Ад в рая

By Kiril Hristov

Къде е Адът, кое е раят? Има ли граница помежду им или се сливат в едно? Кирил Христов прави читателя част от своя живот. Разказва за детството, за училищните си години, говори с възхищение за тогавашните си учители, със сарказъм за тези, дошли след това, пише за България, за културата, за цинизма. Обрисува реалната картина след Освобождението, критикува моралната низост, сравнява я с възрожденския идеал. Реалистично, саркастично, критично, конфликтно, но честно, Кирил Христов пише за своя живот на фона на България от края на XIX до средата на XX век. -

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Jan 24, 2022
• ISBN: 9788728156391

Book preview

Ад в рая

Cover image: Shutterstock

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728156391

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

ПРЕДГОВОР

Пратеникът на Багдад при обитателите на великия град Болгар свидетелствува, че нашите прадеди убивали своите първи хора, защото те, избраните, не били за този свят, а трябвало да служат горе на боговете.

Безумната традиция да бъде народът духовно обезглавяван се е запазила през дълъг ред векове, дори до ден днешен. Очевидно характерът не само на отделните хора, но и на народите е абсолютно неизменен в своята дълбока същност. Днешните християни българи вършат точно онова, което са вършили някогашните, езичниците: те продължават да обезглавяват духом своя народ не поне за да пратят избраните да служат на боговете, а само от страст за разрушение, от непреодолима омраза на низшия човек, на негодника към носителя на достойнства. И не чрез „обесване на дърво, дето ги остават да се скапят", както свидетелствува Багдадският пратеник Ибн Фадлан, а често с много по-сложни и мъчителни средства.

Че старата традиция не се е загубила, можем да намерим безброй доказателства, преди всuчко в българските вестници, които не са пропуснали да направят цел на най-груби нападки и най-безчовечни хули ни един значителен българин, в коя да е област. Вестникар, „виден член на Народното събрание, който законодателствува вече доста години, пише в един вестник следното трогателно признание: „Когато видя пълчища, отправили любопитен поглед върху видни и важни персони, аз всякога чувствувам себе си унижен, — нима хората още не са отвикнали да гледат на себе си, като на стадо, а на важните персони като на пастири? Не бива вече да има стадо u пастири! — Видност и важност в живота са синоними на тунеядство.

Забележете, че авторът на тая мъдрост не е комунист.

Всеки лесно може да провери, че нито един силен българин в коя да е област на нашия живот от епохата, наречена уж Възраждане, та до наши дни, не е бил оставен на спокойствие да върши своето дело — камо ли да бъде подпомогнат — и в повечето случаu е безмилостно затриван. Не от врагове, а от свои, от родни братя!

Отговорностите за тия най-големи престъпления, каквито можем да си представим, падат не върху целия народ, а върху интелигенцията, която е загубила у себе си добродетелите на простия българин, без да е придобила културата на западните хора. В повечето случаи тя стои по-долу от най-простите българи, отрасли в здравата атмосфера на националните особности. Хората от нашата саката интелигенция най-често напомнят ония селски момчета и момичета, които след като са били цанени година-две в града, не обичат вече селото си, не разбират повече неговата поезия и мъдрост, и то без ни най-малко да са станали граждане.

Не можете намери нито един от ония българи, които представляват гордостта на племето ни от Паисuя до наши дни, да не е посочвал с горчиви или дишещи негодувание думи, че именно тая невъзможна интелигенция проваля делото на нещастния ни народ; че най-големите престъпления в нашия живот са подготовлявани и често дори непосредствено вършени тъкмо от нея. Най-категоричен е може би Пенчо Славейков, който две-три години преди да бъде унищожен от същия този негоден обществен слой, писа със справедлив гняв в сп. „Мисъл, че „най-голямото добро, което днешната българска интелигенция може да направи на народа, е — по-скоро да се очисти от този свят. Но вместо самата да се очисти, очисти и него, и един по един най-избраните български представители на мисъл и дело. Ония, на които не можи да спъне работата, които не можи да отрови с неутолимата злост на своята мръсна преса, тя унищожава по други начин, но все тъй открито, цинично: най-често с куршум — и държавника, и човека на спокойния кабинет.

