99 истории

By Петър Тушков

"99 истории" е сборник с периодични ревизии, при които към него се добавя по един нов разказ. Веднъж закупили този сборник, имате безплатен достъп до всички бъдещи истории и можете да ги четете по всяко време.

Съдържание (добавени разкази до този момент):

Увод

Част I (бонус)

Подаръкът
Денят, в който всички коли спряха
Залезите все така в очите ви
Репликантът
Корабът и неговият император
Ако ми се довериш
Очите на божествата
Чудовището
Синдикатът
Лоцманите
Разкажи ми хиляди пъти
Магьосникът на фараона
Контакт
Машината за време на Разцветников
Всички рози в Галактиката
Отдел „З“
Прах при прахта
До последния мъртвец
Фрийдъм тънел
Корабокрушение
Луната брои останалите зелени листа
Марс 98737
Всичко, дори това
Космонавтът в океан безбрежен
Render: Sepia Blur
Майки и бащи

Част II (99 истории)

1. Фу Ми
2. Лаборатория „Ц“
3. Неботичник
4. Блуграс
5. Кода Импекс: Хотел „Метропол“
6. Кино
7. Кода Импекс: Страйпс & Старлинг
8. МегаКорп
9. Един милион години ваканция
10. Красивата гайша

Новели

1. Вазев, 1887

• Language: Български
• Publisher: Петър Тушков
• Release date: Jun 16, 2014
• ISBN: 9781310489174

Петър Тушков

Писател, преводач и редактор. Автор на сборника с фантастични разкази „Блуграс“ („Ерго“, 2021), романа „Отдел „И“ („Ерго“, 2015) и сборника с продължение „99 истории“ – 99 фантастични разказа.

Book preview

Петър Тушков

99 ИСТОРИИ

деветдесет и девет

фантастични разказа

последна добавка към книгата:

март 2022

© Петър Тушков, автор, 2022

ISBN 978-131-0489-17-4

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД

ЧАСТ I

Подаръкът

Денят, в който всички коли спряха

Залезите все така в очите ви

Репликантът

Корабът и неговият император

Ако ми се довериш

Очите на божествата

Чудовището

Синдикатът

Лоцманите

Разкажи ми хиляди пъти

Магьосникът на фараона

Контакт

Машината за време на Разцветников

Всички рози в Галактиката

Отдел „З"

Прах при прахта

До последния мъртвец

Фрийдъм тънел

Корабокрушение

Луната брои останалите зелени листа

Марс 98737

Всичко, дори това

Космонавтът в океан безбрежен

Render: Sepia Blur

Майки и бащи

ЧАСТ II

Фу Ми

Лаборатория „Ц"

Неботичник

Блуграс

Кода Импекс: Хотел „Метропол"

Кино

Кода Импекс: Страйпс & Старлинг

МегаКорп

Един милион години ваканция

Красивата гайша

НОВЕЛИ

Вазев, 1887

ЗА ПЕТЪР ТУШКОВ

ЗА СБОРНИКА

УВОД

„99 истории" е сборник с периодични ревизии (първа ревизия 16 юни 2014 г.), при които към него добавям по един нов авторски разказ.

„Част I съдържа по-ранни, а „Част II по-нови разкази. Някои от разказите са излизали и продължават да излизат в различни хартиени или електронни издания и официалната им първа публикация е в тях, освен ако е след 2014-а година, когато за тяхна първа публикация във всички случаи трябва да се счита появата им в „99 истории".

И в двете части е възможно да откриете парченца от вселените на романите ми. Към 2021-а година в „99 истории има пет разказа от вселената на романа „Отдел „И (изд„ „Ерго, 2015) и два разказа от света на планиран роман. А в раздела „Повести е добавена и новелата „Вазев", почти сигурно част от бъдеща книга с този странен герой.

Сборникът е свободно достъпен за всички и можете да следите допълването му. За повече информация вижте в края на книгата.

Малко повече за читателите на „99 истории. В годините, през които сборникът съществува, много хора са го подпомагали по безпрецедентен начин, дали чрез закупуването му, дали чрез дарения или изключително важното за мен насърчение. Самата е-книга претърпя многобройни форми на разпространение – от изцяло платено, през напълно безплатно и/или „по пощата, до настоящото хибридно, общодостъпно по всички фронтове. Както пише в сайта ми: използвайте бутоните според възможностите си; харесайте страницата на сборника във Фейсбук; напишете или обновете ревюто си за него в Гудрийдс; препоръчайте го на приятели; пишете ми директно, ако искате да използвате някъде или за нещо части от книгата; или просто кажете здрасти, за да знам, че ви има. Дължа специална благодарност на всеки от читателите на е-книгата – и на случайно попадналия в сайта ми, и на хора като Цветан Мънгов например, чието щедро дарение в средата на 2021-а на практика подсигури хостинга на petertoushkov.eu за цяла година напред. Благодаря ви.

