Човекът влак (Bulgarian / Български): Български разкази, #2

By Lyubomir Nikolov

Разкази, писани в периода 2013-2015г.

Героите на Любомир Николов пристигат в този книжен влак, готови да отвлекат за дълго вниманието на четящия. Въоръжени са с опасно красиви оръжия, меланхолия, коварство, гранати смях и висшето военно изкуство да са непредвидими.

Отвлеченият ще бъде заведен в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото. Там, където вибрира една вродена носталгия към същности отвъд ежедневието и властват абсурдните, трансцедентални, понякога трагични или брутално смешни сили, които си играят с нас.

• Language: Български
• Publisher: Lyubomir Nikolov
• Release date: Jan 7, 2015
• ISBN: 9781502226518

Lyubomir Nikolov

Любомир Николов е автор на сборниците с разкази: „Въжеиграчът Карой” изд. Сиела, „Очи на сляп, език на болен” изд. Жанет 45 и "Натюрморт с мъже" изд. Сиела, номинирани за наградата Хеликон през 2010, 2012 и 2014г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто” изд. Сиела 2013г.     Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди.     Разкази на Любомир Николов са публикувани на английски в списанията за фантастика „Marginal Boundaries” и „UNSTUCK“ , а също и на испански и словашки език. Негови книги са публикувани и в електронните книжарници на Айтюнс, Барнс и Нобел, Кобо и Амазон.

Book preview

За автора:

Любомир Николов е автор на сборниците с разкази: „Въжеиграчът Карой изд. Сиела, „Очи на сляп, език на болен изд. Жанет 45 и Натюрморт с мъже изд. Сиела, номинирани за наградата Хеликон през 2010, 2012 и 2014г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто" изд. Сиела 2013г.

Носител е на наградата „Чудомир" и на други литературни награди.

Разкази на Любомир Николов са публикувани на английски в списанията за фантастика „Marginal Boundaries и „UNSTUCK , а също и на испански и словашки език. Негови книги са публикувани и в електронните книжарници на Айтюнс, Барнс и Нобел, Кобо и Амазон.

Съдържание:

Ретро опера

Axis Mundi

Деца в маранята

Ефектът на кобрата

Многосерийно

Поглед встрани

Парашутистът

Раждането на Наполеон

Практическа демонология

Нощен вой

Лъджа

Алба

Деяния на Господа чрез някои българи

Серум на истината

Трофей

Плондер

Спортен ум

Фон Нойдорф става ВИП

Егоизъм, госпожице

Мезозойски дъжд

Метафори

Доиген и Доиген

Малко щастие и два несъществуващи пожара

Момчето което искаше да е светец

Когато полюсите се обърнаха

Трансплант

Буквалистът

Република Емпатия

Диминуендо

Терапията на Майер

Една престъпна седмица

Чай пить, хочешь?

Капитан Панкрас

Теоретична физика за справяне с бедствия

Възрастта на щастливите хора

Стробоскопски истории

Човекът влак

Ретро опера

Eдна сутрин Маурицио, селянин от Рока Синибалда, впрегнал коня, потеглил с каруцата и чул в кристалната тишина на утрото музика, която го следвала из целия път. По едно време той спрял каруцата, заоглеждал себе си, возилото и коня и открил, че музиката идва от дясното ухо на коня. Помислил, че конят е глътнал транзистор и продължил.

Музиката, решил той най-учено, е артефакт, а не е същността на моя кон и започнал да оре. Орал и над нивата се носела класическа музика. Не много силно, но колко силна може да е музиката от едно ухо. Конят движел уши и радиоразпръсквал в различни посоки. Неуморният симфоничен оркестър свирел безспирно и разни баритони и баси се сменяли с всяка нова ария. На обяд Маурицио поспрял да почине и не заспал както обикновено правел, а слушал гласът на Енрико Карузо и се чудел за произхода на тези божествена музика точно из ухото на коня Лазаро. Това не можело да е транзистор. В програмата нямало реклами, само чиста божествена опера.

Лазаро, сетил се Маурицио, бил пасъл една едра трева със стъбла като сламки и всеки, който разбирал от популярна наука можел да се сети, че тези сламки могат да се подредят тъй странно в корема, че при всяко вдишване да издават звук, но защо и музика, и защо от ухото и защо тъй добре оркестрирана, не било ясно. Затова и Маурицио останал буден да търси научно обяснение. Пропуснал обедния сън, заболяла го главата, а обяснение не намерил.