Не пиша тази книга от суетност, а за да дам, във връзка със своя тегловен живот, една картина на варварската българска действителност. Ако фактите, които изтъквам, не са достатъчни, аз ще прибавя, като допълнение, един сборник от извадки из вестници и списания, една богата колекция от хули и клевети за най-достойните хора, които в толкова века е родила страната ни, и възторзи — от най-големи негодници. И нека всеки, който можe да се черви от срам, самичък подири, кой друг народ е отплащал с такава черна неблагодарност на своите избрани синове? Ние отдавна всъщност би трябвало да имаме поне един такъв сборник от срамни факти, които биха напомняли на нашите вестникари, че идва най-ненадейно ден да се изтъкнат една и друга група документи на несъзнателна глупост или на съзнателна низост, що тъй ги умножават с толкова ревност. Искам да вярвам, че пред една такава своеобразна антология, ако не редакторите на безбройните ежедневни nечатни дрипели, поне тия на един вестник „Слово, който очевидно се смята орган на най-съзнателните слоеве на българската интелигенция, ще останат изненадани от допусканите във вестника „литературни статии, дето има не само хули и клевети, но и подстрекателства и подготовка на убийства.

За българския вестникар, който е най-ревностният гробокопател на България, може да се посочи само на едно смекчающе вината обстоятелство: то е фактът, че той има читатели и то много повече от най-големите писатели на страната. Никой чудотворец не е в състояние да измени тая варварска българска действителност, додето имаме едно общество, което не само не се противопоставя на разрушението, но и му подпомага, явно симпатизирайки на злосторниците.

В тази ни книга читателят ще намери документирано изложени такива чудовищни скандали, които не само в никой народ с напреднала култура не се вършат, но немислими са дори у нашите съседи, защото обществото там не може с подло безучастие да гледа унищожението от свои на най-скъпото, що има. Аз не бих се отказал да сторя видим и за най-слабо зрящите позора на своите съвременници, дори ако бих бил уверен, че изчезването не на българската държава, а на българския народ може да попречи да не бъдат някога подирени и онези, които са вършели злодеяния по-големи от наказуемите със смърт, и още повече личностите, които е трябвало да реагират и не са сторили това.

Но нека макар с един пример тутакси конкретизирам своите обвинения.

В продължение на няколко седмици на пришълеца Алекс. Балабанов, професор при единствения български университет, биват оставени на разположение редица вестници, да насъсква против мене македонците. Нему се подпрятват да помагат не само кални до шия вестникари, но и няколко литературни критици като Й. Бадев, В. Пундев и др., сърдити — като повечето свои колеги — задето година-две преди това съм имал дързостта да цитирам в една своя статия, какви мнения изказва Гьоте през целия си живот за тая пасмина „деятели". И с дружни усилия, надпреварвайки се в подстрекателства, те стъпка по стъпка, методично, съзнателно доведоха работата до стреляне в прозорците ми. И това са хора, които държавата е поставила в университет и гимназии, да учат младежта на велики добродетели. Ако аз предложа да се назначават за пристави и градоначалници само изпитани политически убийци, всеки ще ме вземе за луд. А не е лудост хора по-вулгарни от най-вулгарните убийци да се държат за възпитатели на младежта, която уж искаме да превъзпитаме, да извадим от пътя на отрицание и крайности. И питам, какво оправдание биха намерили цяла редица представители на интелектуална България — общественици, професори, писатели — задето нито един не се намесu, с няколко думи поне, да протестира при тоя продължавал, както казах, цели седмици обществен скандал? Оставам на страна хора, с които, да речем, лично не съм в добри отношения — макар че и те при такива скандали не трябва да бъдат господари на мълчанието си, което рискува да се превърне на подлост; че и за тях говоренето става задължително. Оставам на страна дори хората на науката, както и на партизанския живот, макар и те, ако претендират за морал и ако искат да имат право да обвиняват други, че подготовлявали и вършели убийства, не могат да кажат, какво не ги интересува терора, упражняван и в тоя случай, като през цял ред години, пред очите им върху един работник над най-скъпото, което българският народ има и чрез което е оцелял: езика. Да спомня само такива българи, с които уж съм в приятелски отношения, при туй българи, които работят на същото поле и които подобни скандали неминуемо трябва да засегнат.

Нима един Стоян Михайловски и един Антон Страшимирoв, които боравят толкова с литература, колкото и с обществени въпроси, могат да си умият ръцете и да кажат, че не ги интересува бездушното измъчване, на което е подвъргнат един техен събрат? Нима нежните поети Николай Лилиев и Ем. п. Димитров, или носителя на здрав български дух Йордан Йовков, или тъжният шегобиец Димитър Подвързачов, който стои по-горе от мнозина шумнопрославени български поети, могат с приятно усмихнали лица да гледат час по час да бъде замерян с кал техен близък, чието дело органически е свързано със собственото им? Нима на същинския създател на българската литературна критика Симеон Радев — бележещ най-голямата висота, до която е стигнала интелектуална Македония — пречи важният дипломатически пост да издигне глас и да каже само няколко думи: „С Кирил Христов се постъпва недостойно! Аз протестирам и като българин и особно като македонец! Нима друг вдъхновен литературен критик-поет, Димо Къорчев, може да понесе да бъде безучастен зрител на гаврите с автор, когото той сам е превъзнасял, и на подстрекателствата, които доведоха до куршум? Доста би било само един от тия „приятели да се намесеше, за да бъде тутакси прекратен отвратителният скандал. Стигнал би и само един Димо. И защо ми биде отказана от него подкрепа? Но когато той сам беше в затвора, аз, макар да не бях тогава в добри отношения с него, не останах безучастен зрител, а отидох да убедя преди всичко да сложи подписа си тъй високо ценения от земеделците Иван Вазов върху една просба, с която мотивирано се искаше освобождението на книжовника; и благодарение именно главно на този подпис, бе постигнато той да бъде отърван от измъчвания. Аз и при други случаи спрямо други събратя не съм отказвал да извърша дълга си. Защо да не се застъпят за мене, дори ако биха имали нещо против личността ми, колеги като Тодор Траянов, Елин Пелин, Т. Г. Влайков, Вл. Василев, Г. П. Стаматов, Андр. Протич, Анна Карима, Д. Калфов и др.?

