Въжеиграчът Карой (Bulgarian edition)

By Lyubomir Nikolov

Тази книга тежи с всичките си страници.
„Въжеиграчът Карой” ще ви вкара в светове създадени от непокорни думи и ще ви върне забравеното удоволствие от четенето. Разказите са разделени тематично: „Плажът”, „Optimistic SF”, “До вчера”, “Surreal & Sublime”. Лятото и морето ще ви залеят в „Плажа”, където големите истории се случват веднъж и на другия ден пясъкът е невъзмутимо равен.

В “Surreal & Sublime” странни събития стават на неочаквани места, оживлението е всеобщо и очакването на Карой довежда до непоносимо напрежение в което деликатните хора говорят с коремите си, а миглите на красавиците създават непоносима мараня. В „Optimistic SF” и “До вчера” историите се случват, но не изобщо. Специално! И силата им нараства така, че мрежата от думи едва ги удържа. Любомир Николов обаче знае как да плете мрежи. Доказателство е и наградата „Чудомир 2008”.

The book was nominated for the biggest Bulgarian Literary Award Helicon /2010/ and for the Biannual Award Elias Kanetti.

Part of the short stories from the book were published in Bulgarian weekly Capital Light and are included in "Lunatics" /Collection of short stories by Lyubomir Nikolov published in Capital Light/

• Language: Български
• Publisher: Lyubomir Nikolov
• Release date: Dec 7, 2011
• ISBN: 9781466063808

Lyubomir Nikolov

Любомир Николов е автор на сборниците с разкази: "Фламинго за обяд" изд. Сиела 2019, "Щастливите хора" изд. Сиела 2017, „Въжеиграчът Карой” изд. Сиела, „Очи на сляп, език на болен” изд. Жанет 45 и "Натюрморт с мъже" изд. Сиела, номинирани за наградата Хеликон през 2010, 2012 и 2014г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто” изд. Сиела 2013г.Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди.Разкази на Любомир Николов са публикувани на английски в списанията за фантастика „Marginal Boundaries” и „UNSTUCK“ , а също и на испански и словашки език. Негови книги са публикувани и в електронните книжарници на Смашуьрдс, Айтюнс, Барнс и Нобел, Кобо и Амазон.Lyubomir Nikolov lives and writes in Sofia, Bulgaria. His publications include a non-fiction book on psychology, four collections of short stories, various appearances in Bulgarian anthologies and magazines, and a publication of a short story in the US anthology Unstuck #2 in 2012. Among his literary awards are the 2008 Chudomir Award, three nominations for the Helikon Award for his Short Story collections (2010, 2012, 2014) and a first place in a national humorous short story competition (2014).

Book preview

Dual Core

ДО ВЧЕРА

Пленникът

Момичето с цигулката

Момичето отвъд хълма

Скитникът

SURREAL & SUBLIME

Препогребване на Исидор Дюкас

Въжеиграчът Карой

Лунатици

Архетип

БЕЗУМНАТА СТРАСТ

Безумната страст по Голф с музика

Afterparty

Белегът

Жулиен

Двойникът

Планината

Сватбата

Цоглавец

Мухата

Василий от Коми

Виго

Човекът с гигантските рамене

Съдбата е сляп снайперист

Свидетел

Иноксовата Инес

ПЛАЖЪТ

Вятър в смокините

Предстоеше мега концерт в Созопол и празните обещания от тенекиените рупори на патрулиращата камионетка за нещо невероятно и неповторимо тормозеха ефира. Голяма работа са, казва дъщеря ми, трябва да сме там и потропва от нетърпение.  Голяма работа, отвръщам песимистично, бил съм на такива масови тържества, но не мога да и откажа и тя го знае. Ей го къде е - Созопол е на пет километра, продължава тя. Но, отвръщам, нали ще трябва се поместим, да станем, да се стегнем, а това е бръснене, миене, зъби, очи, коси, да си облечем дрехи, да стигнем някак си и това си е мъка, защото от доста време сме в пълен покой. Не знам коя дата сме, не бързам да питам, тия дати са като халки от  веригата, с която сме закотвени в настоящето. В къмпинга съм се отървал от настоящето, задрасках го като кръгче в тест; живея с времето на часовник с издухана батерия – като ме напече слънцето събирам сили за едно приплъзване. Времето трудно си пробива път през часовете покой. Разбираш какво значи когато ям - ям, когато спя – спя. Храниш се без да мислиш за нищо. Дъвчеш и вятъра ти влиза в устата. Спиш. Като напече ставаш. Почти като невъзможно. Сега, като съм в града ми се струва напълно невъзможно. В града бързам, защо, не знам, всички бързаме. Абе, това си е някаква зараза, дето ги хваща марионетките, когато кукловода се разболее от паркинсон.

