Тотално довиждане

By Ивайло Гогов

Добре познатият ни от „Я виж ти!“ и „Щяло да вали“ Емил Милев отново се замесва с неприятни хора и се забърква в нелепи събития. Реалността го повлича към дъното и само волята му не е достатъчна, за да се измъкне или да промени посоката. Емил предпочита да се обърне и да си тръгне, но на съдбата просто не й пука. По някаква странна логика най-суровите уроци се научават в най-неподходящия момент. И тук е приликата с ежедневието на всеки от нас.
Криминалната история се разплита пред очите на Емил, без самият той да може да повлияе на развоя на събитията по никакъв начин. Остава само да се надява, че ще може да се измъкне жив. И вероятно отново ще успее с цената на множество сурови уроци. А знаем, че животът не се ограничава с няколкозвучни шамара.

• Language: Български
• Publisher: Ивайло Гогов
• Release date: Jul 7, 2019
• ISBN: 9780463943236

Ивайло Гогов

Роден: 24 Март 1973Предпочитано място за живеене: София, БългарияПрофесия: Ландшафтен архитектСтраст: Писане и четенеИздадени на хартия: 8 стихосбирки, 11 романа и 2 сборника с разказиМото: По-добре едно по-малко, отколкото едно повече

Book preview

Изстрелите от пистолет звучат различно насън. Мозъкът измисля странни картини, за да обясни неочакваните гърмежи и да ги замаже. Случвало ми се е на два пъти. Първия път сънувах, че вятърът затръшва алуминиевата врата на болничната стая. Блъскаше я с все сила и аз се протягах, но не можех да достигна до дръжката на бравата, за да я затворя. Втория път сънувах, че вентилаторът в схлупената лаборатория се е развалил и перката му трака по телената решетка. Взе да ми става горещо и мислех, че ще се задуша, но вентилаторът по някаква причина се беше озовал на тавана и ме поръсваше със студени капки.

И двата пъти изстрелите в крайна сметка ме бяха събудили. Само за да осъзная, че се намирам в ситуация с много ниско качество.

Сега беше различно. Изстрелите бяха отчетливи и силни, остри и резки, точно като изстрели, произведени от пистолет. А и не беше съвсем насън, защото ожесточената разправия ме беше събудила минута по-рано.

1.

Казвам се Емил. На четиридесет и три години съм и животът ми е напълно скапан. И като казвам скапан, нямам предвид, че са забавили да ми преведат заплатата с три дни. Не, не.

Какво ли не бих дал да имам постоянен адрес и редовна работа! Всеки делничен ден от девет до пет, понякога и в събота сутрин... Кафе-машина в офиса, на която все някой е забравил да долее вода; обяд с колегите, на който се разказват ланшни вицове; клуб в петък вечер с ретро музика, понякога и пиано бар с още по-ретро музика. Заплата на всяко първо число, понякога и с три дни закъснение.

Какво ли не бих дал!

Всъщност, едва ли бих дал каквото и да е. Просто защото нямам какво да дам. А и не обичам празните приказки.

Не ме разбирате?!

Е това му е лошото на скапания живот. Хората с постоянен адрес и нормирана работна седмица не ме разбират. Обитавам свят, различен от техния. Различен от вашия.

В един друг живот наистина живеех точно като вас. Носех изгладени ризи, сресана назад коса, лъснати обувки и бадж с надписи на два езика. Движех се бързо, говорех малко, печелех много и никога не поглеждах назад. Бях недостижим и безсмъртен.

Онези години отминаха отдавна и вече са потънали в забрава. Няма как да знаете, но скапаният живот заличава всеки спомен, особено хубавите. Точно както изчезват стъпките в пясъка на плажа. Или подранилите снежинки в началото на ноември.

Но няма как да забравя монотонното мрънкане, извечно като въртенето на земята. Мрънкане колко е тежък трафикът, мрънкане как са развалили кафето, мрънкане кой е станал дясна ръка на шефа, мрънкане кой не е станал дясна ръка на шефа, мрънкане какво се е случило снощи, мрънкане какво не се е случило снощи... мрънкане, че другите мрънкат и мрънкане, че никой напоследък не е мрънкал.

Още ли не ме разбирате?

