Бездна

By Kiril Hristov

Душата е жива, разкрепостена и необуздана. Природата и човекът стават едно, а вътрешните терзания и желания преливат в безразсъдство. Копнежът, интимното и забраненото повличат човека в бездната на лудостта, а умопобърканият страдалец е на границата между реалността и забравата. "Бездна" е история за различния, когото табутата на епохата ограничават, прикриват, изтриват.-

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Mar 15, 2023
• ISBN: 9788728156407

Book preview

Бездна

Cover image: Shutterstock

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728156407

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrievial system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

ПРЕДГОВОР

Ницше уверява, че по-често — дори като правило — подлудяват цели групи, партии, народи, времена, отколкото отделни хора. Той казва: „Dеr Jrrsinn ist bei einzelnen etwas Seltenes aber bei Gruppen, Parteien, Völkern, Zeiten die Regel".

Човеку се струва, че гениалният поляк трябва да е бил в България и че тия думи са казани тъкмо за нас.

Умопобърканите хора, с които е препълнена моята малка родина и които на групи и партии обръщат там всичко с главата надолу, аз деля на две категории.

Ако в света има най-напред пол, че тогава нещо друго, в първата категория — извънредно голяма — влизат ония, които през най-хубавите години на своята младост твърде нередовно са вкушавали от необходимите за тази възраст радости, дори които опасно са гладували — далеко не рядкост за България. Познавам много малко случаи, когато въпреки незадоволеността на най-съществената страна на човешката природа съхранявано е бистър ум и благородно сърце.

Обикновено такива луди са груби, брутални, завистливи, зли до безсърдечност, крив им е цял свят и преди всичко са ограничени и умствено, и морално. Липсващето в интимния им живот те гледат да заместят с друг род удовлетворения, хвърлят се с бясна амбиция най-често в шумните обществени борби, в които те неминуемо внасят еничерска жестокост.

Във втората, сравнително малка категория влизат преяждалите от ранни младини. Те често са много по-надарени от първите, но са отпуснати, мекосърдечни, безволни, прекалено чувствителни. Те не се стремят към бързопреходната и неважна слава на еднодневни герои, защото тяхното лично щастие им е предостатъчно. И сред тях има големи изключения, дето може да се наблюдава прекрасно равновесие и дори продуктивен дух; но и тука, както при първия случай, това не ни интересува.

Между тия два рода умопобъркани на една и съща основа стои масата от нормални хора, които спокойно ядат сухия здрав хлебец на любовта. Те инстинктивно се задоволяват с най-скромното и най-необходимото.

Величайшите беди на България са били винаги дело на първата категория луди — главно като политикообщественици и вестникари. За жалост никому и през ум не минава да гледа на социалните явления като на явления полови. Мнозина биха намерили дори това схващане за смахнато — едни от ограниченост, други защото не им изнася да падне сноп светлина и върху тях самите. Поразиите на тези ненормални хора аз се надявам да съм изобразил в една друга своя книга, дето съм се помъчил да надзърня в най-скритите глъбини на постъпки, които на пръв поглед нямат нищо общо с половия живот на даден човек. В тая, що днес е в ръцете на читателя, се занимавам с по-малката група безумци. Избрал съм един такъв техен представител, който е имал сили да извърви целия опасен път. Понеже най-интересното във всеки характер е формирането на неговите основни черти, аз давам своя герой в оня период на живота му, когато придобива главните си навици и заедно с това когато се появяват затвърдяващите ги възгледи.

Относително голотата в тая книга — ще кажа: тя е толкова, колкото е в ония многобройни картини, които държавите се надпреварват да купуват и да излагат в своите музеи.

Разбира се от само себе си, че не препоръчвам никому да живее така, както е провалил своята богата природа моят безимен безумец. Не може да има съмнение, че не бива да се превръщат скъпите дарове у човека само в средство на полова необузданост и в безсмислени разрушения на най-хубавите възможности за щастие.