Петър Тушков

юли 2021

ЧАСТ I

Подаръкът

Междузвездният кораб стоеше на площадката за приземяване като въплъщение на всички последни надежди. Атомните му двигатели изстиваха, а по корпуса му облизваха вяли пясъчни вихрушки. Комендантът на единствената оцеляла стражева станция дръпна със сурово изражение от цигарата си и я изстреля в жълтата мъгла.

– Не смея да се надявам, но няма да е зле, ако не сме си изгубили времето – каза той и даде знак на плахата група от преглъщащи в токсичната атмосфера учени.

Преди да отворят входния люк, един от учените мълчаливо му посочи следите от лазерна горелка по обшивката. Изражението на коменданта се смрачи още повече. Когато най-накрая изкъртиха двойните врати на шлюза, настъпи моментна тишина, след което от вътре излязоха пълничък мъж и жена с малко дете на ръце. Мъжът се огледа усмихнато и си пое дълбоко дъх в отровния въздух, а после каза:

– Земята...! – Поклати глава. – Все така красива. – После забеляза коменданта. – Извинете. В цялото вълнение от празничното посрещане съвсем се слисах. – Той се изпъна: – Господин Президент, в качеството ми на първи капитан, разрешете да доложа добрите новини. – Наведе се напред: – Спечелихме. Извънземните се предадоха. Войната свърши. Но разбира се – добави, като отново въздъхна и огледа щастливо полузасипаната от пясък бетонна площадка и апатичната контролна кула сред мъглата, – виждам, че тук войната дори не се е усетила. Като войник от Въоръжените сили на Обединените раси, това може само да ме радва.

Комендантът нареди да ги арестуват и да преобърнат кораба наопаки, а когато не откриха нищо, заповяда да го изстрелят обратно в космоса и да го унищожат с балистична ракета.

– Какво се случи? Какво са направили с вас? Къде е останалата част от екипажа? – задаваше неумолимо въпрос след въпрос комендантът на все така усмихнатите мъж и жена в стаята за разпити. – Открихте ли подходяща планета за изселване на оцелелите земни жители? Каква е тактическата обстановка в квадранта?

– Извънземните са унищожени. Планетите им са непокътнати. Всичко е наше! Победихме! – отговори развълнувано капитанът. Очите му постоянно се обръщаха към прозореца, отвъд който бе започнал да сипе черен сняг. – Простете ми, господин Президент. От толкова време не бях стъпвал на красивата стара Земя, че нямам търпение да изляза под лъчите на слънцето!

Жената кимаше на всяка негова дума.

Комендантът запали цигара и се вгледа ожесточено в противните им захилени мутри. После на свой ред обърна озлобени очи към прозореца.

– Намират се в психотичен шок – каза му по-късно същата вечер лекарят на станцията. – Все още се опитвам да определя причините. Поне този път се върнаха живи и здрави.

– Живи – поправи го комендантът. – Подложете ги на всички изследвания. Използвайте детето като тестов обект. Искам да знам какво е станало там горе!

На връщане към стаята, където беше разквартируван, комендантът се натъкна на залутания капитан на междузвездния кораб. Мъжът усмихнато тъпчеше в устата си полуизяден дехидриран порцион.

– Сладолед – произнесе с наслада. – Синтезаторът ни се развали на връщане. Нямах търпение да опитам пак.

– Кой те пусна от килията? – попита го комендантът.

– Войникът пред стаята ни – отговори капитанът. – Каза да му донеса ванилов. Не е ли прекрасно? Като подарък след дълго боледуване.

Комендантът извади личното си оръжие и простреля мъжа в главата.

– Синтетичен вирус – обясни лекарят, докато си надяваше дихателната маска, а навсякъде около тях ревяха алармени сирени и се въртяха червени крушки. – Мръсни малки гадинки, трябваше да се досетя.

– Какво ще правим? – попита комендантът.

– Възможностите ни са ограничени – отговори лекарят, като му подаде другата дихателна маска и ловко заби в ръката му иглата на спринцовката. – Оттук поемам аз. Прекалено дълго бяхте изложен на контакт с оцелелия екипаж. Съжалявам.

Докато се опитваше да извади спринцовката от себе си с неумели, некоординирани опипвания, комендантът го гледаше невярващо.

Стрелбата продължи да ехти на неравни интервали и през целия следващ ден. Из коридорите на станцията се чуваха задавени викове и радостни възгласи. На няколко пъти комендантът остава заслушан до вратата на килията си, а после отново се връщаше при прозореца и гледаше опустелия плац отвън – затрупан от киша и сажди. Успя да отчупи парче от вехтите плочи на пода и не престана да го изостря през по-голямата част от следобеда. Постепенно снегът спря и небето отново се спусна ниско над земята, обгръщайки всичко в жълтата си пелена. Отмитият диск на слънцето се вряза зад планините.