Хората около мен рухваха психически от това, че са им забавили заплатата с три дни. Или че банските им от миналата година не им стават. Някои изпадаха в депресия дори само от факта, че банските им са от миналата година. Отчайваха се от повишените лихви, намалените коледни бонуси и наличието на глутен и палмово масло в здравословното им веган меню. И постоянно повтаряха, че животът им е напълно скапан. Всеки ден бяха на ръба на самоубийството и не спираха да наливат пари във фармацевтичната индустрия. Специално, в розовия сегмент на необятния й спектър.

Е, имам много да им разказвам за скапания живот. Толкова дълго мога да им говоря, че само от думите ми ще сменят успокоителните с приспивателни. Но едва ли ще си направя труда да им говоря. Не обичам празните приказки.

Опитвам се да живея спокоен живот и да не преча на никого. Гледам да не се забърквам в неприятности, да не се намесвам в конфликти и да не давам съвети. Вървя си незабелязано по пътя и се правя, че не виждам и не чувам. Не отговарям на въпроси, не отвръщам на заяждания, не се връзвам на обиди. Не споря и не държа да изказвам мнение. Не си падам по приключенията, нямам склонност към героични постъпки и не обичам да рискувам, дори ако от това зависи скапаният ми живот.

А по някаква странна прищявка на съдбата животът ми е скапан именно заради рисковете, които поемам. Безумни рискове, които в началото изглеждат като безобидни и логични постъпки, породени от съчувствие и човещина.

Ако копнеете за скапан живот, започнете да постъпвате като мен. Давам ви честната си дума, че най-късно след година ще се събудите безпътни в някое изоставено заведение край морския бряг с двайсет лева в джоба и цяла глутница доблестни мъже по петите ви, решени да ви затрият на всяка цена.

Всъщност, заведението не беше изоставено. Беше затворено след края на летния сезон и тънеше сред мрак и тишина в очакване на следващия. Собствениците – или наемателите – бяха изнесли оборудването и обзавеждането до такава степен, че дори не си бяха направили труда да заключат вратата. Единственото ценно в паянтовата дървена постройка бяха стените й, които пазеха от острия леден ветрец, и пердетата от рибарски мрежи, които можеха да послужат за завивки на човек, изпаднал дотам, че да нощува в изоставено заведение край морския бряг. Подът беше от рехаво наковани дъски, между които се просмукваше солена пясъчна влага, а покривът от тръстикови рогозки вероятно добре пазеше от настойчивото лятно слънце, но нямаше да се справи с коварните есенни дъждове.

Постройката беше далеч от асфалтовото шосе и само едва забележими сред дюните коловози напомняха, че допреди няколко седмици тук е царяло оживление и разврат. Между туфите бодливи треви наоколо прозираха смачкани кенове от бира, избелели цигарени кутии и няколко четвъртити бутилки, а на влизане до вратата забелязах изронена джапанка и тънка спринцовка. Но луната едва прозираше през сополивия воал от млечни облаци, а аз бързах и треперех от студ, така че може и да ми се е привидяло.

Светнах си със запалката и огледах помещението. Надявах се на мивка или поне някоя забравена бутилка минерална вода, но нямах късмет. Бараката беше опоскана докрай. Дори ключовете за осветление и контактите бяха извадени, а от стените и през тръстиката над главата ми мълчаливо надничаха разкривени кабели. Единственото нещо, което беше различно от дъска, тръстика и рибарска мрежа, беше рекламен флайър на плажно парти с някой си DJ BMG. Измъкнах го от процепа между дъските и разгледах снимките на изрусени полуголи момичета, пръскани с шампанско от мургави мускулести младежи с бради ала Сандокан. Нямам понятие колко отчаян трябва да е човек, за да копнее за подобна нирвана.

Запалката ми запари на палеца и я угасих. Свалих пердетата и ги сгънах на четири. Легнах в ъгъла върху дъските и се завих. Подложих две длани под главата си и се усмихнах. Животът не винаги ми е предлагал най-доброто. Скапаният живот – още по-малко. Свикнал съм да взимам това, което намеря, защото на следващия завой може да няма и толкова.

Не обичам празните приказки. Не обичам и екзистенциалните кризи. Изработил съм си стратегия, която отговаря на всичките ми вътрешни въпроси: там съм, където съм и правя това, което правя. Точно в този миг хиляди хора някъде по планетата се борят за оцеляването си в мрачни болнични стаи, потискащи затворнически килии или в кални и осрани окопи. Хиляди други издъхват смазани сред ламарините на катастрофирали автомобили, получават инфаркт или гълтат последната си шепа отровни хапчета. В този миг някъде по планетата хиляди хора се разделят завинаги, биват пребивани до смърт или се въвличат в трафик, робство, проституция и какво ли още не. Съвременният свят предлага богат набор от изтънчени развлечения за всеки вкус.

