Където всички мечти свършват: Приключение, фантастика.

By Pierluigi di Cosimo

Къде свършват всичките мечти и започва животът? Или къде свършва живота и започват мечтите?

Това са въпросите, с които ще се сблъскаме следвайки приключението на Пиетро и Памела. Чрез страниците на разказът ще ги последваме в едно фантастично пътуване в пространството и времето, с обратен билет от онова място, за което всеки си е създал собствена представа в мислите си, във вярата си или в надеждата си, че нищо не свършва завинаги. Нашите страхове ще ни отведат там, където ще  срещнем мечтите си и ще разберем, че за тях трябва да се грижим, да ги отглеждаме като малки деца. А двамата главни герои ще ни покажат как трябва трябва да ги съхраняваме, да ги пазим от превратностите на живота и съдбата, да ги отглеждаме и да се борим за реализирането им с цялата енергия, която черпим от тях. Това е нашето естество и мисия в живота: да реализираме мечтите си. Да престанем да вярваме в мечтите си и да не ги преследваме би ни предизвикало болка и оставило с шепа прах в ръцете. Само тогава, в този момент, всичко свършва и ние преставаме да живеем, свършва живота ни или поне загубва смисъл. Пиетро и Памела ще успеят ли да се преборят с действителността и с непредсказуемото? Ще успеят ли да намерят тази пъпна връв, която да ги свърже с мечтите им и да им позволи да се върнат за да ги изживеят?

• Language: Български
• Publisher: BadPress
• Release date: Sep 9, 2019
• ISBN: 9781071506509

Book preview

КЪДЕТО ВСИЧКИ МЕЧТИ СВЪРШВАТ

––––––––

Пиерлуиджи ди Козимо

Методи Миланов

Copyright © 2013 Pierluigi di Cosimo

Всички права са запазени.

ISBN:

ISBN-13:

БЛАГОДАРНОСТИ

––––––––

Бих искал да благодаря на:

- Всички приятели, които ме подкрепяха, или по-точно ме търпяха по време на написването на този разказ. Прочитайки и препочитайки едни и същи страници до безкрай, давайки ми съвети и корегирайки повтарящите се грешки. В частност, и в азбучен ред: Floriana Filannino, Gabriele Damiani, Giuseppe Ariano, Joana Pinto, Manuela Paric’, Roberto Liberatore.

- Моето семейство, което ми осигури свободно време за да пиша.

- Най-вече, бих искал да благодаря на Пиетро, Памела и на всички герои от разказа, които ми предоставиха личността си в заинтригуващите и страстни случки на този разказ не само за моето, но надявам се, и за вашето развлечение.

- Освен това, бих искал да благодаря на моят приятел и артист Didier Ducouret, за това че ми позволи използването на изображението на една негова творба за прекрасната корица на книгата.

- Отправям специална благодарност към Методи Миланов, приятел, преводач и съавтор на български език на моята творба, толкова увлечен, че я допълни и обогати в българската й версия разкривайки в него един неподозиран талант и превръщайки се в съавтор.

Накрая, но само защото най-хубавите неща се оставят за накрая, бих искал да благодаря на теб, читателю, който си закупил тези страници. Надявам се, че ще ти се харесат и че ще ти позволят да изживееш безгрижни часове, оставил тревогите и проблемите си в друг свят.

СЪДЪРЖАНИЕ

Тази творба е плод на фантазия. Споменатите герои и места са измислица на автора и имат за цел да придадат достоверност на разказа. Всякаква аналогия с факти, места и хора, живи или не, е напълно случайна.

www.pierluigidicosimo.com

I издание юли 2019

Пиерлуиджи ди Козимо - Методи Миланов

ВЪВЕДЕНИЕ

Групата от хора, която се събираше ставаше все по-многобройна.

Вече центърът на кръга, който се беше образувал от само себе си, не се виждаше повече, а последните които прииждаха не успяваха повече да виждат какво сe случва и напразно се опитваха да се повдигнат на пръсти бутайки онези пред тях, питайки какво се е станало.

Тълпата жушеше и малцина забелязаха линейката, която пристигна с вой на сирени и скърцане на гуми. Всички искаха само да видят какво има в центъра на тълпата.

