изпъшкване обаждаше, че там превръзват или режат месата на някоя рана... Казаха ни, че най-тежката е па един сръбски офицер.

Когато се намери квартира на поручика, той ми предложи гостоприемството си и ние тръгнахме през съвсем тъмните вече улици. Кореспондентина се раздели от нас, мисля, че отиде да се представи някому.

Нас ни преведе селския „квартирмейстор" през разни дворища и плетища, гдето издържахме няколко люти битки с псета, и най-после ни вкара в един широк двор. Влязохме в голяма стая, дето гореше хубав огън. Там вече имаше настанени други трима офицери, които ни отстъпиха място с радушие. Едина, тогава поручик трепереше от треска, а трябваше сутринта да тръгва! Той взимаше начесто големи дози кинина, които биха отровили един човек с по-слаб организъм.

Нощта се премина повечето в разговори за боя при Сливница. Разказаха се сума анекдоти за юначеството и хладнокръвието на нашите войници в боя. Човек не вярваше ушите си, когато си смисляше, че тия момчета пръв път влизаха в огъня. Един от офицерите ни разказваше смешни и умилителни истории за шопите колари, които карали припаси дори в района на огъня.

– Куршумите тупат тук-там – разказва ни офицерина, – шопа усеща каква е работата, спира воловете и казва ми: „Нечем, господине! „Как не щеш? – викам му аз. – Карай още напред, там до онова място, ще разтовариш, па си върви... Шопа гледа вторачено напред, а куршумите: туп, туп около нас в земята... „Нечем, капитане! Аз го заплашвам, викам, даже вадя сабята: „Напред карай! Той вижда, че няма спасение, и се покорява най-после, повежда воловете, па въздиша с плачущ глас: „Ах, отидоха ми воловците!" Всъщност тия клети хорица се бояха не за себе си, а за добитъка си...

12 НОЕМВРИ 1885 ГОД.

През нощта бе валяло дъжд, та въздуха тоя ден беше студен и влажен, а земята мокра още и поразкашкавена. Небето обаче беше ясно и обещаваше прекрасен ден. До обяд ние не можехме да тръгнем за към Цариброд: Поручика беше зает със служебни залиси, затова аз се възползувах от случая да разгледам по-добре селото и околността му. Самата Сливница няма нищо особено или любопитно. Дрипаво село в една долчина. Аз се. покачих на могилата, която се издига на изток от нея,та от върха й да погледна. С голям труд постигнах това, защото краката ми затъваха в размекналите бразди на нивата, през която трябваше да мина, за да се намеря на темето на могилата. Слънцето, сякаш и то измръзнало от есенната студена влага, грееше някак безсилно и невесело от синето небе. На север от Сливница са зъбят каменливите, като че посипани със сол гърбове на Стара планина; на юг – зелени лъкатушни долчини, в конто извива като змия река Сливница, могили, поленки, красиво нашарени от черни пояси нивя с ръж и кукурузи, пак могили и долини – все така дори до Вискер планина, която се дига гола и гладка на хоризонта. На запад – други възвишения от двете страни на шосето; тия възвишения имат някакви си черни венци: с бинокъла аз разпознавах окопи и укрепления! Това са нашите позиции, отдето сме били сърбите... Сега тия голи и пусти върхове стояха мълчаливи, а преди четири дена от тях са трещели гръмотевици и адски молнии. Аз мислено виждах човешкия мравуняк как гъмжи по тях и около тях в падините, и белите кълбве димове на топовните залпове, и ужасната картина на една кръвопролитна битка. Истина, аз още не бях виждал битка, но въображението ми я рисуваше, и както по-после се убедих, много не се лъжеше.

На югозапад от селото, на една височинка, чернееше се новото гробище – не на Сливница, а на сливнишкото бойно поле. (Посочи ми го един селянин, който работеше там.) Това гробище, което захващаше живота си от три - четири дена насам, криеше в студената земя телата на стотина млади юнаци, паднали с оръжие в ръката и издъхнали на превързочните пунктове. Присъствието му там пръскаше тъга и жалост из околността...

Там сега спяха един до други, братски, любовно, сърби и българи, врагове на бойното поле, приятели и съюзници навеки тука, във вечната тишина и мълчание на гроба...

Подир обяд потеглихме от Сливница. Поручика В. яхна кон и заедно с поручика М., също на кон, тръгнаха след нас. Те имаха намерение пътьом да се отбият и посетят някои от редутите на бойното поле. Извън самата Сливница, на едно възвишение, виждаме голямо множество хора, налягали по тревата и се приличат на слънцето. Мислим, че са войници; но войнишка униформа нямат. Кога приближаваме, няколко гласа оттам ни поздравляват. Познавам ги: това е доброволческий легион, който иде от Пловдив, съставен най-много от свободни млади хора, гимназисти,студенти и пр. Недалеко от „башибозуците друго множество наредено в строй: то е пък войска, която пътува също за към Цариброд. Тя се е спряла сега на полето, а един офицерин на червен кон прави преглед. Едно гръмогласно и възторжено „Здравие желаем! или нещо подобно процепи въздуха.

След половина час се намерихме на самото бойно поле. Сливнишкото бойно поле! Върховете с редутите си още по-добре се видят. Пусти,