Така че няма от какво да се оплаквам.

Нямах от какво да се оплаквам.

Бях на завет и с покрив над главата. Все още имах онези двайсет лева в джоба, пакетче дъвки за залъгване на глада и обещание за прилична работа на половин ден път. Не беше чак толкова зле за началото на ноември.

2.

Не разбрах колко бяха.

Събудих се от шумна караница. Отвън до постройката говореха едновременно няколко мъже, сякаш се опитваха да се надприказват. Не можех да им разбера нищо, защото долавях само откъслечни думи на английски и някакви бръщолевеници на друг език, който в просъница ми се стори турски. Но може и да беше португалски със същия успех. Вълните се разбиваха в брега и сред соления въздух думите долитаха на талази, изкривени от студа и замаяните ми от съня възприятия. Все пак успях да схвана, че два от гласовете – тези с английския речник – се опитваха да накарат останалите да млъкнат.

Не смеех да се помръдна и се надявах на никой от кавгаджиите да не му хрумва да влиза в постройката. Доколкото усещах – не толкова от думите, колкото от интонацията – всички бяха доста изнервени. Скоро можеше да им омръзне да си крещят и да се захванат да разрешават проблемите си по мъжки. Опитът ме е научил, че в такива моменти не е здравословно да се изпречвам на пътя на подобни компании. Обикновено срещите ми с разгневени типове приключват неприятно и бързо, но се е случвало да се озовавам заключен в мизерни помещения с вързани ръце, принуден да правя отвратителни неща против волята си.

Разсъних се съвсем, седнах още по-свит към стената и се заслушах. Бяха четирима или петима. Всъщност, може да бяха и двайсет, но говореха петима. Като че ли се обвиняваха взаимно – за неспазени обещания, измами, неплатени пари, лъжи, предателство и подобни, все тягостни неща. Вероятно се обвиняваха и за друго, но сред смесицата от лош английски и турско-португалски изскачаха само отделни думи като делфини сред вълните.

Стори ми се необичайно група мъже да дойдат в студената ноемврийска нощ на плажа, за да изглаждат бизнес-отношенията си. Тези неща обикновено се правеха в скъпи заведения или – при безизходица – в скъпи офиси. Освен ако...

Изведнъж прозвучаха шест изстрела. Бързи, равномерни и сигурни. Бам, бам, бам, бам, бам, бам! Всичките общо – за не повече от две секунди. Нещо тежко се удари в дъсчената стена току до главата ми, а сетне тупна на пясъка с шумолене. Сетне настана тишина.

Ето така стават убийствата.

Не е като да не ми се беше случвало и преди.

Бях сигурен, че отвън до стената на бараката лежи едно човешко тяло, което никога повече няма да се надигне.

Мамка му!

Гласовете най-сетне бяха замлъкнали. Шумът на прибоя отново се завърна и избуя над всичко останало. Три автомобилни врати шляпнаха меко и нощта се огласи от гърленото ръмжене на мощен двигател. Колата се отдалечи бързо и ми се стори, че долавям миризма на изгорял дизел.

Останалото беше тишина.

Издишах бавно въздуха, който беше заседнал в дробовете ми и преглътнах на сухо.

Стреляли ли сте някога с пистолет?

Можете да изстреляте цял пълнител от три крачки разстояние и пак да не улучите. Повечето хора гърмят напосоки и обикновено след първия изстрел се стъписват. Някои дори изпускат пистолета. По-опитните удържат по-дълго, някъде докъм третия изстрел. Но трябва да сте доста нахакани, за да изстреляте така уверено шест последователни куршума.

Това не бяха някакви селски тарикати. Стрелецът беше школуван и обучен да поразява целта. Вероятно в армията или полицията. И то – в някое особено подразделение.

Размишленията ми се изпариха от задавен стон. Отначало ми се стори, че дъските скърцат под напора на вятъра, но се заслушах и го долових отново – стонът идваше отвън.

Някъде наблизо стенеше човек.

Значи не всички си бяха отишли – в един или друг смисъл.