Концертът взе та не се отмени и ние взехме та отидохме, така скептично казано, защото хич не ми се мърдаше от Смокини. Разходихме се из града за загрявка. Страшна бутаница. Напълно съм отвикнал. Какво правят всички тези хора в този малък град. Почиват. Почиват си като се бутат един друг. Поглеждам  небето – мрачно е. По-черно е от очакваното и с някакви нервни тикове. Горе има някакво напрежение. Слоеве облаци пътуват със страшна скорост. Долният слой от морето към сушата, горният ешелон облаци в обратна посока.  Небесни военни маневри. Предпочитам да съм на Смокини, легнал върху пясъка с панорамна гледка към същото това небе. Знам, че ще стане интересно. Горе нещата са с гигантски размери, не знаеш какво ще се случи, няма  сценарий, а ако има не е човешки. Няма нужда, за да ти е интересно да се наливаш с бира, да я мешаш с мента, да пробваш какво ще е с малко млекце от сметанката или пък сметанка от млекце дето ти е все едно как се казва.

Онова децибелното нищо с голямата пропаганда почна. Публиката е в екстаз, всеки се радва по някакви си лични причини, други няма. Феновете са плътно до сцената с ръце горе. Още час, мисля си, ще изтрая. Вятърът слиза рязко към земята като сумист стъпил накриво и тогава наистина става интересно. Металната платформа с изпълнителите започва да се клати застрашително. Пушекът от машината се стеле плътно до земята, обвивайки публиката, превръщайки я в таласъми дишащи бяла мъгла. Сценичните работници се хвърлят да спасят концерта, не публиката. Свалят горната част на платформата ниско и прожекторите увисват точно над главите на изпълнителите. Очаквам токът да се стрелне като пепелянка към нечия гелосана глава. Публиката,  вярна до гроб не се плаши, че платформата ще се стовари върху предните редици. Сумистът вятър полудява и почва да прави цигански колела  в неустойчивото атмосферно налягане. Една колона качена на триножник, за да пуска басите се разлюлява, пада по очи и продължава да пуска още по-ожесточено. Музиката звучи на странни талази според вятъра. Концертът продължава рискованото си съществуване, все едно, че има заповед от най-висша инстанция да не се отстъпва на музикалния фронт.

Е щом тука е така, мисля си, в Смокините е екшън по бански. Всички къмпингари са вдигнати по тревога и държат рейките. Летят тенти, влачейки въжета след себе си, а въжетата влачат хора. Има две стратегии – едната е веднага да разглобиш палатката и да легнеш отгоре. Другата, да я укрепваш, да я окопаваш при тоя вятър е неприложима. Има и субекти в къмпинга без стратегия; не им е за първи път, знаят, че от това не се умира. Пияните са в морето за по-безопасно.

Тръгваме с едно такси към къмпинга. Колата хваната в едното пипало на вятъра се люшка по шосето загубила тежест. Шофьорът забил нос в предното стъкло смело кара към нос Хорн.

Гледката в къмпинга, с всички тия хора наизлезли, все едно да си събират прането, с цялата шарения литвала във въздуха, с плющенето на знамена, които са били палатки, прилича на панаир на луди. Бездомните луди събират каквото могат - на луната светлина виждат, че не е тяхно и го хвърлят пак на вятъра. Отиваме на мястото, където беше палатката. Няма нищо – от тристайна палатка, тента тип градинска, масички тип сървайвър, леген тип кооптърговия и други вещи тип непотребни, няма следа. Вятърът къдри пясъчни ивички на това място, което ми беше като дом. Аре стига бе! – казвам срещу вятъра, който духа насреща ми, а той ми вкарва обратно думите в устата - !еб агитс ерА. Удивителната се заклещва и ми чупи един зъб. За да не ме види дъщеря ми с тази проветрива усмивка я завеждам при другите деца в най-ниското между дюните. Всички деца са увити като мумии, а  очичките им светят укорително – как може да ни водите на къмпинг, другите деца с нормални родители сега са на хотел. Отвръщам на погледите им гордо и невъзмутимо, знам че ще минат десет години и това ще е най-щастливият им спомен.  То, човек като не притежава нищо моментално става щастлив. Ето, аз съм без преден зъб, но като си бездомен какво ти пука, че си грозен.