Привечер, щом нощта се спусна и в станцията не остана и една запалена светлина, в коридора отвън се чуха стъпки, сподавен смях и шъткане.

Денят, в който всички коли спряха

В деня, когато всички коли спряха, вече не бяха останали коли, които да спрат, но хората го запомниха по този начин. Звучеше по-окончателно и доста по-официално, отколкото просто да се опитваш да си припомниш годините с все по-малко автомобили по улиците, докато в крайна сметка, без дори да ти направи впечатление, и последният тихомълком е бил откаран за претопяване.

Нямаше вече коли и никога повече нямаше да има. Хората или използваха краката си, или затваряха очи и си представяха къде искат да бъдат. „Мисълта е по-бърза от всичко – дори от светлината." Такова беше общото мнение.

Същата вечер на площада пред Парламента почетната рота от гвардейци в камуфлажни униформи се строи в стегнато каре, за да отбележи събитието, и в продължение на час войниците демонстрираха маршировка напред-назад, като подхвърляха ловко автоматите си и жонглираха с празни пълнители. Изпяха и няколко гръмки песни, с чувство, след което се стъмни и тъй като и без друго нямаше кой знае колко голяма публика, старши лейтенантът ги строи за последен път по посока на улица „Раковски" и даде заповед за прибиране в поделението.

Няколкото кучета, станали неми свидетели на събитието, ги съпроводиха с влажни очи. Чак когато момчетата се отдалечиха с бърза крачка надолу по булеварда, едно от кучетата, бидейки онемяло от удивление, но не и безсловесно, каза на останалите:

– И това мина.

Късната пролет се бе случила гореща, с много дъжд, но вечерта бе прохладна и свежа, наситена с обичайните аромати на столицата: зелени шубраци, вкусна запръжка, пране и любов. Гвардейците известно време повървяха в крак по отсечката от жълтите павета до ъгъла на Военния клуб, отпред който крадешком ги наблюдаваше петдесетинагодишен господин с достолепна осанка, засукани, леко пухкави мустаци и облекло от по-миналия век – самият И. В., пак прескочил пространство-времевите граници на историята, за да опише виденото и чутото от бъдещето за полза на своите съотечественици и съвременници. Докато го подминаваха, старши лейтенантът му смигна, като с това наруши илюзията и накара И. В. да се пукне като балон и да изчезне от локалния континуум. Част от гвардейците се изкискаха, или по-скоро усмихнаха загадъчно, или пък засмяха като котката на Шрьодингер (трудно беше за определяне, предвид разнородната им гледна точка спрямо случилото се), ала старши лейтенантът изръмжа недоволно и бързо ги умълча. (Все пак по-късно сам се укори за стореното, но тогава вече беше без значение.)

На кръстовището – печално примигващо с жълтите зеници на светофарите си – гвардейците спряха и се огледаха наляво и надясно. Пътният полицай, специално изпратен от Министерството, отцепваше района с цялата сериозност на положението си, за да не стане катастрофа между любопитните пешеходци, тръгнали на разходка, и младите гвардейци. Полицаят и старши лейтенантът, изглежда, се разбраха мълчаливо и строят пое надясно и нагоре по хълма във все така добро настроение от предстоящата почивка в поделението.

Две деца с купени на старо скейтборди подминаха гвардейците със страшна скорост и побързаха да скочат от необичайните си превозни средства и да фотографират за спомен войниците.

Първото дете, момче на около двадесет и пет години от български произход, каза на другото, момиче:

– Това е. Сега можем да караме скейтбордовете си по всяка една улица на този град, защото и последната кола в света спря.

– Аз, сърце, теб – отвърна момичето.

– К-ч-е-т-д! – сияеше момчето.

– Н – съгласи се момичето.

За каквото и да си говореха, то като че ободри войниците, които съвсем развалиха строя и започнаха да си подмятат шеги, докато изкачваха хълма. Старши лейтенантът изобщо не им обръщаше внимание, защото се бе замислил за родния си град и китните му шубраци, досущ напомнящи тези в столицата, което някак си го караше да се пита какво ли прави тук все още.

Защото не само колите бяха спрели, не само кучетата говореха.

Всички заводи бяха разглобени и за по-сигурно – нарязани на парчета. Извънземните най-после се бяха свързали със земляните по телефона и ги бяха приели по бързата процедура в междугалактическия сенат на разумните видове. Нямаше телевизия и вестници, нямаше радио. Компютърната мрежа се бе сгромолясала под собствената си тежест. Парите бяха изгубили смисъл и вече никой не си правеше труда да ги отпечатва, дори за да си направи шега с продавача в магазина. Хората си разказваха приказки, вместо да четат книги.