Макар действието на този роман да се извършва в Италия, може би излишно е да забележа, че той е толкова български, колкото например Шекспировите италиански драми са английски.

Що се отнася до това, имал ли съм нужните условия да изуча известни форми на живот, в моя кръг на наблюдения ли е то или извън него — и най-скромният читател интуитивно, като дете, долавя в такива случаи истината. Много се лъжат ония български поети, които смятат, че той не се сеща как рисуват те работи, що и през плет не са виждали.

Накрая прося извинение от ония, които имат добър слух и които биха намерили, че аз понякога кряскам, вместо да шепня. Какво да се прави, когато ушите на българина, макар да не са къси, са или задръстени с боклуците на диви предразсъдъци, или пък притежателят им ги е подвил и е седнал на тях. Па най-после нали мъдрият народ казва: „Доде не артиса — не стига."

Лайпциг, 2 юни 1926 г.

К. X.

— Изглежда, че вие имате големи симпатии към умопобърканите?

— О, да! Понякога по-големи, отколкото към много и много мъдри хора, които умеят тъй изкусно да притулят ужасни недостатъци.

Моят познат, немски учен, се засмя — очевидно в знак, че е съгласен. И завърза се по тоя случай един жив, пълен с парадокси разговор, в течение на който аз направих някои признания — навярно доста странни.

Преди всичко изтъкнах, какво любовта ми към многоликия живот се изразява често по начин, който на пръв поглед свидетелства тъкмо за противното: за любов към смъртта. Ето например, където по света и да отида, една от първите ми грижи е да посетя гробищата. Но в Париж след една разходка из Пер Лашез аз се наслаждавам по-дълбоко на прелестите на Латинския квартал. В Рим, след като съм подишал въздуха на Катакомбите, нозете ми не вървят, а танцуват по улиците на Вечния град. В Неапол, след един излет зад Порта Капуана, до хълма на Кампосанто, отдето се открива вълшебен изглед към приказнично хубавия град с Везувий, залива, остров Капри, аз съм в състояние още в самите гробища да запея най-лудия химн на живота. А върня ли се назад в Града на любовта, по Вия Толедо, във Вила национале, изпитвам неудържимо желание да пригърня цял свят, дори най-мръсния ладзароне.

Да, аз обичам страстно живота. И може би затова, в който край и да се озовя, не забравям да надзърня и в някоя лудница. Разумните хора смятат лудите за живи мъртъвци, за живопогребани. Какво заблуждение! Та светът е препълнен с безумци, които живеят по-пълен живот от най-мъдрите. Една българска пословица казва: „Доде мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват" — т.е. наживеят се досита.

Но лъже се онзи, който смята, че умопобърканият е лишèн от мярката, която дава прелест на всяко преживяване — както е лишèн от нея например пиеният, който е всъщност по-луд от лудия. „Луд от пиян бяга" — казва друга българска пословица.

Всеки тутакси би се съгласил с мене, ако посети някоя хубаво уредена лудница, дето не мъчат тия мили хора, а ги остават да се самопроявяват поне дотолкова, доколкото това е позволено на всеки пиян човек. С какво достойнство се разхождат в своите блестящи одеяния разни знаменити папи, разни Людовиковци (Четиринадесети!), Наполеоновци, Коперниковци, Гьотевци — и какви не още прочути мъже!

Аз намирам, че гробищата в протестантска Германия са идеално уредени и може би тъкмо затова нищо не струват. В тях вместо фантазия и поезия има извънредно много филистерски пиетет. В такива гробища се разхождате като в обикновен парк. Мистерията на смъртта там не ви вълнува, за да извика по закона на контрастите още по-голяма любов към живота. Вие оставате спокоен като автомат, какъвто на южаните често изглежда във всичко, що върши, прекалено разумният северен човек, от чиито жили слабото слънце сякаш не е изпарило достатъчно вода. Но затова пък какви чудесни лудници има Германия — макар тая страна най-малко да се нуждае от подобни заведения. Аз познавам вече някои. Да му е драго на човека да полудее!