Отивам до морето да се карам на вятъра. Издухва ми всичките мисли и стоя безмълвен, без да знам какво да кажа, забравил накъде и защо съм тръгнал; само някакви благодарности ми идват наум.

За джагите и Ной

Безспирният вятър ми бе издухал аурата. Вълните се разбиваха на няколко метра от палатката, в която седях часове наред, заслушан в дъжда, без нито една мисъл и не грохотът на вълните, а постоянният пронизващ вятър бе издухал част от мен.

- Брат ми, хайде да пийнем по нещо...- предлагам на истинския ми брат.

- Ами-и-, добре – казва той с една провлаченост, с едно недоверие в последствията.

Обаче не е прав. На триста метра от нас кипи живот. Заведението е читаво – обширна платформа от лакирано дърво, направо върху пясъка, открито, с покрив, който ни пази от дъжда, бар с двеста бутилки, техно, борещо вятъра, звучащо на талази, които те отнасят. Сковани барове с не толкова сковани столчета и разкършени посетителки.  Хубаво. Народът по гащи, татуировки тук, там. Коктейли и разговори, пренесени от Билковата, Родерик и Бабълс.  Улица. Шишман монтирана на брега на морето.

Пийвам от нещо зелено, може да е мохито, може и мента; не помня подробности от морето – всичко е като голям зелен коктейл, в който може и да плуваш до сутринта когато морето се превръща в голям син аспирин. Умът ми се опитва да ме отвлече някъде, да ме запознаел с някакви проблеми, който били ВИП и не можели да чакат. Истина е, че само разсъждавам, не чувствам, защото ми е издухана аурата и съм само по едно ментално тяло и едни бански. Ако тоя  кеф може да бъде развален изобщо, то е с мислене и търся начин да го спра. Брат ми намига на някакви госпожици, те вдигат чаши и личи, че не носят на пиене, защото нямат никакъв житейски опит. Може би от днес почват. Брат ми ми обяснява на ухо, че му влязла песъчинка в окото и за това намига, иначе няма начин да намигне, но станалото станало и вече е факт. С продължение при това.

Знаете ли как се спира мисленето? С игра. Дръпвам брат ми до една джага – онзи предкомпютърен хардуерен футбол с ръчките отстрани. Пускам жетон и изиграваме една игра. Масата е леко наклонена – топката върви сама по посока на бара и изобщо нещо и липсва на играта. Нямаме защитници, това е. Брат ми намига още веднъж към двете момичета, за да види дали работи комуникационния канал и като вижда, че е в изправност, отива и ги кани да станат наши защитници. Така им казва на масата:

- Искате ли да бъдете наши защитници?

Двете момичета за части от секундата са напълно разочаровани от съдбата, защото това не може да е начало на свестен разговор с последствия и ако нещо може да ги уплаши, то това е точно някаква откачалка, която им говори отвеяни неща. Но, това е за част от секундата – той им сочи играта, аз от там жестикулирам красноречиво и секундата завършва според очакваното, те се присъединяват към нас да играят наши защитници.

- Искаме нападателки....

- Не може.

- Нора.

- Мила.

- Хубаво.

Нора застава до брат ми. Играем. Никой няма нужда от загрявка, както се сещате и играта прераства в хаос.

- Не, ще играем без въртене – казвам.

- Какво въртене – пита русото момиче, Нора.

- Ей такова – брат ми завърта дръжката така, че пластмасовите футболисти правят няколко превъртания назад от място.

- А такива може ли? – и тогава Нора, чиято кръв е от някакво летливо вещество прави поклащания в ханша, тип Шакира и после бърз пирует, и още един и още един в една лека спирала, гледано отгоре и продължава. Брат ми я хваща преди да излети от подиума, а тя приема това като прегръдка и отвръща буйно.

Играем с лудо въртене. При тоя хаос играта достига до пълно безмислие. Вкарват ни гол. Нора се хвърля към брат ми и започва да го целува. Ами ако му направи някое бебе?! Нали сте чели Битие. Там пише: А Ной беше петстотин години; и Ной роди Сима, Хама и Яфета. А брат ми е по-млад.