Аз твърдя, че безсмислените разрушения и в нашия културен живот изведнъж значително би се намалили не само ако злосторниците бидат заклеймявани от съзнателните и честните, но преди всичко, ако на избраните членове на нашето общество (които някои хитри рушители предварително подкупуват с евтини похвали) се покаже, че главно те ще са отговорни пред близкото бъдеще за престъпленията, що подстрекателното им при всеки нов случай дезинтересиране е поощрявало да бъдат вършени. Не се иска много проницателност за да се види, защо българското общество — дори най-просветените му слоеве — е тъй снизходително, тъй приятелски разположено към някои от найотвратителните видове престъпници в нашия живот. На много членове на това общество просто не изнася да се разисква и установява, каква отговорност пада върху тоя или оня бандит на перото за преждевременното загубване на някой рядък българин. Защото те са си лика-прилика с тези, които ще съдят. Защото злосторниците всъщност са действували негласно и от името на цялото това общество от натъпкани със злоби и зависти раби. Очевидно тъкмо там трябва да дирим обяснението на факта, че за хиляди и хиляди съвсем незначителни престъпления обществото туря в движения един сложен механизъм от най-разнообразни власти, да се издирят и накажат виновниците, към найголемите разрушители, които могат да погребат един народ, то е не само индеферентно, но често твърде любезно — толкова, че човек неволно си мисли, какво то се отплаща на вършили неговата собствена работа... Само когато общество и злодеи престанат любовно да се прегръщат, бихме могли да се надеем, че е дошло време да се изследват най-големите престъпления спрямо бъдещето на страната — ония, на които се длъжи невъзможността да намерите работници, които да уредят училищата ни — тия фабрики за залисани хора, за най-опасни негодници, за сбъркани жертвувани поколения от отрицатели.

Съзнавайки своя дълг на писател, който е в края на живота си, и всичката отговорност пред идните поколения, аз при написването на тази книга съм гледал:

1. Да посочвам само на безспорно верни и проверими от всекиго факти;

2. Да бъда безпощадно откровен, като при изповед, дори когато това може да се използва от недобросъвестни хора в моя вреда;

3. Да не допусна никакви компромиси, никакви съображения, че ще раздразня някой силен на деня, или че ще огорча някой близък;

4. Да се огранича с възможно най-голяма естественост u простота и в изказването.

Най-после, колкото песимизъм и да диша тая ми книга, аз твърдо вярвам, че и днес има — а в бъдеще ще има още повече — българи, способни да се срамуват, задето нашата действителност е заповядала написването ù.

Лайпциг

22 март 1926 г.

К. Х.

ПЪРВО БЕДСТВИЕ

Няколкото години преди освободителната война в Стара Загора се явява от невидело един „същински европеец", облечен в сукнен редингот, с колосана риза и с вратовръзка, при туй с къдрави завити на витло мустаци — не както ги носят робите, отпуснати надолу — и със смел поглед на човек, който се е издигнал със свои сили, без чужда помощ. Излиза, че още на другия ден всички в града научават, че той не бил чужденец, а старозагорецът Христо Генчев. Останал рано сираче, той заминава за чужбина петнайсетина годишно момче, настанява се на работа в Букурещ — елдорадото на тогавашните по-предприемчиви българи — и сега, верен син на родината си, прибира се, отракан, видял свят и забогатял. Той, то се знае, изведнъж заема онова място между своите съграждани, което винаги се пада на смелите.

Най-личните моми в града очакват с трепет на коя от тях ще спре поглед спретнатият и богат момък. Той избира внучката на първия човек в града, на Хаджи Йорга, чиито синове ходят като паши с цяла свита подире си и който е имал такава власт, че е свалял не еднъж големи заповедници и мъчители на раята в старозагорския край.