Светът бе станал едно по-хубаво място.

Всичко това старши лейтенантът си го мислеше по-скоро по навик, когато гвардейците най-после превалиха хълма, откъдето се виждаха кубетата от чисто злато на тъмната църква и започваше дългото спускане надолу. Тук старши лейтенантът изведнъж си даде сметка къде се намира и как щеше да протече животът му, а тропотът на войнишките ботуши по напукания, с избили цветя по цепнатините асфалт смрази душата му.

На слизане по улицата във вечерните сенки на старите кестени – по-високи от околните кооперации и дори от притъмнялата Опера – войниците, увлечени в разговори и смях, отчалото не забелязаха как старши лейтенантът се изпъна и започна да набива с лъснатите кубинки, притиснал изпънати ръце до краката си. После неколцина обърнаха очи към него и усетиха как, без да искат, влизат в крачка.

И тогава, един по един, започнаха да маршируват всички. Налегна гробна тишина, в която се чуваше единствено глухото едновременно стоварване на тежки подметки върху пролетната земя.

– Мир-рно! – изкомандва старши лейтенантът и гласът му отекна под празното звездно небе в топлата нощ. – Равнение на-ля... во!

Погледите като един се насочиха към левия тротоар, където съвсем случайно минаваше старец, също от български произход, с вратовръзка и панталони, изгладени на ръб. Старецът спря на място и на свой ред загледа войниците неразбиращо, съзрял недоумението в очите им.

Ротата отмина, стигна кръстовището на „Дондуков" и зави наляво покрай още един пътен полицай, който от неудобство не знаеше къде да се дене, и скоро се скри от погледа.

Малко по-късно по улицата се спуснаха за пореден път тази вечер момчето и момичето. А старецът продължи по пътя си.

Залезите все така в очите ви

– Опишете естеството на дефекта или неудобството, което ви е причинил продуктът, и отметнете категорията, в която искате да попадне искът ви – каза служителят, като ѝ подаваше твърдата подложка с бланката. Спокойните му кафяви очи я гледаха внимателно. – Госпожо?

Беше ѝ го казал на втория ден, късно през нощта, след като бяха правили любов в северната спалня, а прибоят налиташе грубо някъде отвъд повяващите завеси. Соленият мирис на океана я приспиваше, но думите му я накараха да се разсмее и да се изправи в леглото, облегнала ръка на гърдите му.

– Какво искаш да кажеш, обичаш ме? Не е възможно да ме обичаш!

Той се съгласи, а тя отново се унесе в прегръдките му. На сутринта отново ѝ го каза.

– Добре, започваш да ставаш досаден – прекъсна го тя.

Остави препечената филийка, облиза сладкото от пръстите си и се свърза с доставчика.

– Моделът има двойна логическа защита. Вероятно сте провокирали реакцията – отговори жената от горещата линия.

– Не, не съм – произнесе раздразнено тя.

– Ще уведомя отдела по поддръжката – отстъпи жената. – Ако има проблем, ъплоудът на коригирания протокол трябва да приключи до два часа. Приятен ден.

Когато се прибра от работа, той я чакаше в градината отзад. Стори ѝ се странно, че просто си стои там, седнал на едно от двете кресла. Беше като пребита. Тръшна се на другото кресло до него:

– Все още ли ме обичаш?

– Искаш ли да те обичам?

– Не особено; не. Направиха ли ти ъпгрейда?

– Откриха аномалия в софтуерния ми мотиватор. Поправката в новата версия я отстрани. Съжалявам, ако съм ти причинил неудобство.

– И вече не ме обичаш?

– Ни най-малко.

В равната черта на косата му имаше нещо момчешко. Когато се освежи и излезе от банята, загърната в бялата си хавлия, той ѝ подаде чашата вино и тя се отпусна до него на дивана, пред панорамния прозорец с изглед към залеза над острия хребет на планината. Събуди се, докато я носеше към спалнята и обгърна врата му с ръце в просъница.

Докато се отпускаше по гръб на леглото, в полумрака профилът му ѝ се стори изсечен и синтетичен, механичен и нереален. Ръцете ѝ все още бяха обгърнали врата му. Устните му бяха горещи.

– Госпожо...?

– Съжалявам, нямах представа, че...

– А – служителят кимна с усмивка. – Клиентите често го споменават. Вероятно външният вид на андроида ви е бил от същата серия. Из складовете наоколо работят стотици като нас. Искът ви...?

Подложката с бланката, все така в ръката ѝ. Тя смръщи вежди съсредоточено. После попълни набързо началните графи:

ПРОДУКТ: домашен андроид

ИСК: замяна поради дефект

ИЗПОЛЗВАН: не

Репликантът

– Искам, искам... да стана космонавт!

– Грешен отговор. Опитай пак.

