Ст Рах - Новела на български език

By Престън К. де Лаура

Сара Ингелберт е ученичка, на която предстои завършване и абитуриентски бал. Животът й се променя в неочаквана посока, след като се влюбва в по-възрастен от нея мъж, с когото сключва облог. Сбъдва се древно пророчество, записано в най-старата книга на земята. Но залогът не е само личната съдба на Сара. Последствията от връзката между ученичката и мистериозния мъж ще стигнат чак до Апокалипсиса.

• Language: Български
• Publisher: Престън К. де Лаура
• Release date: Mar 9, 2024
• ISBN: 9798224355242

Престън К. де Лаура

Guided by the visionary works of authors like Isaac Asimov, Philip K. Dick, and the Strugatsky brothers, I've been immersed in the world of science fiction for many years. A chance meeting with Robert Sheckley in 2004 further fueled my passion for the genre. I share my life with a wonderful family, including my wife and a grown-up daughter, who inspire my storytelling with their own adventures. My focus is on crafting imaginative stories that transport readers to uncharted dimensions and evoke the wonder of speculative fiction.

Book preview

–1–

Нали го знаете онзи анимационен герой, на когото очите се изцъклят и изскачат на педя от орбитите, а езикът се просва до земята пръскайки слюнки всеки път, щом покрай него мине дългокрака блондинка?

Е, ами прототипът съм аз!

Шантавите ми приятели на шега ми викат Майкъл Пáрата, понеже налягането ми спонтанно се покачва в присъствието на хубава жена. По онова време бях направо като свръхчувствителен детектор, като гайгермюлеров брояч за мадами. Надушвах ги още преди да свърнат по нашата улица. Върви си, значи, гаджето по тротоара, замислено за домашното по математика или за пъпчивия капитан на футболния отбор, който миналия петък я е завел на кино и!.. – в този момент изскачам аз: хитър и лукав, опасен като болестотворен микроб, надянал върху лицето си невинното изражение на героя на Де Ниро в „Нос Страх", след като удуши детектива със струната от пианото, а през това време сбърканите ми приятели със шизофренични крясъци и дивашко гримасничене взимаха акъла на момичето и го просваха да съхне.

Миг преди нещастницата съвсем да откачи, аз с най-мазния си глас се извинявах с обяснението, че сме я взели за друга и я канех на хамбургер с лук.

Но в Сара се влюбих наистина. Тя бе единствената, която оцени актьорското ми изпълнение и с това неизбежно и окончателно грабна сърцето ми. Тя беше изключителна: необуздана хубавица, притежаваща грацията и хладнокръвието на дива котка, като заедно с това бе нежна и великодушна.

Когато си млад, такава амалгама от женски качества действа върху съзнанието ти по-силно от първокачествен крек.

Така че, съвсем естествено, със Сара попаднахме в една компания и макар тя да не споделяше чувствата ми, с нея ни свързваше неподправено приятелство, без лъжи и дребни сметки. Тя идваше в клуба, където свирехме с моята група след училище: бяхме се нарекли „Смрадливата Джейн" – и до днес не съм сигурен по каква причина избрахме такова откачено име – и ни слушаше.

Сега си мисля, че тази история можеше да свърши съвсем банално. Като всяка друга гореща история за лятна любов, студена бира и не съвсем безопасен секс. Но не свърши, защото Сара изчезна и повече никой нищо не чу за нея.

Бих искал тя да е още жива и сега да е някъде далеч, забравила за кошмара на онези дни. Но се съмнявам. Мисля, че всъщност той я уби. Може би не в буквалния смисъл, но направи всичко, за да я изтръгне от нас и да я захвърли в царството на хаоса и вечното лутане, от което няма път назад.

Той го направи с лекота.

Той, Падналият ангел, на когото Харон и Цербер са само прости слуги.

–2–

27 април, петък

Още един скучен ден. Направо ме е яд, че въпреки близкия край на училищните мъки, пролетта не ми носи нищо друго освен еднообразие. Мисля, че е цяло наказание да живееш в град като Ла Виста, Небраска.