Двамата санитари слезли набързо от линейката, трябваше да си проправят път с ръце и лакти за да достигнат до центъра на навалицата всред десетките сбити, едно до друго тела събрали се от едно единствено желание: да видят какво се случваше.

Докато от външната страна на кръга властваха блъскането и дърдоренето, отвътре всичко беше покой и тишина. Първата редица беше образувала един идеален кръг и, като че ли за да защитят това, което стоеше пред тях, всички бяха невъзмутими и неподвижни фиксирайки зрелището, отстоявайки с всичката си сила, която имаха на натиска на обръчите непосредствено зад тях.

Неподвижният човек седнал на пейката носеше светъл шлифер и кафява, широкопола шапка. Една разтворена и стисната в ръцете му книга лежеше положена върху краката и средните й страници се полюшваха деликатно под въздействието на лекият, вечерен полъх, който започваше да освежава въздуха, като че ли за да поздрави присъстващите, за да стане съпричастен на сбогуването.

Деликатно затворените очи и спокойното изражение на лицето, леко и блажено усмихнато, правеха този човек да изглежда все още жив, но жив не беше. Нищо в това щастливо и спокойно изражение, в естествеността на позата не подсказваше за смъртта и все пак душата на този човек вече не беше там, беше умрял. Само следите от две самотни сълзи не отговаряха на това изражение на блаженство и екстаз.

Тази сцена се разкри пред изумените санитари. Останаха и те  за няколко секунди впечатлени от тази гледка, така реална в топлината, която отделяше, от щастието, което излъчваше това лице и, в същото време, нереална в студенината на смъртта, която обгръщаше всичко. Трябваха им няколко минути за да наберат кураж, да повдигнат това тяло и да го положат на носилката. Едно бяло платно покриваше сега този труп, докато носилката бавно си проправяше път отнасяйки това изражение на щастие, което беше предизвикало възхищение и умиление.

Книгата с твърди корици и тъмен цвят, която беше все още стисната в една от ръцете, която висеше отстрани на носилката изведнъж падна, като че ли за да бъде онаследена, но изглеждаше, че никой не беше забелязал това блокче от ръкописни страници, което, разтворено почти наполовина, продължаваше да разлиства страниците си опитвайки се да привлече вниманието. Само едно момиче, намиращо се в близост, го забеляза. Приближи се, огледа се предпазливо около себе си и взе книгата. Погледна отново наоколо за да види дали другите са  забелязали случилото се, но нищо, всички се бяха вторачили в носилката. Момичето се потопи в тълпата, вървейки бавно в обратна посока на това безжизнено тяло и, едвам успяла да се измъкне от бъркотията, набра кураж и погледна книгата. На корицата, със златисти, вече изтъркани букви, се  разчиташе само една буква, „П, „какво съвпадение, помисли си тя, „и моето име започва с П, казвам се Памела. После започна да разгръща пожълтелите страници, похабени от времето. На всяка страница беше написано едно име и някои имаха отстрани нещо, което изглеждаше като заврънтулка. Първите страници имаха букви с готически шрифт и изглеждаха написани с паче перо потопено в мастилница, нещо което предизвика свиването на прекрасните устни на Памела в нещо като усмивка, после, напредвайки, шрифтът се променяше, с течението на времето. Всички имена започваха с буквата „П, нито едно презиме не беше изписано в книгата. Понякога, имената се повтаряха и, нещо странно, се редуваха. Винаги имаше едно мъжко име следвано от женско. Последното написано име беше нейното, „невероятно, но как е възможно, със сигурност е съвпадение, помисли си, „и при това е било написано скоро, преди няколко минути, би могло да се каже, мастилото се размаза леко, когато прокара пръст върху него, като за да погали тези букви. При това, беше изписано на последната страница. Погледна предишната страница, видя името, което я предшестваше, имаше нещо свойско и я нямаше драскулката отстрани, докато до нейното име изпъкваше много позната завъртулка, почти като две букви преплетени за да образуват една дума. Памела затвори книгата, притисна я към гърдите си  продължавайки да върви, хвърли един бърз поглед зад себе си и видя, че тълпата започваше да се разпръсква. Унесена в мислите си дори не беше забелязала, че линейката беше заминала откарвайки със себе си онова тяло.