Не му и трябвало. Науката, знаем, е разрушила доста чудеса, които иначе са си съществували съвсем реално; а какво по-истинско от потен кон, с очи като две обелени яйца и тропащ с копито и да, с музика в едното ухо, дясното. Науката най-много да вземе да му отреже ухото и да го гледа през микроскоп и край на тази музикална тайна, мислел си Маурицио. Науката е като валяк, който смазва стърчащите странности и опростява човешкия мироглед.

Маурицио не допуснал никакви учени да измерват случващото се с коня, нито да го снимат на рентген или да взимат интервюта от животното, а понеже бил практичен човек измислил друго. 

Вместо да изпрати коня на дисекция, избрал по-щастлива версия на случилото се.

Свързал дясното ухо на Лазаро с една хитроумна система от усилватели и озвучил площада на селото. Конят станал истинска магическа латерна, по-надеждна дори от онези машинарии с пружина. Никой не знаел коя ще е следващата ария, а репертоарът клонял към прословутото белканто на Росини и Доницети. Концертът, разбира се, не бил стерео, защото звукът идвал само от едното ухо на коня. Хората се събирали да слушат, а конят кротко хрупал сеното и хрупането понякога се прокрадвало през усилвателите и се чувало като съпътстващ звук на операта, но какво от това, казвали си синибалдинците, нима в концертите на открита сцена в морските градчета не се чува и звукът на морето, а в аграрно село като нашето хрупането на трева е неизбежен фон.

Щастливото хрумване на Маурицио скоро омръзнало на всички. Слушателите започнали да се интересуват от друго. Долепяли ухо до търбуха на коня и се ослушвали за източника на тези звуци. Подметнали на Маурицио, че е време да се отвори коня и да се намери източника на тоя звук, защото източникът бил много по-важен от тая кранта Лазаро, който бил само един кон преносител.

Ако мислите, че това били невинни подмятания, не сте прави. Твърде бегло познавате почитателите на оперното пеене. В обожанието си те са готови на всичко. Селяните започнали да събират пари, за да откупят коня и да проучат тайнствените му вътрешности. Това били, да кажем позитивистите; онези, които мислели, че звукът извира от конкретна джаджа, водонепроницаема и киселинно устойчива и може би вечна, щом работи и в корема на кон.

Имало и други, с по-възвишени и мъгляви възгледи. Те смятали, че конят може да е прероденият директор на операта или пък самият Енрико Карузо и мъртвите му приятели, и че всяко посегателство върху живота на този кон аватар ще прекъсне връзката с оня свят и с ариите, разбира се. Тези вторите се хващали на бас, че всички гласове са на хора отдавна напуснали живота и сцената, но не и вечния свят на оперното изкуство. Нали, твърдели те, музиката е най-нематериалното изкуство и за да съществува й трябват само честоти, които съществуват най-свободно в етера. Конят и неговото тайнство били неделимо цяло и всяко посегателство над животното щяло да унищожи магията.

Имало и няколко сбивания, защото позитивистите точели ножове за коня, а метафизиците го боготворели. Наложило се Лазаро да ходи съпровождан от карабиниери.

Епископът разбрал какво става и бил възмутен от това противоборство при миряните. Чудил се как тъй набожни хора, с представа как е устроен светът и кой командва всемира, се карат заради един кон, обладан от мелодичен дух. Той бил принуден да даде мнение и затова извикал коня на разпит. Маурицио бил оставен в предверието, за да не пречи. Не била прост разпит, значи.

Не може да кажем какво е ставало зад затворените врати. Може само да гадаем. Конят имал ли е преводач или дали се е чуло неговото мнение, не е ясно. Предполагаме обаче, че са наливали восък в ушите на Лазаро, защото музиката спряла, а конят оглушал.

По пътя за вкъщи Маурицио видял една сълза в окото на коня, взрял се в зеницата му и там видял черно-бяло кино, като в най-старите телевизори и на сцената един пеел, но без глас. Концертът значи, подсмихнал се Маурицио, не бил спрял. Този път обаче нямало да казва на никого. Конят му бил по-скъп от цялата метафизика на света.

Axis Mundi

Из целия град деца свиреха на цигулки и други музикални инструменти.

Преди дни, в една дъждовна нощ, музикалното училище бе погълнато от свлачище. То изчезна в реката, а сега децата свиреха на открито и издевателстваха над слуха на тези, които не понасяха музика или поне не чак толкова много музика. Като капак на всичко ги хвана и едно оживление да събират дарения и всяко дете събираше в шапка или кутийка пари за строежа на ново училище. Трябваше и пари да им се дават, че гледаха злобно, ако не пуснеш.