Гол!  Този път сме ние, залива ни безконтролна радост и от къде се взе тази сила, та Мила надигна цялата джага от нашата страна и я захлупи върху брат ми и Нора. Те лежат отдолу и стискат дръжките за да не ги пронижат, ха –ха, голям смяхно точно тая веселост хич не ме развеселява и изведнъж ми се връща астралното тяло, защото му е писнало да гледа отгоре тази простотия. Дърпам с все сила дръжките към мен, брат и той се е окопитил и с решимостта на гума надувана от компресор се изправя. В следващия момент държим джагата високо вдигната, а двете момичета, като едни гимнастички на успоредка размятат крака във въздуха. Пускаме джагата.

- Без вдигане. Без местене на масата! О.К ?! – питам уж, ама е риторично.

Продължаваме. Нещо ми пречи да се съсредоточа и това не е Мила, която ми тряска страхотни бодичеци всеки път като удря топката. Нещо друго е.

Чуват се гръмотевици, някакъв тътен – страшни колони с много реалистичен звук имат в това заведение. Но, не съм прав, лъжа се! Грохотът е истински и е от някаква вълна, която идва от сушата – представяте ли си - от сушата. Някакво наводнение, не на място и не на време. Аре бе, наводнение, сега ?! Докато си мислим с презрение за него, за тая липса на такт, ни помита. Всички се държат за скованите барове, ей така, още малко поне, да си допият коктейлите, дето има една дума. Небрежен народът, нали ви казвам. Усещането за бедствие трудно ги завладява като са толкова лашнати в дзена. И така, те се държат за баровете или един за друг, а ние се държим за джагата и тя нали плува заедно с нея - хоп в морето, което е на една крачка. Мокро и свойски ни обгръща.  Няма нищо спешно за правене и пак продължаваме играта. На сушата е хаос, но в морето е спокойно. Потопът се отлага. Чудя се, как на петстотин години Ной си е родил деца. Или не е имало хубави жени едно време или просто не е бързал. По-мащабно са мислели хората едно време. Времето им е миело краката, а белобрадите им глави трансцедентално се двоумяли относно започването на човешкия род.

- Да изчакаме да изсъхне сушата – предлагам.

- Добре - съгласни са всички.

Лежим с брат ми върху джагата, все едно, че е сал и гледаме двете момичета, които като сирени се гмуркат наоколо и със сигурност ще ни вземат ума.

Любо и илюзорния свят

С вещината на тридесет годишен мъж Любо разпъна палатката на десетина метра от морето. Морето бе на три милиона години, но изглеждаше младо. Сигурно защото всяка капка от него се бе изпарявала многократно и бе пропътувала целия свят. Имаше една капка на дъното, която си беше в морето от началото и не беше пътувала никъде, но в нея беше душата на морето, а душата не се изпарява.

Любо знаеше, че красотата наоколо е илюзия, продукт на опосредствената материалната енергия на Бога, майа както казват индийците. Разбирането на илюзията не е усещане за илюзия, така че това не му пречеше да се радва искрено на живота.

Няколко дни времето беше чудесно. Слънцето изгряваше пред палатката излизайки от морето и се скриваше вечер килнато леко на дясно мислейки за следващия ден. Нищо не се случваше и тове беше най-хубавото. Дори на децата не им се занимаваше с лудории хипнотизирани от спокойствието.

Любо имаше жена и две деца. Имаше не е съвсем правилно, но така се казва. Никой не притежава семейството си и въпреки това то е начело в списъка с богатствата. Децата и жената не му пречеха на мислите за Бога, дори напротив – красотата на децата, невероятната мъдрост с която бяха създадени, любовта му към тях и искреното му учудване как усвояват всичко необходимо без той да ги учи, това колко мила и сладка бе жена му, всичко го убеждаваше в наличието на Бог и благодареше на безпричинната милост поради която бе получил това щастие.