Памела беше ускорила крачка, нещо беше започнало да тревожи мислите й, нещо, което тя знаеше, че е важно, но без да знае какво, нещо, което не успяваше да си припомни, само кратки проблясъци, които светваха и гаснеха, като повредена неонова лампа. Затвори очите си само за миг, но не престана да крачи забързано, ходенето й помагаше да мисли, да се концентрира, после ги отвори внезапно. И както слънчевата светлина, която нахлува силно и неотразимо, когато се разтворят капаците на прозорците, така и спомените й заприиждаха като пълноводен поток в ума й.

И докато хиляди мисли и предположения щяха да продължат да тормозят присъствуващите на тази сцена, които се отдалечаваха разочаровани, един човек, който сега стискаше и криеше книгата под палтото, беше разбрал какво се е случило, беше си спомнил всичко и знаеше, че трябваше да побърза.

ГЛАВА 1

КОГАТО ВСИЧКО ТРЯБВАШЕ ВСЕ ОЩЕ ДА ЗАПОЧНЕ...

––––––––

Пиетро беше един обикновен човек, може би малко странен, малко налудничав, но иначе нормален. Вярно, имаше известни проблеми с момичетата, едва беше успял да уговори няколко срещи в миналото, но всичките завършили катастрофално. И на четиредесет и кусур години, да няма още момиче, го беше накарало да се затвори още повече в себе си. Беше свенлив, говореше малко, нямаше приятели, изобщо можеше да се определи като един отшелник в обществото.

Имаше добра работа и можеше да отиде на нея съвсем спокойно с колата, но всяка сутрин оставяше своята Алфа на  паркинг и взимаше средствата за градски транспорт. Харесваше му да се потопи в тълпата, това беше неговият личен начин да остане във връзка с действителността. Веднага след като застанеше на платформата на метрото, започваше да наблюдава всички. Вече, след известно време, срещаше все същите познати физиономии и можеше да изреди особеностите на всеки един от обичайните пътници, било като външен вид, било като характер. Беше ги разделил на групи,  на основа на характерните им черти, после на подгрупи. Всяка подгрупа беше класифицирана от него, докато не достигнеше до отделният човек. Но, започваше да се уморява от това, което той считаше като игра и което ФБР би приело като профил на един сериен убиец, вече му беше забавно и любопитно само при появата на някой нов пътник. Знаеше, че има малко време за да може да го охарактеризира и класифицира. Оставяше извън играта само туристите и ги включваше само, ако беше един от онези особено скучни дни, в които изглеждаше, че всичко върви накриво. Обичаше всички тези действащи герои, всъщност те бяха неговият живот, неговите другари в приключенията, неговите приятели. Но, имаше една категория, която не можеше да понася, беше ги класифицирал като островитяните, бяха онези, които веднага след заставането си на перона, си пъхваха слушалките в ушите и започваха да си инжектират музика право в мозъка за да се откъснат от всякакъв контакт с другите човешки същества и със заобикалящата ги действителност. Не гледаха никога никого, вторачваха погледа напред, въпреки че това, което имаха пред себе си беше една сива, циментова стена. И всичко това само от страх, че някой би могъл да ги заговори. Той не беше избрал уединението, в което се намираше, напротив винаги се беше опитвал да го преодолее, но после се беше примирил, когато беше разбрал, че светът е този, който искаше да го изолира и винаги  беше страдал, заради това. Знаеше какво означава да си сам, невидим, и не разбираше тези, които се изолираха по собствен избор, които решаваха да се откъснат от света. Не ги понасяше, би искал да се приближи до тях, да им отпуши едното ухо и да им изкрещи право в ухото „Жив ли си? Ами тогава, живеййй!" с всичкият дъх, който имаше в себе си, само за да види дали ще реагират.  Тази сцена го караше да се усмихва, представяше си как наистина е хванал някого за ушите, докато му крещеше като луд. Да, защото Пиетро, освен да класифицира хората, си представяше случки с тях, приключения, в които той беше главният герой, а другите статисти, но винаги по контролиран начин.