– Добре. Искам, искам... да стана звероукротител!

– Чакай малко сега... Ти да не би да ми се подиграваш?

– Не. Искам да стана звероукротител.

– Не можеш да станеш звероукротител.

– Защо?

– Нямаш данни за това. Нито за космонавт. Разбира се, можеш да пътуваш до вътрешните планети, но никой няма да те одобри за по-далечна мисия. Дори не си го помисляй.

– Защо?

– Хиляди пъти сме го обсъждали.

– Кажи ми пак.

– Погледни ме внимателно. Какво виждаш? А? Кажи ми какво виждаш?... Недей да зяпаш през прозореца, а ме погледни! Виждаш себе си. Точно така. Това е истината. Когато пораснеш, ще приличаш на мен. И не само ще приличаш, а ще бъдеш точно мое копие. Във всяко едно отношение. Защо?

– Защото са ме клонирали.

– Именно. Кажи ми сега. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

– Завеждащ лаборатория по вирусологични изследвания.

* * *

– Проверихте ли коефициента му на интелигентност?

– Абсолютно същият. Специално изисках записите от училищния си архив. Доктор Сварц, трябва да ми помогнете.

– Професорът е в отпуска, вече ви казах това.

– Наистина съм обезпокоен. Момчето дава всички признаци за дефект. Просто не зная какво да правя с него. От детския факултет по вирусология ми казаха да се обърна към вас. Дори те не могат да идентифицират проблема.

– Вижте, надявам се, разбирате, че тук сме много заети...

– Професор Ясенов ми е личен познат. Преди осем години...

– Преди осем години ви е направил лична услуга, знам. Професорът е филантроп. Но в момента отсъства. И ни даде специални нареждания да не го безпокоим, може би освен в случай на гражданска война. Вече ви предложих да се свържете с отдела за рекламации. Не мога да направя друго за вас...

– Но вие не разбирате.

– Разбирам, че ми губите времето.

– Ще подам оплакване срещу вас!

– Направете и това. Дочуване.

* * *

– Къде отиваме?

– В зоопарка. Никога не си виждал животните наистина. А нали искаш да ставаш звероукротител.

– Не искам да ставам звероукротител.

– А какъв? Изследовател в лаборатория за вирусологични изследвания?

– Да.

– Започвам да се съмнявам в това.

– Нали това искаш да бъда?

– Всъщност да. Въпросът е ти какво искаш да бъдеш.

– Защото аз съм ти?

– Да. Когато бях на твоята възраст, малко или много бях сигурен.

– И твоят татко ли е искал да станеш...

– Баща ми беше преподавател по Българска филология в университета в родния ми град. Той се намира от другата страна на земното кълбо. Някой ден ще те заведа да го видиш. Тогава още нямаше клонинги.

– И децата са си имали майки?

– Искаш да имаш майка ли?

– Не. Другите казват, че не било хубаво. Постоянно те обличали и не си самостоятелен.

– Така е. Аз също не съм имал майка. Поне не в истинския смисъл на думата. Била е от първите заселници на Астероидния пояс. Когато е загинала, са размразили зародиша ми и бащи ме е отгледал.

– Както ти отглеждаш мен?

– Искаш ли сладолед. Спомням си, че обичах сладолед.

* * *

– Доколкото можем да преценим, вашият репликант не страда от никакво заболяване. Нито на тъканите, нито на психиката. Естествено, това са предварителни резултати.

– Ще го изследвате ли още?

– Само ако вие пожелаете. В молбата ви пише, че работите по проект, свързан с военната индустрия. Бактериология, вирусология... Секретно ли е?

– Доста.

– Питам, защото причината може да се крие и там, но не ми се ще да избързваме със заключенията.

– Искате да кажете, че е възможно да съм заразил сина си? Та ние почти не се виждаме.

– На дадения етап сондираме вероятните причини за поведението му.

– Кажете ми нещо. Каква е процедурата в случай, че е претърпял промени в развитието си?

– Според закона репликантите са собственост и принадлежат на звеното, което е отговорно за тяхното създаване. Сигурен съм, че знаете това... Много от групите, които работят в тази област имат строги изисквания към работата си – съгласно разпоредбите на Първата световна конвенция по клонирането. Синът ви... ще бъде върнат за преценка при тях.

– Но те ми отказаха съдействие.

– Дължи се на арогантност. Генетиците вярват, че са безгрешни. Още веднъж ви повтарям, че засега нямаме никакви конкретни резултати. Ако действително има нещо, това ще е един от двата известни досега случая в историята на репликирането.

– А какво ще се случи, когато бъде върнат при тях?

– Ще бъдете обезщетен.

* * *

– Не искам.

– Хайде, ще ти купя нещо. Не сладолед, нещо друго. Какво ще кажеш за сладоледена мелба?