Като контраст на пълната безоблачност и спокойствие времето се развали и бурята не спря часове наред с учудваща  упоритост. Любо все се надяваше, че скоро всичко ще утихне, знеше че крайморските летни бури обикновено са кратки, но в тази буря имаше някаква злоба. Облаците прииждаха от всички страни и хоризонта почерня. Дъждът ту спираше, ту пак почваше, вятърът се усили така  че палатката бе готова да отлети със всеки порив на вятъра. Любо събра малкото камъни наоколо и затисна платнището на палатката откъм страната на вятъра. Камъните се мърдаха с ритъма на човек, дишащ на пресекулки; палатката се издуваше като платно и чергилото се опитваше да се отърси от камъните. Любо ги наместваше пак, а другата страна зариваше с пясък. И после пак. По едно време се прибра да провери рейките,  защото скърцаха и може би някоя се беше счупила. Децата и жена му ги придържаха. Викна им: Ако видите че палатката хвръква, пуснете ги, за да не се омотаете. Не го чуха но го разбраха. Почти му стана смешно като си представи, как всички се търкалят заедно с палатката, една голяма парцалена топка с хора вътре в центрофугата на вятъра.

Бурята не спря нито привечер, нито през ноща. Всеки който е бил обдухван от толкова много вятър,  знае как вятъра те лишава от способността да мислиш. Този вятър, примесен с пясък, влизаше през ушите, устата, носа, с единствената цел да издуха  мислите, да съсипе човека с неговата рационалност и борбеност, да го накара да се съблече гол и да тича по плажа крещейки с всичка сила. Любо се чудеше дали да не вземе всичко необходимо и да отидат някъде... в някое село наблизо.. на сухо, ясно бе ще всеки момент палатката ще хвръкне, през някой разкъсани шевове  влизаха струи вятър, които бодяха като колове, но малкият спеше, никое време беше за тръгване. Хайде още малко, каза си. Излезе да погледне морето - беше се приближило и кипеше. Прибра се. Без някаква подготовка рече, полу на глас, полу на себе си: Господи, моля те, нека спре този вятър Беше искрен. Вятърът  секна. Спря!  Нищо, тиха нощ. Любо не вярваше на ушите си, но палатката не помръдваше, характерното плющене го нямаше. Любо изскочи навън,  тясното пространство вътре не можеше да побере  чудото. И навън - тишина. Тъмни облаци по небето но никакъв вятър. Любо се опита да прецени как така вятъра спря  заедно с молитвата и кожата му настръхна. Не търсеше обяснение, не му трябваше, беше напълно щастлив. Все пак един въпрос, се прокрадна: нима реалният вятър бе спрян от илюзорния Бог или илюзорния вятър бе спрян от реалния Бог.

Аз съм Любо и знам, че беше така, а за тия неща не се лъже...

След половин час вятъра започна да духа леко, беше като намигване.

Наташа

Надвика пустотата в сърцето си, казвайки си: и на други се случва...Качваше се на кораба стиснал в юмрук живота си, а той свързан с толкова нишки със сушата се дърпаше. Животът все пак съм аз, не другите, още по-малко пък Наташа. Дръпна силно и нишките се отпуснаха, качи се с подскок на мостика и продължи към утробата на ръждясалия кораб.  Корабът бе сипаничавия, прояден от съдбата пират, който щеше да го излекува от ненужната романтика. Мощните му перки с праисторическо упорство щяха да го отведат от плажа в другия по-успокоителен свят на водата. Така ли мислеше тогава или това бяха интерпретациите, които бавно идваха в главата му, интерпретации, мъчещи се да заменят спомените, които така или иначе изчезнаха след страхотния удар по главата. Сега помнеше емоциите, не фактите.

Бяха голяма, небрежна компания. Малките им палатки никнеха като гъби и изчезваха също така мистериозно. Обитателите им си даваха труд в началото да ги опънат, да ги подредят, да гледат към морето, ако може и други такива подробности, после ги зарязваха - спяха на плажа, в чувалите, в кърпите, гушнати в някой, чиито глас им се струваше познат в нощта. Вълните се блъскаха в брега и гласовете се сливаха. Малко топлина, това бе нужно и някой по в час от тебе, наясно със средата, с времето и разположението на другите, за да може да ги викне ако припаднеш или съвсем изсвирясаш. Съзнателно и упорито, със стискане на зъби и главоболие, изстискваха каквото могат от себе си, защото нали, те са само за някакви си три-четири дни на морето и всичко трябва да е до дупка, живота да е на макс, а морето, е, морето никой не го забелязваше, между нас казано.

Нестор и Наташа, двамата, Наташа с него,  всички тия комбинации на взаимност ги имаше, несъмнено. Още помнеше как се притискаше в него през цялото пътуване, размечтана какво ще правят двамата на морето. И така пристигнаха, двамата посред другите. Насред оня хаос