Професорът се смееше добродушно. Това ми даде смелост да отида по-далеч. Аз му признах, че съм виждал из лудниците такива родни натури, щото ме е обхващало страх да не би някой лекар там тутакси да вземе инициативата и аз да бъда задържан.

Ученият мъж бе все повече развеселен. Това почна да ми омръзва и за да можем да минем по-скоро на нещо друго, аз го запитах защо собствено ми е задал въпроса, дали имам симпатии към умопобъркани хора.

— Ще ви кажа — отговори той, придобивайки изведнъж своя сериозен професорски израз. — Един мой колега, млад психиатър, комуто е известно, че аз имам познанство с ваши съотечественици, ме помоли неотдавна да му посоча някой познавач на българското изкуство изобщо, който да участва в някакво разучване, предприето в една лудница. Защо е необходимо именно българин — той сам остава да ви обясни. Аз му говорих за вас и обещах да ви срещня, ако нямате нищо против. Трябва да ви кажа, че младият професор работи в най-уредената може би лудница на Германия.

— Прекрасно! — израдвах се като на един извънредно рядък случай.

В определения ден и час аз бях на следобедно неделно кафе у своя познат. Младият учен ми така хареса, че ние едва ли не от пръв поглед се сприятелихме. Като че не ще има много голяма разлика между него и най-добрите му пациенти.

Без да ми разказва предварително за какво се касае, той ми назначи на другия ден среща, за да ми покаже поне част от своята прелестна лудница.

Представете си един цял град на умопобъркани. То такива градове има много по света и не е може би нужно да правите необикновено напрежение на фантазията си. Все пак друго е, като се каже: тоя град е на ония, които науката и обществото са посочили като съвсем побъркани.

Многобройни спретнати павилиони, пръснати в един разкошен парк.

Но нека се огранича само с едно мъничко кътче от тоя дивен мир.

През тъмно коридорче, което бе осветено за миг, доде водачът ми напипа някаква невидима в стената врата, ние, предпазливо дебнейки, се озовахме в една ложа на доста обширен театър. Залата долу бе съвършено празна и тъмна. Но затова пък на ярко осветената сцена кипеше странен, своеобразен живот. Там се приготовляваше да засвири един струнен оркестър от тридесетина мъже, облечени в ослепително бели дрехи като от китайска коприна. Те съсредоточено настрояваха инструментите си. Вниманието ми още в първия миг привлече диригентът. Човек от порода, от раса. Продълговато матово лице. Грижливо причесаните назад прошарени коси откриваха високо сухо чело. На дясното му око блестеше монокъл. От цялата едра и стройна фигура на диригента, от лицето му, което въпреки силно промесилите коси, беше свежо и хубаво, като на мъж в разцвета на сили, от всяко негово движение лъхаше изящество и неотразимо благородство. Аз не можах да откъсна очи от този bеаu viеillаrd.

След като провери добре ли са настроени различните групи инструменти, той чукна с диригентската пръчка и залата се изпълни с кристално чисти звукове. Но това не продължи дълго време — може би най-много десетина такта. Някой наруши хармонията и моментално всички застъргаха — кому каквото дойде на ум. Ад от злозвучия! Диригентът почука два-три пъти, но като видя, че не се умълчават, застана спокоен, със скръстени ръце и с една чудно мила детска усмивка на свежо избръснатото лице. Оркестрантите му продължаваха да стържат неистово, а някои от тях едновременно и да подскачат, следвайки всеки такт на онова, което сам свиреше. Но дойде миг спокойствието на диригента да ги порази и те като по даден знак притихнаха, огледвайки се някак зачудени. Сякаш чакаха да бъдат смъмрани. Но не чу се укор. Тогава някой плахо рече:

— Простете, светли Пане...

— Моля, Ексцеленц — отговори тих звучен глас.