– Това пак е сладолед.

– Знам, исках да видя къде си.

– Тук.

– Не изглеждаш много добре.

– Пак ще ме водиш при тях, нали?

– Откъде ти хрумна? Мислиш, че искам да те подкупя? Като със зоопарка?

– Да.

– Няма. Обещавам ти. Докторите бяха една голяма грешка, сега го разбирам. Да забравим за случилото се.

– Нещо лошо ли ти казаха за мен?

– Всичко е наред.

– Защо искаш да забравим за случилото се?

– Защото... В понеделник трябва да се връщам на работа. А на теб трябва да намерим някое ново училище. Нещо свързано с космонавтиката.

– Наистина искам да стана космонавт.

– Кой не иска. Така че нямаме много време, нали? Трябва да отидем на куп места. Бил ли си в делфинариум? Чакай, имам по-добра идея – ще отидем на симулация на Юпитер. Виждал ли си медузите?

– Не.

– Проклетият факултет по вирусология, а?

* * *

– Не разбирам. Синът ми не е робот. Никой няма право да се отнася с него като със своя собственост!

– Успокойте се. Като ваш юридически съветник ви предлагам да бъдете изключително внимателен, когато произнасяте тези думи пред други хора. Подписали сте клетвен договор, който ви дава правата върху възпитанието и отглеждането на репликанта. Всички останали отговорности принадлежат на лабораторията, в която е създаден. До навършването на двадесет и първата му земна годишнина. За съжаление момчето е на осем. Това ни оставя съвсем малко възможности.

– Може ли да се направи нещо?

– Засега трябва да изчакаме. Ако и техните тестове не установят нищо, изходът ще бъде благоприятен. Просто една шега на случая и толкова.

– Той е различен от мен. Трудно се забелязва, но е така.

– В такъв случай се постарайте да сдържате нервите си, за да не възбудите още повече подозренията им. Казахте, че професор Ясенов ви е приятел?

– Така смятах.

– Опитайте да възобновите отношенията си с него. Накарайте го да разбере колко много означава момчето за вас.

– Никога няма да разбере. Винаги е бил по-скоро учен. Имаме ли други възможности, освен да заведем дело?

– Както ви казах, правата ви са силно ограничени. Не можете да претендирате дори за правото да довършите възпитанието му. Ако се докаже, че продукцията на лабораторията е брак, всичко останало отпада. Ще бъдете овъзмезден подобаващо, разбира се.

– Парите не ме интересуват. Искам сина си.

* * *

– Искам да ти кажа нещо...Утре трябва да отидем в една лаборатория.

– Защо?

– Един мой приятел, професор Ясенов, ще ти направи изследвания. Няма страшно. Само за всеки случай. Не бива да се плашиш.

– Може ли да не ходим?

– И на мен не ми се ходи. Трябва. Длъжен съм.

– Ами ако ти кажат нещо лошо за мен?

– Няма. А другиден ще те запишем в училище за космически навигатори.

– И ще видя астероидите?

– Не само тях. Знаеш ли, че подготвят експедиция до Алфа Кентавър? Може би след десет или петнайсет години, когато завършиш, хората ще отиват и ще се връщат от звездите само за седмици или дни. А ти ще им посочваш най-безопасния път.

– Еха!

– Вече говорих със собственика на училището. Каза ми, че ще трябва да изкараш приравнителен курс. После за нула време ще настигнеш останалите.

– А ти ще дойдеш ли с мен?

– Къде?

– На Алфа Кентавър?

* * *

– Единственото, което искам, е да покажеш поне веднъж човешката си страна.

– Знаеш, че не мога. И не разбирам защо изобщо поиска тази среща. Репликантът е увреден, вероятно още в ембрионален стадий. Налага се да го изискаме.

– Спомняш ли си, когато преди осем години се свързах с теб и поисках помощта ти?

– Доста подробно.

– Беше огромна грешка. Знам, че вече никой не прави деца по нормалния начин, но тогава трябваше да потърся жена, която да обвърже живота си с мен. Сега щях да си спестя унижението да стоя пред теб и да те моля за живота на собствения си репликант. Естествено, по онова време още смятах учените преди всичко за хора.

– Синът ти няма да бъде умъртвен.

– А какво тогава? Изследвания? Вегетация в някоя камера за бъдещите ви проучвания? И как изобщо си сигурен, че е увреден? Знаел ли си за това? Не ми се вярва. Просто сте го очаквали. Вероятността за грешка е прекалено голяма. Фактът, че се е случило с детето на някой твой познат не променя нищо, нали?

– Изучих подробно докладите на училищното настоятелство. Предоставиха ми и тези на личния ти лекарски екип.

– Първото е просто мнение. Второто не потвърждава нищо, а по-скоро оборва съмненията за дефект.