Привечер децата се събираха и се хвалеха, кое колко пари е събрало. Имаха и табло с класиране. Напълно вярваха, че са слуги на възвишена кауза. Дори децата певци се включиха - и тези от училището, и самоуките запяха на всеки ъгъл.

И на моя ъгъл пееше едно дете с школуван глас. Фалцетът му се промъкна през отворената врата и изведнъж улицата, от където идваше гласът, придоби обем и резонанс, а моята стая се смали до размера на ухо. Нищо друго не можеше да се върши в тази стая, освен да се слуша музиката отвън. Такава е природата на музиката, тя не работи с материя, но грабва цялото внимание. Стаята ми стана резонатор и мислите ми застинаха в стояща вълна, която прие света като погибелно фиксиран в непреодолимата сонорика. Фалцетът, с подлата си ария, проби защитата ми и двугодишни сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. Разплаках се неутешимо като бебе. Излязох на улицата, съседите плачеха и те. 

Стекохме се към мястото, където бе стояла сградата на музикалното училище. Жандармерията бе поставила ленти, за да не се приближаваме до свлачището. Реката долу бе успяла да отнесе падналата сграда с тухлите, гредите и цялото й обзавеждане и нямаше следа от нея. Всеки град, каза професор Брокмайер, си има своя Axis Mundi, опората, около която е построен и ако изчезне тази опора, то да се живее в града става безсмислено и непоносимо тежко. Може и да беше прав. Нима и децата не бяха усетили, че градът е останал без пъп, който го свързва с небето и затова упорстваха да си го върнат с музика? Заради този ли невидим пилон събираха дарения? 

Събралите се подсмърчаха, а една жена вентрилоквист започна да пее с корема си. Всеки запя или засвири с уста нещо от детството си и стана наистина непоносимо. Жандармерията започна да стреля във въздуха, не толкова, за да разпръсне хората, а да ги накара да млъкнат. Оглушителната стрелба успокои множеството, но за кратко. Пристигна един с барабан и го биеше с такава настойчивост, че успя да събуди племенните инстинкти у всеки и в един общ ритъм с движения на таза и ръце, гребящи въздуха, процесията се отправи надолу към реката.

Вървяхме по една полегата улица като многозначителна човешка машина, която знае какво прави. И наистина знаехме. Стигнахме до реката. Придвижвахме се надолу по течението и всеки, който видеше във водата тухла, контрабас, дърво, чин, атлас, катедра и каквото и да е от училището, влизаше смело в ледената река и донасяше предмета. Някои бяха повличани от течението и тогава всички дружно се хващахме за ръце, за да ги изтеглим. Бяхме опиянени от необяснима радост. Хората докараха волски каруци и в тях товарехме намереното. В едните каруци - покъщнината на училището, а в другите - строителните материали. Вървяхме и събирахме и щяхме да го построим това училище отново. 

Един, който имаше склонност към отчетност, записваше кой какво е намерил и номерираше предметите. Така всеки щял да знае с какво е допринесъл и след време можел да го посочи: ето, тази тухла е от мен. Такъв е митът на класификациите и номерирането. Та нима строителите биха отбелязали, кое какво е при новия строеж. Не, няма, но идеята да се увековечат удвои ентусиазма на хората. Общият ритъм на работа се обърка, всеки се гмуркаше да събира костите на училището, за да сглобим скелета му, но нямаше кой да вади повлечените от водите. Настана хаос от едновременни викове за помощ и радостни възгласи при откриването на нов предмет. За щастие нямаше удавени, а се събраха около осемстотин предмета. Щяхме да възстановим части от училището, така като са били и дори можеше да му върнем акустиката, с която толкова се гордеехме.

После дойдоха журналистите. Бяха научили за нашето необяснимо пътешествие по следите на училището. Стори им се като някаква новина и започнаха да действат като при новина. Дърпаха хора настрани, взимаха им интервюта, снимаха ги. Хората отиваха до каруците, ровеха неистово да намерят своя си предмет и заставаха щастливи пред камерата, озарени от персонално геройство. Държаха високо намерените парчета, разказваха историята на своята смелост, така неописуемо героична, подсказваха журналистите, в ледената вода, невероятна случка, за една тухла да вземете да се удавите, но това е идеалът, нали, чудесен материал за осма страница, сърцераздирателен, като си помислиш, всички тия деца на улицата, останали без класни стаи, само с по един инструмент в ръцете и дарба, която без сградата сигурно ще изчезне. Уж обикновени предмети, а всъщност истински реликви, от тези, без които училището не може да се построи пак.

След снимките за вестника един от най-храбрите грабна намерената от него флейта и каза, точно тази ще си я взема за спомен