Дните продължава да минават, а също така и месеците и сезоните. Все същата рутина, в къщи, на работа, в къщи, в спортната зала, в къщи. Някоя служебна вечеря с колегите от работата, по време на която през първите пет минути всички се преструваха, че общуват с него, че са загрижени за неговите проблеми, после лека полека се отстраняваха избягвайки го като чума през останалата част от купона. Обикновено, Пиетро, си отиваше по средата на вечерта, така или иначе никой нямаше да го забележи. 

Онова лято беше горещо, задушна жега, а Пиетро мразеше горещината, не понасяше прилепналите от потта дрехи и навалицата в метрото понякога ставаше нетърпима. В тази отсечка климатикът беше все още считан за лукс и вагоните бързо се превръщаха от пътнически в конски, толкова силна бе вонята на потта от мишниците, която се смесваше със зловонният дъх на чесен, лук и неизмити ченета. Въпреки това, Пиетро упорстваше в ползването на метрото, а от няколко седмици имаше един нов пътник, който го заинтригуваше. В интерес на истината, беше една жена на негова възраст или с няколко години по-голяма. Беше се опитал, както обикновено, да я постави набързо в една от съществуващите категории, но нищо, първата сутрин беше пълен провал. Когато тя слезе хвърляйки му бегъл поглед, Пиетро вече се беше примирил да загуби това предизвикателство, знаеше, че обикновено новите придобивки бяха пътници, които поради една или друга причина бяха попаднали случайно в този пробег. Обаче, остана изумен, когато срещна отново пътничката и на следващият ден, и на по-следващият също. Както всички обичайни пътници, избираше винаги същият вагон и той превръщаше този навик в свое оръжие за да ги изучава добре. Въпреки това, след няколко седмично изучаване, не беше успял все още да я определи, защото всеки път, когато си мислеше, че я държи под контрол, тя променяше нещо и незабавно категорията, в която я беше поставил не отговаряше повече. Вече се беше превърнала в мания, грижеше се само за нея, беше станала едно предизвикателство, най-накрая, след толкова време, се чувстваше жив. Всяка сутрин ставаше и тя вече беше в ума му, закусваше и не можеше да престане да мисли за онази мистериозна жена, дори и докато се бръснеше, си взимаше душ или се обличаше, не успяваше да откъсне мисълта си от тази мистерия. Онази жена го обсебваше. Намрази я, защото не можеше да я класифицира, но в същото време я обичаше, защото му беше възвърнала живота, желанието за живот, да бъде част от този свят. Трябваше да направи нещо, но какво? Този въпрос го измъчваше все повече дотам, че да не знае как да класифицира черната дама, dark lady както я беше нарекъл, имайки предвид, че всеки път, когато я виждаше, беше винаги облечена в черно от главата до петите. Семпло, но грижливо облечена, винаги дълги до глезените поли, може би нямаше хубави крака, рамената винаги изкусително леко разголени, както и шията, възбуждаща и съблазнително непокрита от дългите черни коси, прибрани на кок.

***

Малко извън града, дори и само на няколко десетки километра, задухът, който се забавляваше да обвива с тежкото си наметало хората, ден и нощ, беше държан на разстояние от свежият и лек полъх. Онази сутрин, Памела беше щастлива, стана от леглото, носеше както обикновено една дълга памучна блузка, която й стигаше до колената. Беше станала с настроение, чувстваше се щастлива без да знае защо, може би, защото беше един от тези положителни дни, в които всичко върви в правилна посока. Беше рано, слънцето изкачваше внушително планините на хоризонта и за няколко минути щеше да облее целият пейзаж с червено-златист цвят, освежавайки всяко нещо с нов живот. Памела се приближи до все още затворените капаци, повдигна със скърцане черчевето и с лек тласък разтвори капаците на прозореца. Светлината обля с живот малката стая, прогонвайки сенките, докато не изчезнаха от всички кътчета. Свежият, утринен полъх проникна под блузата, захващайки с невидима ръка онези твърди, едри и заоблени гърди с нежна като коприна кожа. Както се беше вмъкнала тази неосезаема ръка, така и се изплъзна извън тези съвършенства на природата, погалвайки нежно зърната им, които реагираха веднага на въздействието щръквайки като розови пъпки. Памела се наслаждаваше на този миг със затворени очи, отдавайки цялата си фантазията на това неосезаемо същество, което я беше възбудила.