И отправи се от всички страни същата молба към „светлия Пан". Той едвам сварваше да отговаря със своя звучен глас и с все същата детинска усмивка на лицето:

— За нищо, Ексцеленц!

— Ах, Боже мой, няма за какво, Ексцеленц!

— Моля, моля, Ексцеленц!

Аз се взрях по-внимателно в тия многобройни Ексцеленци. Господи, какви благообразни изроди! Почти всички като че бяха последни потомъци на скапани благородни фамилии. Въпреки еднообразното бяло облекло тъй рязко се отделяше от тях царствената фигура на „светлия Пан".

Инструментите отново се настройват внимателно. Отново блестяще начало и после лудешки китайски концерт. Това се повтори пет или шест пъти. Когато ние бяхме уморени дори от невъзмутимата благост на диригента и се готвехме да си излезем, неочаквано работата тръгна славно. Плътни плетеници от звукове, една хармония оригинална и органически цялостна, окончателно подчинена на могъщата индивидуалност на диригента.

Но, Боже мой, какво е това, което свирят ония бели призраци там? Аз не съм чувал никога пиесата и при все туй тя ми е тъй позната!

Трепнах, в главата ми светна странна, невероятна догадка. Възможно ли е то да бъдат български песни? Отде-накъде? И при все туй... Да! Сенки, неуловими сенки от познати родни мелодии! Ето мотивът на „Маро-ле, бяла българко... — само няколко тона — и после безкрайни преобразявания и модулации ту в една, ту в друга група инструменти. Една чудна сигурност, едно пълновластие на велик майстор! От народния мотив е останало само едно далечно, далечно напомняне. Ето няколко тона и от „Години, години, усилни, размирни... — и пак и тоя мотив се преобразява хиляди пъти и се изгубва, изразявайки душата на цял един народ и в същото време на една голяма личност. Мерна се после „Черней, горо..." и изведнъж няколко такта от Пайдушката — едно скокливо хайдушко хоро навръх Балкана.

И в цялата работа никаква кръпка! Никакакъв прилепен, непресъздаден от странния майстор такт. Безименният простонароден материал е хвърлен в казаня на творческата мисъл, изпарил се е и еманациите отново са се материализирали в дивни кристали от съзвучия.

В дълъг ред от тъжни и весели мотиви на една божествена рапсодия бе превърната в звукове цялата история на изстрадалата българска душа.

Най-после в оркестра се въззе като молитва „Мила родина....", преообрази се в тържествен апотеоз на девствената неначета мощ на един млад и силен народ и в един миг, съвсем ненадейно, звуците сякаш изхвръкнаха като орляк птички и се загубиха. Диригент и оркестранти останаха шеметни, безмълвни.

Ние побързахме да излезем от своята тайна ложа, пазейки да не скръцне вратата, да не направим и най-малък шум.

— Какво ще кажете? — запита ме професорът, когато се разположихме в негова просторен светъл кабинет.

— Нечувано! — извиках аз още трепетен и разказах на учения мъж с какво голямо изкуство са използвани български музикални мотиви, за да се илюстрират най-съществените вътрешни моменти от историята на моя злочест народ.

— Така, така — повтаряше той, слушайки с интерес обясненията ми.

— Но кой е авторът на тая гениална композиция? — запитах аз, уверен, че тя ще да е някое ново, непознато мене дело на западноевропейски майстор.

— Самият диригент.

— Шегувате ли се? Отде може той тъй дълбоко да познава българската музика и българската душа?

— Че той е българин — отговори ми професорът простичко.

Пружините на тежкия кожен фотьойл сякаш ме отхвърлиха. Никога не бих могъл да помисля нито за миг, че онзи изящен благородник ще да бъде син на народ, дето преди всичко такава рядкост е да срещнете същество от чиста порода.

— Какво говорите, господин професоре!

— Самата истина.

— Но той, разбира се, не е луд?

— О, и още как!