– Изследванията не са включвали сравняване на алфа-вълните.

– Може би те ще докажат нещо, но какво ще стане, ако въпреки всичко се окаже, че отклонението е в нормата?... Проучих и това, да. Дотогава аз ще бъда щастлив притежател на нов репликант, този път без всякаква грешка, а синът ми все пак ще остане една любопитна придобивка в базата с данни от научни експонати на лабораторията ви.

– Виждам, че не си в състояние да разсъждаваш трезво. В случая мога да те разбера. Ти трябва да разбереш, че малко отклонение сега значи огромно отклонение в бъдеще. Политиката на центъра е ясна по въпроса. Опитваме се да създаваме хора, а не чудовища.

– Проучих добре и политиката ви. Знаеш ли къде се намира в момента той?

– В дома ти, предполагам?

– В новия ми дом. Известно ти е, че съм сериозен учен, макар и в незначителната дисциплина на вирусологията. Хора като мен са добре приети в области с висок рисков фактор. Новият ми дом се нарича Първи междузвезден и понастоящем захожда извън плоскостта на Слънчевата система. Готвим се за скок. Ще го догоня след няколко часа заедно с последните доставки.

– Постъпил си глупаво.

– Направих единственото възможно в случая. Дойдох да те помоля за отсрочка. В началото обмислях възможността да емигрирам на Марс, понеже федерацията е създадена след Първата конвенция, но така или иначе планетата е подчинена на представителствата, а това практически я прави доминион на Земята. Щяха да ме екстрадират месец или два след като излезете с решението. От друга страна космическото пътешествие ми се стори добра възможност да се отдалеча колкото е възможно повече от цялата тази лудост.

– Първи междузвезден? Проектът се финансира от Марсианската федерация, ако не се лъжа. Синът ти все още се намира на тяхна територия.

– Докато не основем новата колония. След това автоматично получаваме независимост до подписването на договор за обвързване.

– Не мога да ти дам отсрочка. Всъщност това, което трябва да направя, е да натисна този бутон и да помоля охраната да те задържи.

– Знам, че би го направил.

– Не мисля, че можеш да ме подкупиш.

– Аз също. Разчитам на друго.

– И на какво?

– Спомняш ли си големия шум, който се вдигна около дефектната бройка на ЮеС Роботикс преди години? Обзалагам се, че не е била единствена, но това ги съсипа. В момента роботи практически не се произвеждат.

– Именно това се опитваме да избегнем.

– Да, но вероятно си забравил, че проблемът за медиите беше не дефектът, а че дефектният робот трябваше да бъде унищожен. Унищожиха робот, който имаше уникална самоличност. Опитаха се да открият къде точно са сгрешили, но така и не успяха. След това просто фалираха, защото поставиха дейността им под надзор. Ето защо дори не си помислих да се опитвам да те подкупя.

– Мислиш ли, че ще успееш? Шансовете ти са твърде малки.

– Това дете означава прекалено много за мен. То е всичко, което съм можел да бъда, но никога не съм и помислял да съм, защото постоянно ми се втълпяваше колко съм слаб. Ако го изгубя, няма да оставя нещата така. Няма да оставя на мира нито теб, нито процъфтяващата ви корпорация.

– Длъжен съм да те предупредя, че току-що включих записващо устройство.

– Радвам се да го чуя. Надявам се да си записал по-голямата част от казаното. Както и това, че ви предлагам компромис.

– Виж, не всичко зависи от мен...

– Нищо няма да има значение, когато заминем. Просто трябва да забавиш решението си с няколко дни...

* * *

– Слънцето е толкова малко!

– След скока ще стане още по-малко, като всички останали звезди. Сега трябва да се приготвим. Ела, ще ти покажа как се закопчават коланите.

– Скоро ли ще пристигнем?

– Не мисля. След месец, може би.

– Все пак станах космонавт.

– Така е.

– И ти стана космонавт.

– Вярно.

– Искаш ли да видим кой ще стигне пръв?

– О, не...

– Готови-и... Старт!

Корабът и неговият император

С леко помрачняло лице първи министър Вич се изкачи по рампата на най-мощния кораб в Галактиката и погледна Негово величество. Императорът очаквателно разшири очи.

– Проклети... диваци! – изграчи първият министър. Императорът с безпокойство отбеляза, че той се кани да изрази яда си по още по-невъздържан начин. – Проклети... изроди! – Първият министър посегна към лицето си и това му помогна да дойде на себе си.

– Е де, е... – задоволи се да каже Негово величество.

– Простете ми.

– На какво се смееха?

Гъста червенина изби по бузите и челото на първия министър. Той беше висок, но твърде слаб за поста си. Подобни кръвоизблици не приличаха на бледата му суха кожа. Още едно усилие му бе нужно, за да отговори:

– Доколкото разбрах, намират облеклото ни за смешно. И по-скоро... ъ-ъ... нашите шапки.