Памела, както обикновено, си изми лицето със студена вода, след това направи една закуска, толкова здравословна, колкото и хранителна. Прясно мляко, топло кафе, току що сварено и кекс с мармелад от кайсии, стриктно домашно направен и просто божествен. Да, защото Памела беше много добра в правенето на сладкиши.

Никой в селището не знаеше, откъде е дошла, обикновено, в тези малки села с каменни къщи, синовете заемат мястото на бащите, не идваха често странници и, когато пристигаха, бяха добре приети само ако след това бързо си отиваха. Докато с Памела всичко беше различно. Един ден пристигна с автобуса, нае стая от госпожа Лиза, която притежаваше два апартамента и даваше стаи под наем през летният сезон, след това започна да търси магазинче за закупуване и й излезе късмета. Двама бездетни възрастни бяха преустановили отскоро дейността си го продаваха и тя успя веднага да си го осигури. После направи ремонт, съвсем малък, искаше да запази доколкото възможно повече старият стил, античните мебели, които със сигурност са станали свидетели  и на хубаво, и на лошо, старинните, каменни мивки издялани на ръка в скалата с кранчета от износен метал. Изобщо, всичко й изглеждаше хубаво така, както го беше заварила. Веднага започна да прави това, което най-добре й се отдаваше, сладкишите, но не онези пълни с какви ли не небивали кремове, а домашните. Ароматизирани бисквити и всичките различни, кексове и сухи торти с мармелад, който купуваше или разменяше от бабите, както и пресните яйца, краваи с шоколад, и всичко обезателно направено на ръка, с естествени и пресни съставки. Всички я обичаха, вече беше станала жител на селището и никой не мислеше повече как е пристигнала.

ГЛАВА 2

ВСИЧКО ЗАПОЧНА В ЕДНА ГОРЕЩА ЛЯТНА НЕДЕЛЯ...

––––––––

Беше една гореща, лятна неделя.

Пиетро, по навик, беше станал рано, беше облякъл спортният си екип за тичане, сложил слънчевите очила и излязъл за сутрешният си крос в парка до дома му. Макар и четиредесет годишен, имаше стегнато и мускулесто тяло, гладка и загоряла кожа, малко бръчки бяха имали куража да се появят върху това все още младо и свежо лице, около тези черни и дълбоки очи, с малко ориенталска форма. Само косите, винаги съвсем къси, подсказваха за неговата възраст, с онзи цвят сол-чер пипер, който обаче му отиваше. Винаги стигаше до парка към осем сутринта, обезателно пеша, изчакваше пазачът да отвори портала, кимваше му приветливо за поздрав и започваше самотното си тичане, което го заангажираше за около четидесет минути, после още двадесет минути упражнения за отпускане и подсилване на някои мускули, накрая се връщаше в къщи и си взимаше един душ. След душа го очакваше неговата премерена до последната калория закуска, нито една повече, нито една по-малко. Неговата неделна програма предвиждаше след това една разходка, посещение на винаги отвореният вестникар, който вече знаеше наизуст вестникът и списанията, които щеше да мине да вземе, връщането у дома за да прочете закупеното излегнат в удобният шезлонг на верандата. После следваха обядът, и той също с точният брой нужни калории, едно кино и накрая вечеря, още веднъж прецизна относно калориите.