— Тогава аз трябва да съм десет пъти, сто пъти луд!

— Може би — отвърна усмихнат младият учен. — Но не ми се вярва, макар да се касае за една много разпространена лудост...

— Видите ли! Аз се обзалагам, че този гениален човек е напълно нормален; че по широкия свят има много по-ненормални!

— Добре — заговори психиатърът, смеейки се, — как бихте нарекли оногова, който дири да се сближава все със семейства, дето има много момичета, и в два-три месеца е в състояние да остави четири-пет сестри в положение, па и майка им, в случай, че тя е още млада жена?

Аз гледах объркан, без да мога да отговоря ни дума. Професорът продължи:

— Но това е още нищо. Ненаситният изкусител води в същото време по много майсторски начин любов с цяла редица други момичета и жени, извършва същото с множество роднини на семейството, с което първоначално се е сближил, и разширява операциите си все по-натам и по-натам в концентрически кръгове. У него няма никаква спирачка. Между пострадалите момичета има не само малолетни, но и съвсем деца. И изглежда, че той е практикувал това изкуство в много страни на Европа, дълги години. Трябваше да дойде в нашата уредена Германия, за да попадне в ръцете на властта, и то за жалост не изведнъж, а след като е сварил да стори и тука много поразии.

— Да, това, което разказвате, е извънредно много! Тая лудост, наистина, може да се нарече най-разпространената, но не в тия чудовищни размери.

— Нали?

— Все пак за мене е съвсем ясно, че у този умопобъркан човек са запазени в кристален вид необикновени сили на духа.

— О, да, в това няма никакво съмнение! — отговори ученият. — Преди всичко в отношенията си той е един същински благородник, който импонира абсолютно на всички. После, той има грамадни познания в какви не области на духовния живот, дори и в оная наука, за представителите на която е от няколко години вече обект на наблюдения и изучвания. Благодарение на това той много бързо стана тука необходим помощник на лекарите; не бих преувеличил може би, ако кажа: най-опитният лекар. Съдете сам: той направи кротки като агнета необуздаеми луди и дори образува от тях дружество на „Белите братя на мъдростта", на които е учител по музика и върху които постига големи успехи. Може да върши с тях каквото пожелае — макар повечето да са много разгалени и своенравни изроди. Вие сам видяхте днешните му постижения. Но с това не се изчерпва неговата сила. Той е наистина необикновен човек — не по обширните си познания, но по отличното владеене на множество езици, не по аристократическите тънкости в своите отношения към хората, но по това, че е наистина творческа продуктивна натура, и то в няколко области. Като компонист — чухте го днес. Ето ви го и като художник.

И лекарят показа на няколко маслени портрета в своя кабинет, които ми бяха обърнали вниманието още при влизането ми. То бяха далеко не любителски плесканици. В тях, особено в оня, който изображаваше самия ми събеседник, имаше толкова изученост и такава сигурност!

— Тия парадни портрети не дават напълно представление за него — продължи лекарят. — В грамадните му албуми със скици има много повече. Между тях се срещат същински скъпоценности. Той рисува само лица, дето, разбира се, и най-малката грешка е фатална за цялото. Него не интересуват пейзажи, които търпят и най-груби неверности, нито шарлатански декоративни мотиви. Най-важното е, че рисува не само физическите лица, а отразява в тях, така да се каже, самата лудост на моделите си. Можете да си представите от какъв интерес са тия скици преди всичко за нас лекарите. И върши той тая своя деятелност така лесно и просто, както диша.

— Но как е постигнал той това успокоение, тая обистреност на цялото свое същество, щом му е попречено да води оня живот, който за неговата природа е необходим като въздуха?