Искаше ми се да надникна през прозореца и да огледам. Само че прозорците бяха на срещуположната страна и гледаха към морето. Отлично знаех какво трябва да направя – да се измъкна през един от тях и да хукна към хоризонта без да се обръщам назад.

Вместо това припълзях до вратата и я открехнах.

Луната съвсем се беше скрила зад облаците, но пелената им излъчваше бледа и призрачна светлина, която ми помогна да различа тъмния силует, полегнал върху пясъка. Тревите около него се поклащаха нервно в пълен контраст с неподвижните очертания на тялото.

Стоновете означаваха, че още е жив.

Мамка му!

Огледах се, но не видях нищо друго, освен дюни, тръстики и дървета.

Излязох от постройката и едва тогава видях другото нещо.

Живият – този, който стенеше – всъщност беше седнал и се беше облегнал на дъсчената стена. Малко по-нататък лежеше още един, а до него – още един.

Мамка му!

Отне ми около минута да се убедя, че тримата лежащи са мъртви. И още около една секунда, за да се уверя, че четвъртият се опитва да ги догони със страшна сила. Не знам къде беше ранен, но всичко по него лепнеше и лъщеше черно в нощта. Сакото му – навярно сиво преди да дойде на това рандеву – тъмнеше от дясното рамо чак до джобовете, а ризата му спокойно можеше да послужи за тест на Рьоршах. Хванах го за раменете и започнах да задавам безумни въпроси в стил „Добре ли сте?, „Ранен ли сте?, „Боли ли ви някъде?" и тъй нататък, докато мозъкът ми се опитваше да отхвърли реалността.

Мъжът не отговори на нито един от въпросите ми, но нямаше и смисъл. Дори на слабата облачна светлина се виждаше, че човекът има спешна нужда от животоспасяващи медицински интервенции. Обилно кръвопреливане за начало.

В подобни мигове ми се приисква да имам мобилен телефон.

Сигурно съм един от последните твърдоглави инати в републиката, останали без такава джаджа. И никога не ми е липсвал. Освен в подобни мигове.

Прерових джобовете на господина – отначало сакото, а сетне и панталона. Имаше само портфейл и паспорт. Паспортът определено не беше български – на корицата имаше орел или щит, или и двете, и доволно количество арабски завъртулки. Нямах време за литературно четене, затова го върнах в джоба на нещастника и се заех с трудните задни джобове на панталона.

Мъжът продължаваше да простенва с намаляваща интензивност.

Мамка му!

И тогава го видях. Телефонът беше в дланта му. Чужденецът вероятно беше имал сходни на моите намерения, но не му бяха стигнали силите. Не ми отне много да изтръгна малкото устройство от немощната хватка на лепкавите му пръсти. Избърсах го в ръкава на и без това окървавеното му сако и набрах сто и дванайсет.

Разговорът беше много по-дълъг, отколкото ми се искаше.

Обясних, че има ранени хора и дадох що-годе достоверно упътване къде се намират. Трябваше да повторя всичко два пъти и се поизнервих от неадекватността на служителя. Затворих преди да ми зададе още въпроси и пуснах телефона в джоба на ранения мъж.

Време беше да си плюя на петите.

Несретникът събра сетни сили, пресегна се и ме сграбчи за лакътя. По-скоро просто ме докосна. От устата му се отрони поредният стон, но този път звучеше като смислена реч. Човекът ме молеше на развален английски да не го оставям и да му помогна.

Обясних му, че съм повикал помощ и го посъветвах да се държи, докато дойдат докторите. Той или не ме чу, или не ме разбра, защото отново повтори молбата си. С другата ръка ми набута в лицето някаква жълта бележка.

Двеста евро.

Опитах се да го успокоя, но отново без резултат. Побутнах ръката му обратно, но той се напрягаше, бръщолевеше несвързано и можеше всеки момент да хвърли топа. Отпусна се едва когато взех банкнотата.

Продължи да ме увещава да му помогна и да не го оставям, а аз не виждах смисъл да му обяснявам каквото и да било. Човекът беше в шок, ако не и в транс. Повтаряше едно и също и си помислих, че никога няма да спре, но отслабващият допир на пръстите му показваше, че няма да изкара още дълго. Присъствието ми вероятно го успокояваше, защото ми се стори, че се усмихва. Но очите ми вече шареха в мрака в очакване на тревожни сигнали и може и да ми се е привидяло.