***

Памела нямаше особени привички или навици, обичаше да приема живота, така както дойде, затова нейните дни бяха винаги различни. Доставяше й удоволствие да обикаля малките ферми наоколо, разпръснати в околностите на селището, дишайки свежият въздух, наслаждавайки  се на концерта на природата. Познаваше всички и разменяше сладкишите си с природоестествените продукти, които можеха да й предложат, с домашно приготвен мармелад варейки бурканчетата в големи тенджери на открито, с току що снесени яйца в курниците, с брашно смляно в близката мелница на старият Тонио и все още задействана от силата на потокът. След това, продължаваше с нейните разходки из горите, които заобикаляха селцето. Всред природата се чувстваше свободна и щастлива, а обичаше и да се угощава с малини и къпини, които трябваше да бере за своите сладкиши. Обичаше да сяда на тревата, на върха на хълма на запад от селото, да извади от плетената си кошница, която винаги носеше със себе си, малката синя покривка, да я постеле върху тревата за да я покрие после със своите сладки и напитки. Релаксираше ядейки тези вкусотии подпряна на дънера, вече безжизнен, на старият дъб, докато слънцето залязвайки караше да трепти целият пейзаж, все едно че беше потопен в течност със златист цвят. Изгревът и залезът, обичаше тези два момента на деня и често разсъждаваше върху това защо винаги са били свързвани с началото и краят на живота. Памела беше много хубава, едва прехвърлила тридесетте. Кожа гладка като коприна, загоряла от живота прекарван винаги на открито. Леко чупливи коси с медено кестеняв цвят, блестящи, меки и ухаещи; на лицето, много нежно и красиво без грам грим, изпъкваха две изразителни, кафяви очи, които на слънцето имаха зелени отражения, и две фантастични устни с една малка бемка едва подаваща се над левият край, която ги правеше още по-изкусителни за целуване. Познаваше всички в малкото селище и околностите му и беше винаги готова да помогне на другите с усмивка на лице. Тя обичаше да бъде в компания, да бъде всред хората, да говори за каквото и да е било с всеки. Заговаряше се дори с непознатите на разнобразни теми, от времето и околната среда до политиката, но понякога имаше нужда от моменти на усамотяване, трябваше да помисли кой да бъде следващото селище, град, изобщо населено място, където да се премести, трябваше да помисли как да го направи, трябваше да разбере коя е тя и какво искаше светът от от нея или тя от него. И винаги беше отхвърляла онези момчета, многобройни в интерес на истината имайки предвид красотата й, които се бяха опитали да се приближат до нея. Това беше една от причините, поради която избираше винаги малки селища населени от възрастни хора по време на нейното странствуване. В светлината на залезът, Памела се запъти към селцето по една пътека, която минаваше покрай един бърз, пълноводен ручей, от край време голямо богатсво за малкото селище. На връщане предпочиташе винаги този маршут, макар и по-опасен, защото й харесваше да слуша мелодията на кристалната и свежа вода, която течеше свободна разбивайки се върху скалите на малкият водопад малко по-надолу. Понякога беше слизала по наклона за да се потопи и освежи в малкото, естествено корито, където течението се усещаше едва като милувка. Беше фантастично и тонизиращо усещане това да остави водата да гали на воля голата й кожа, като деликатните ръце на опитен масажист, въпреки че беше ледена дори и през лятото.

––––––––

Понеделник...