Елд ХVI хвърли развеселен поглед към селяните, които се бяха скупчили близо до отвора в защитното поле. Приличаха му на канибали от Юпитус, но не бяха толкова космати и очевидно прекалено изостанали, за да са канибали. Най-едрият носеше парцаливи дрехи от безцветен, груб плат, които се вееха на вятъра заедно с изумителната му брада. Очите му бяха дълбоко сини. Излъчваха алкохолен блясък. Императорът свали церемониалната си островърха шапка и погали свръхлеката ѝ орнаментация.

– Никога не се бях замислял върху това – каза той. – Мислиш ли, че имат право?

– Не бих си позволил да...

– Мислиш или не? – натърти императорът.

Първият министър се хвана за главата, очевидно в нервен изблик. Елд ХVI търпеливо прие тази доскоро съвсем несвойствена за министър Вич проява. После добави:

– Но, разбира се, това, какво мислят за шапките, ни сега няма голямо значение за нас, нали?

– Не – прохъхри първият министър, който с мъка се съвземаше.

– Дали няма да е по-добре, ако не им обявяваме война заради някакъв си майтап? – продължи Императорът. – На тези най-обикновени Колонизатори?

– Простете ми – каза министърът.

Елд ХVI нахлупи доволно смешната си шапка и се хвана с две ръце за парапета на рампата.

– Съгласни ли са да ни продадат храна?

– Не.

– Защо?

– Нямат.

– Долна лъжа – каза Негово величество.

– Отговориха ми, че...

– Лъжат – повтори Императорът. Побави се малко, докато обмисляше положението, след което му нареди: – Би ли повикал едрия?

Мъжът дойде с първия министър, свалил почтително шапката си. Междувременно вятърът бе започнал да пищи нетърпимо в разперените приематели на най-мощния кораб в Галактиката. Свечеряваше се, но Справочникът на кораба ги бе предупредил за другото, далеч по-ярко, светило на Минотавра. Всъщност настъпваше краят на нощта. Всичко бе толкова объркано. Мъжът продължаваше да гледа насмешливо императора, ала сега се подсмихна. Не се поклони.

– Попитай го дали знаят кой съм – рече благо императорът.

Първи министър Вич отчаяно заръмжа на местния език. Мъжът отвърна отрицателно. Негово Величество видя това и направи знак на Вич да не превежда.

– Тогава му кажи – предложи той.

След като беше направено, нещо проблясна в погледа на мъжа.

– Зададе въпроса „защо".

– Какво защо? – раздразнено трепна императорът.

Министърът храбро се изпъна.

– Защо Сте Владетел на Галактиката. Струва му се странно.

– Безспорно е интелигентен, не мислиш ли?... Добре де, само се шегувам. Кажи му, че ако не ни продадат храна, ще ги застреляме.

Изражението на мъжа бавно се изпъна и изведнъж престана да бъде хитро.

– Сериозни ли сме?

– И още как – наблегна Негово величество.

Министърът преведе. Настъпи мълчание, нарушавано единствено от свистенето на вятъра в гигантските антени над и зад тях. Беше топъл вятър, но в него имаше нещо вледеняващо, може би заради сивия пейзаж. Приличаше на писта, но от най-древните, каквито ги бяха строили през Великата ера. Понеже местните не я поддържаха, се бе превърнала в разкъртена бетонна пустиня. Най-мощният кораб в Галактиката изглеждаше новичък на нейния фон. Въпреки че беше прелетял поне десет хиляди светлинни години през огън и студ, изглеждаше способен да стори много повече от представимото. Явно мъжът също мислеше така, защото дълго гледа на него със завистлив поглед, в който се таеше страх. Накрая рече нещо.

– Пита какво можем да им дадем – преведе първи министър Вич.

Минотавра Алфа изгряваше бавно и тромаво над срутените основи на радиокулата, когато ниските, уродливи товарни животни пристигнаха с пълните кутии на кораба до блестящата сфера на полето. Грубовати младежи се разгълчаха и започнаха да ги освобождават от придържащите ремъци. Почакаха да ги почерпят със звездно вино, след което се заеха да хвърлят кутиите на карго конвейера за вътрешността.

– Добро, добро... – клатеше глава мъжът с брадата. Той беше дошъл с тях, но си личеше, че е още по-пиян от преди. – Добро... – повтаряше той. Каза така дори когато първият министър му беше обяснил, че ако не побързат, преследвачите на императора ще успеят да се доберат до планетата навреме, за да я обсипят с ядрен огън.

– Сигурен ли си, че не е малоумен – попита Негово величество.

– Прасето се е насмукало – отговори злъчно първи министър Вич. – Изроди!

Товариха до залез слънце, след което стана ясно, че корабът няма да