А тревожните сигнали не закъсняха.

Далеч на юг асфалтовото шосе преминаваше близо до скалния бряг и именно от онзи завой на свечеряване бях забелязал изоставеното заведение. Сега завоят се окъпа в ярки фарове и примигващи червени светлини. Операторът на спешния телефон ме беше взел на сериозно. Линейките – в случай, че болницата в малкия град разполагаше с повече от една – щяха да пристигнат пред дъсчената барака до четири-пет минути.

След още пет минути и чак до сутринта цялата околност щеше да е бъкана с полиция. Положението щеше да е доста напечено и изнервено. Изживяването не си струваше и затова смятах да го пропусна.

Подпрях мъжа удобно на стената, потупах го по здравото рамо и се затичах към морето. Нагазих в купчини мъхнати водорасли, краката ми потънаха сред миризливата им тъкан и крачките ми се забавиха. Пясъчната ивица светлееше покрай разпенените вълни. Ако исках да се омитам бързо, трябваше да вървя – да тичам – там, по гладкия влажен пясък на прибоя. Там, където стъпките ми ще се заличават само след секунди, за да не може никой да тръгне по дирята ми.

Погледнах на юг и съзрях надвесените над морето скали далеч напред. Още по-далеч, на няколко километра от завоя, небето жълтееше по-ярко. Ниско долу под сърдитите облаци светеха уличните лампи на малкия град. Нямах намерение да зимувам на брега. Трябваше да стигна в града, да си придам вид на закъснял турист и да потърся превоз на север към Бургас.

По мокрия пясък наистина се вървеше като по асфалт. Единственото неудобство беше, че е мокър. Обувките ми бяха здрави и дебели, но след половин час вървене започнаха да пропускат вода. Хубавото на здравите и дебели обувки е, че много трудно пропускат вода. Лошото е, че намокрят ли се веднъж, много бавно съхнат. Ако не исках да прекарам следващите два дни с мокри крака, трябваше да се махна от водата или да вървя бос. Прехвърлих се на по-сухия пясък и ускорих крачка. На няколко пъти се обръщах назад, но не бях видял някой да ме следи или да святка с фенерче по плажната ивица. Предполагам, че все още бяха твърде заети с непосредствената сцена на тройното – ако не и четворно – убийство.

Мамка му!

Не можеха ли тези идиоти да намерят друго място! От цялото шибано Черноморие, простряло се на повече от триста и петдесет километра, да вземат да се изпозастрелят точно при изоставеното заведение, в което бях решил да прекарам тихо и кротко една спокойна нощ!

Не можеха ли да отидат другаде? Не можеха ли да се срещнат утре вечер? Не можеха ли да уредят нещата като зрели мъже? Защо им трябваше да се гърмят? Защо им трябваше да се убиват? И защо не се убиха като хората, а оставиха един полужив?

Мамка му!

3.

Минавали ли сте някога през китното малко градче Изгрев, едва забележимо и на картата, и на табелите по главния път Бургас-Синеморец? Аз бях идвал само веднъж преди години и спомените ми не бяха кой знае колко приятни. Вярно, че тогава бях по-млад, улиците бяха пълни с туристи, половината от които бяха пияни или друсани и изглеждаха сякаш отдавна не са яли бой, но... както и да е. Минало-заминало.

В началото на ноември нямаше и помен от обичайното курортно оживление в малкия град. Хотелите тъмнееха, заведенията бяха пуснали кепенци, магазините бяха прибрали пищната си стока, кафенетата бяха изчезнали. Претъпканите от туристи улици се бяха превърнали в най-обикновени малки улички в най-обикновен малък град. Къщите пропукваха от студа и само тук-там някой жълт прозорец подсказваше, че в градчето живеят хора. От един комин се извиваше пушек, който изпълваше въздуха с лютива миризма на зима. Дебела черна котка изскочи от близката кофа за боклук и пресече улицата пъргаво. Да, случва ми се и аз да уплаша някого.

Единственото отворено място рано сутринта беше лъскава бензиностанция. Лампите й светеха остро и ярко с примамливо обещание за цивилизация, тоалетна и горещо кафе.

Имах нужда да изпия едно горещо кафе и да обмисля как да постъпя. През целия път по плажа, а после и по асфалтовото шосе, мислите ми отказваха да се подредят логично.