Следващият понеделник, Пиетро стана като по часовник. Започна седмичната си програма, бръснене, душ, закуска, разбира се, както винаги, с точно определеният принос на калории. Вече знаеше наизуст колко калории съдържаха различните храни, които купуваше, отделяше много време за да чете етикетите на различните продукти, като ги взимаше направо от рафтовете на супермаркета и, ако не ги забелязваше, продавачките се побутваха с лакет хилейки се веднага щом като го зърнеха между редовете. Дори бяха организирали нещо като състезание: кой пръв ще го види и колко време ще прекара на даден ред. Онази сутрин, както вече от няколко дни, беше по-възбуден от обикновеното. Знаеше, че в метрото щеше да намери своят достоен противник, Черната Дамата. Знаеше, че през двадесетте минути, времето, което обикновено беше необходимо за да достигне до спирката си, щеше да води нова битка за да успее да плени душата на жената на неговите мечти, за да успее да я постави в една от своите кутийки. Вярваше, че ще успее, никога не се беше провалял в миналото и докато закусваше, даде свобода на фантазията си, представяйки си какво би било, ако между него и брюнетката се породи една връзка. Всъщност, желаеше това още откакто я беше видял на вторият ден. Неговaта фантазия го отведе в един парк, който обграждаше един плувен басейн. Приказна поляна, току що изкосена, с наситен зелен цвят, а тревата й нежно галеше стъпалата на Пиетро, който крачеше бавно към басейна. Слънцето се беше издигнало високо в кобалтово синьото небе, беше горещо и тънките слънчеви лъчи деликатно жулеха голият до кръста Пиетро, докато един лек полъх смечваше задуха обвил всичко в неумолимата си прегръдка. Тя се беше изглегнала до басейна, носеше бански костюм от две части, естествено с черен цвят. Беше легнала по гръб, с глава подпряна върху ръцете, дългите черни коси събрани на кок придържани от една елегантно гравирана дървена шнола. Да, в действителност нейните коси бяха особено дълги, но прибрани по този начин оставяха открити лебедовата шия и рамената й. Кръшните форми на мистериозната брюнетка, които Пиетро беше успял само да си представи, изпъкваха още повече от полегналата, чувствена поза, от отражението на басейна и от наситеното кобалтово синьо на небето. Пиетро извика: «Памела.» Беше решил, че това име е подходящо, може би един ден, ако разбереше истинското й име можеше да остане и разочарован, но засега беше добре така. Тя повдигна деликатно главата, обърна се към него, показвайки лицето си и усмихвайки се в отговор. После се изправи в цялата си красота, съблазнително разпусна косите си, които стигаха до изпъкналият й, съблазнителен задник, чийто полукълба бяха разделени само от една тясна лентичка впила се между тях, обърна се към басейна, хвърли през рамо един чувствен поглед към Пиетро и се гмурна ловко предизвиквайки само няколко пръски. Обичаше тази жена, любуваше се на всяко нейно движение, на всяко изражение, харесваше всичко в нея, всеки сантиметър от тялото й, от гладката й и нежна кожа, от чувствените й устни, пищните й гърди. Памела изплува от другият край на басейна, седна на ръба му с краката във водата, прихвана с ръце главата си и отхвърли назад косите си, твърдите й гърди изпъкнаха още повече готови да се освободят от впитият бански, като че ли завиждаха на голотата на стегнатият и изваян корем. Лицето й се озари от една сладка и съблазнителна усмивка, докато погледът й съзерцаваше нейният избранник, карайки го да подразбере какво щеше би могло да се случи, възпламенявайки желанието му да я обладае.Пиетро, веднага правилно изтълкува изражението й, посланието, което му  отправяше, ускори крачката си към басейна фиксирайки нейните очи и след малко и той се гмурна в кристално чистата и прозрачна вода. Вече се наслаждаваше на усещането на свежест и хладина, което те обгръща, когато от изгарящото слънце  преминеш към разхлаждащата вода, но това изведнъж му се стори странно и внезапно се опомни, че се намира седнал в кухнята и се попита как е възможно да изпитва такова усещане, но не успя да си отговори, защото се върна към действителността забелязвайки, че излива върху себе си водата от каната, която си беше налял за да утоли жаждата си. Отдръпна се рязко назад, но вече беше много късно, водата го беше намокрила обилно. За късмет, той се обличаше накрая на всичките негови ритуали, обличането беше последното нещо, което правеше преди да излезе и това го спаси от по-значителни поражения, но фактът, че беше изгубил контрол над себе си го ядоса малко, прие го като знак на провидението, че този ден нямаше да му бъде перфектен. Отложи чистенето за вечерта, въпреки силното изкушение да го стори веднага, но  сега трябваше да побърза да излезе, ако искаше да хване обичайното метро за да отиде на работа. За първи път, след толкова време, трябваше да претупа набързо последните утринни ритуали. Изхвърча от дома си, извърши някое и друго нарушение по пътя, и за късмет, успя да пристигне навреме за да се качи в последният момент на метрото по обичайното време, в обичайният вагон. Веднага се огледа и забеляза, че Черната Дама я нямаше. Мястото, което обикновено заемаше беше заангажирано от един възрастен господин, с гръб към него. Пиетро започна да се озърта дискретно, вглеждайки се във всичките тези познати лица, тези тела, които обикновено му правеха компания, а сега го дразнеха, изнервяха, ядосваха. След обичайните двадесет минути слезе от метрото съсипан. Пристигна в офиса и се затвори в стаята си, беше един от тези дни, които е по-добре да се забравят, които никога не би искал да посреща. Понякога се предаваше на песимизма, дори и за банални неща, и се питаше