— Ние не му забраняваме напълно контакт с жени — отговори младият учен. — Ако сторехме това, ние сигурно бихме го убили. Неговото състояние има много общо с онова на морфиномана или пияницата, които също често са твърде даровити хора. Принудихме го само да си избере между своите приятелки една-единствена и да скъса с всички други. Наложихме му, така да се каже, едножество. Малко по малко той надви себе си. По-трудно бе, доде отгоним многобройните негови поклоннички, които намираха какви не тайни пътища да проникнят тука. Ах, то са сензации, които могат да се срещнат само в най-невероятен роман. Сега той има една-едничка любов, една прелестна тридесетинагодишна вдовица, принадлежаща към видно аристократическо семейство. Само ней е позволено да го посещава по два пъти на седмицата и да остава по няколко часа при него. И тя го направи съвършено нормален човек. Не зная, не би ли подновил предишния си начин на живот, ако би се озовал на свобода — както бива то често с пияниците и морфиноманите, щом излязат от санаториума, дето са се лекували; но сега-засега той не прави никакви опити да се приближи до друга жена. Формално изчезнала е всяка следа от лудостта му и ние всъщност дори нямаме повече право да го задържаме тука. Но освободим ли го, властите сигурно не ще го оставят без надзор и най-ненадейно могат пак да турнят ръка на него. Пък и той сам така се е влюбил в своята деятелност при нас, че не желае да ни напусне. Той принадлежи един вид към лекарския персонал.

— Удивително!

— Да, да. При туй иска да напише някои свои изповеди тука. Живял е почти във всички страни на Европа, пътувал е и из Америка; но уверява, че никъде не бил намерил такова спокойно кътче, каквото била за него тая лудница. Странно, нали? Неговите мемоари биха били особено ценен материал за изследване. За жалост той ги пише на своя език, макар да би могъл еднакво добре да стори това и на немски.

— Има ли вече нещо готово? — запитах аз, обхванат от неудържимо любопитство.

— Цял том — отговори той, отваряйки едно чекмедже на писалищната си маса. — Помоли ме да дам ръкописа да се препише на машина. Аз поверих тази работа на един свой студент русин. Към българин разбирате защо не бих се решил да се обърня. Поръчах два екземпляра, единът за мен. Ето го. Сега се сещате защо аз настоятелно ви поканих да посетите нашата лудница. Ще ви моля да прочетете тая, сигурен съм, необикновено интересна книга и без да споделяте с когото и да било впечатленията си, да ми разкажете (аз ще стенографирам) по възможност в подробности съдържанието ѝ, като при туй се помъчим наедно да преведем ония страници, които би представлявали особен интерес за науката. Искам да използвам изучванията си върху тоя рядък случай в една обширна студия, но затова ще ми е необходимо вашето сътрудничество.

— Аз ви го предлагам на драго сърце, господин професоре.

Взех хубаво подвързания машинопис и го отгърнах. Едно име, което ме накара да трепня. То преди години в моите младини бе много пъти произнасяно, макар да се бе мяркало недълго време по българските списания. На негова носител, който изведнъж бе изпъкнал като голям талант, се възлагаха необикновени надежди за разцвета на българската литература. И изведнъж той изчезна от малкия ѝ хоризонт. Никой нищо вече не узна за него. Мина време и неочаквано появи се в един вестник — некролог: многообещающият поет бил умрял в Русия от гръдна болест, и то още преди две или три години. Някои, които във всички случаи претендират да знаят повече от другите, разправяха, че го била усиновила някаква негова далечна сродница, много богата стара мома; че разполагайки с голямо състояние, той бил се впиенчил и умрял от безреден живот. После всички го забравиха.

Аз разказах това на професора, който намери интересни тия малко факти и тутакси се улови да ги набележи. После грабнах машинописа и скочих да си вървя, сякаш ненадейно обхванат от страх да не би всичко това да е примка и да не би ученият мъж да рече, че и моето място всъщност е при „Белите братя на мъдростта".

Отгърнал мемоарите на загубения българин, аз четох цялата нощ, додето не стигнах до последната им страница — може би защото го бях видял при толкова особни условия.

I

— Дормире, ин хотел... Нон молто монета... Студенте!