Следобед позвъни Бети. Изглежда са се сдърпали с Кайл, защото и дума не обели за него. Оплака се, че й е тъпо, затова решихме довечера да отскочим до „Червения шоколад – тази вечер ще свирят „Хипостаза, а „Смрадливата Джейн" ще излезе на сцена чак идния четвъртък. Ще потанцуваме, ще поиздевателстваме над навлеците, които евентуално ще се залепят за нас, преди да ги разкараме и ще помечтаем за бъдещето. Казах на Бети, че си я представям съвсем ясно като омъжена жена: вечно мърмореща, с увиснал задник и гърди и с три врещящи до припадък деца мъкнещи се подире й. Тя много се смя и попита как си представям съпруга й. Сетих се за най-отвратителното момче в училище, Уил Донахю, нисък и трътлест тип, с гнойни пъпки и вечно омазнена от сандвичите уста, пълен аутсайдер – и й го казах. Тя се закани да си отмъсти като пусне слух, че съм хлътнала по мистър Стейн, преподавателят ни по литература – безспорен лидер в класацията за най-омразна особа в 8-мо училище.

Уговорихме се вечерта да мина през тях да я забера.

Днес в училище Чарли намекна, че в скоро време родителите му пак ще заминават нанякъде, така че се очертава да си спретнем съвсем приличен купон.

Довечера ще си сложа чорапите с жартиери.

Бети е страхотна приятелка.

–3–

Сещам се за една реклама на „Хайнекен. Вечер е, на стадиона има рокконцерт. Двама приятели се кефят на музиката. По някое време, единият от тях се навежда да си търси бирата, а другият му светва със запалката си. Като намират бирата и се изправят, двамата изумени установяват, че хората около тях също са наизвадили запалки, подражавайки им. След малко огънчетата вече припламват из целия стадион. Ето така, според остроумната реклама на „Хайнекен, се е зародила идеята по време на концерти публиката да вдига ръце с горящи запалки в тях.

В психиката на масовия човек, изглежда, е заключена необходимостта да следва нечий светъл пример. Понякога съвсем сляпо дори. Важното е да яхнеш импулса, мисленето ще го оставим за после.

Иначе, аз винаги съм харесвал импулсивните натури. Според мен те са по-интересната и без преувеличение – по-забавната част от човечеството. Имам предвид хората, готови заради шоковата доза адреналин да скачат с бънджи от мостовете, имам предвид железопътните сърфисти, а защо не и бодимодификейтърите – тези, които си раздвояват езика или пениса, стига да разполагат с такъв, или пък си имплантират предмети под кожата.

За добро или лошо Кайл, Чарли, Дон и аз – тоест членовете на „Смрадливата Джейн", както и Бети и Сара, имахме привилегията да принадлежим тъкмо към тази част от човечеството. За нас животът беше безкраен купон. Търсехме тръпката, магията около нас и в самите нас и правехме неща, от които на средностатистическия еснаф би се изправила косата.

Ние шестимата живеехме в центъра на света. На нашият малък свят, около който гравитираха още много други приятели, съученици или просто познати. Заедно образувахме нещо, известно на всички като „тайфата".

Събирахме се в „Червения шоколад – може би най-скапаната дупка в целия щат. Заведението беше гадно, но пък бе единственото, в което ни позволяваха да свирим; неизвестно защо собственикът му го наричаше с гордост „последния свестен клуб с жива музика, макар мястото да си беше долнопробна кръчма от най-чист вид.

Обаче идеята да играем на „чикен"¹ възникна не там, а на един купон у Чарли. Някой произнесе вълшебната фраза: „Какво ще кажете да…, друг отвърна: „Как не сме се сетили досега! и преди да се усетим, вече се бяхме натоварили на колите и бяхме отпрашили към един малко натоварен третостепенен път, недалеч от къщата