Капнал за сън, с тази невъзможна фраза, стъкмена с голяма мъка, аз исках да кажа на файтонджията, подавайки му куфара си, да ме заведе да спа на някой евтиничък хотел. Произнасяйки „монета, което смятах, че ще значи пари, аз си потупах джеба, правейки с ръце знак на недостатъчност, а при думата „студенте посочих към гърдите си, изразявайки колкото се може поголямо достойнство. Това трябваше да означава: „При такъво особно качество не може, разбира се, да се има пари."

Човекът очевидно ме разбра и словоохотливо ми заразправя нещо безконечно на своя звънлив език, усмихвайки се добродушно, при което носът му, червено парче мед, сякаш припламваше. Като видя по движенията, които аз правех, че не проумявам, той завърши разговора с едно „бене, бене, което вече разбрах, че ще значи „добре, добре. Влязох в купето, затворих вратичката и спуснах стъклото, за да гледам навън.

Бе топла предпролетна вечер и аз още съвсем млад и силен, като в руда.

По улиците такова гъмжило от хора, каквото никога не бях виждал тихичка България, която за пръв път напущах. И то хора маскирани! Значи още тутакси ще видя карневал — луд италиански карневал, за какъвто с такъво опиянение съм чел в някои романи.

Колата мина в една улица, която бе задръстена с маскиран свят. Любезният файтонджия очевидно искаше да покаже на младежа-чужденец най-големия блясък на карневала във веселия Триест. Аз се дзверех навън със смаен и навярно малко поизплашен поглед на селско куче, което е отишло за пръв път на пазар. Погледа ми замайваха хиляди огньове. От телеграфните жици висяха и се ветрееха разноцветни серпентини, хвърляни от прозорците на къщите. Земята бе дебело постлана с конфети, по които файтонът вървеше меко, като по слама. Ясно бе, че тука целия ден се е лудувало — и при все туй, че никой още не е сит. Всички сякаш хълцаха от радост пред менящия се в шеметна игра блясък на нещата. Всяко се урнало нанякъде, подскача, крещи, замеря се, смее се със смях, изхвръкнал право из сърцето. Колата час по час спира, на прозорчето се появяват маски, обсипват ме с конфети и със звънливи думи. Уверили се, че пред тях е чужденец, който не ги разбира, те кимат приятелски и изчезват, за да се появят други. На няколко пъти млади жени, забелязали, че в купето седи голобрадо момче, присегнаха и ме помилваха с меки нежни ръце, което пръсна по цялото ми тяло чудна сладост. По едно време край самото прозорче тръгна разтъртен господин, облечен в червен фрак и със смачкан цилиндър над маска на папагал. Той носеше пътнишка чанта, стар грамаден чадър и крещеше уморително, неизвестно защо на немски:

— Iсh fаhrе nасh Вudapest! Ich fаhrе nасh Вudapest! Ich fаhrе nach Вudapest!

Очевидно той знаеше толкова думи немски, колкото аз италиански — и не можеше да се нарадва на това.

Най-после купето спря пред широко отворени пътни врата. От едно прозорче в самия вход надзърна стар белобрад портиер. Той бавно изпъпла вън и файтонджията му заразправя надълго и широко, от което аз схванах само няколко пъти повторената дума studentе.

— Раrlеz vous frаnҫаis, jеunе homme? — обърна се белобрадият портиер към мене.

Като им отговорих, че разбирам, и двамата се израдваха, сякаш бях им донесъл армаган. Старецът ми разправи, че тая къща всъщност не била хотел, но че имало в нея няколко добри семейства, у които винаги се намирали празни стаи, дето можало и повече дена да се остане. Било, разбира се, по-чисто и по-евтино, отколкото на хотел, затова файтонджията ме довел тука. Пък и в едно от семействата се говорело френски. През всичкото това време самият файтонджия светеше със своя нажежен нос и поклатваше доволен глава.

Аз поблагодарих и старецът