То било мълчаливо момиче с тих тъжен поглед. Боледувала преди две-три години от очобол, вместо да я поставят в тъмна стая, малката Анна държали денем забулена под един голям черен плат. Така прекарала няколко месеца. Прекъснат потокът на външните впечатления, тя рано обръща поглед навътре в себе си. Като оздравява, първото ѝ желание било — да ѝ купят Библията. И тъй се зачита в нея, че празничен ден, вместо да отиде на хоро или по роднини, тя събирала у дома си другарки, да им тълкува Светото Писание.

Склонното към монашески живот момиче задомяват и на 29 юни стар стил 1875 г. на Христо Генчев и Анна Кирова се ражда първенец, когото кръстват Кирил.

Така мене ме сполетява първото бедствие.

В ПЛАМЪЦИТЕ НА СТАРА ЗАГОРА

Anno Domini 1877. Освободителната война е в разгара си. Един малък отряд на генерал Гурко заедно с шепа опълченци се спуща откъм Балкана, освобождава града и нарежда власти. Ала Сюлейман паша настъпва от юг с големи сили, редовна войска и башибузук от турското население в околността. На южния край на Стара Загора около Латински гробища, се води кръвопролитно сражение, из града свирят куршуми, падат гранати. На някои места избухват пожари. Повечето от населението бърза да поеме средногорския проход към Балкана. Баща ми не давал да се издума за бягство. Той стоял на пътнита врата и се подбивал със своите изплашени съграждани:

— Къде сте хукнали бе? Може ли, дето е стъпил московски крак, да се върне веке турчин?

Повлияни от него, мнозина, особно съседи, се поколебават, повръщат се, влизат с домочадията си в чорбаджийския двор, ограден с яки зидове. Ала, уви, скоро става явно, че русите и опълченците са отблъснати, че турците са отново заели града и са почнали да грабят и колят. Няма никаква възможност вече за бягане. Тежките порти са подлостени и широките зимници и тавани са пълни с обезумели от страх хора. Скрива се и стопанът със семейството си. Но аз съм почвал да плача в тъмното и чуждите хора ни изтиквали вън на двора, за да не ги издадяло детето.

Вратите са съсечени с брадви. Нахлуват озверени турци. Сред двора те зачудени намират две изплашени жени, едно слугинче с дете в ръцете и спокоен, твърд, привъзрания към семейството си домакин.

Ходжите били викали към ...¹ по джамиите, да ие се колят повече жените и децата, а да се изкарват вън oт града и да се изпращат роби в Одрин. Един турчин дига пушка и поваля баща ми, ударен право в челото. Затова нас изпъждат на улицата и се залавят да претършуват богатската къща, гърмейки на който от изпокритите се там им се мерне.

ВОЕННОПЛЕННИ

В градините и нивята край пламналия от всички страни град са събрани няколко хиляди жени и деца. Недалеко прекарват навързани един зад друг мъже, да ги избият натам из стърнищата. Баба ми познава между клетниците най-големия си син, вуйча ми Ивана, и потръгва плачейки към него. Той, корав мъжага, извива се, изглежда я сърдито и ѝ маха с вързани отзад ръце, да не се приближава, да се върне.

Слънцето на душния юлски ден е залязло, но няма я нощта. Полето цяло изоколо е озарено от великански пожари. Буйни стълбове пламък се издигат за късо време и сам-там из нивята. Полъхнал оттатък ветрец донася тежка миризма на горено месо. Напарени от Баташките кланета, турците искат сега да заличат по особен начин дирите от своите зверства: те натрупват снопите от току-що поженатите нивя, турят върху тях труповете на изкланите и подпалват кладите, с надежда, че всичко ще изгори. В града също огънят трябва да заличи следите от хилядите убийства.

Военнопленените са подкарани през озареното поле към Одрин, дето стигат след няколко денонощия ход.

Не само баба ми и майка ми, повечето от тия нещастни жени са били уверени, че всичките им близки са избити или загинали в пламъците.

В Одрин тях натъпкват в един католишки метох, дето са прекарали няколко месеца в неизказани лишения.

След Сан-Стефанския мир ненадейно при убитите ми от скръб свои се явява дядо Тодор, син на Хаджи Йорга и брат на баба ми, от когото те научават, че са сполучили да избягат към Балкана и сега са живи и здрави и двамата ми майчини братя, вуйчовците ми Георги и Стефан. Бедните жени едвам не изгубват ум от радост.

НАЙ-РАННИ СПОМЕНИ

Нов безпощаден удар на съдбата, който съвсем ясно помня: смъртта на майка ми, няколко месеца след като сме се върнали от плен в превърнатата на пепелище Стара Загора. Отворил едно утро очи, аз видях няколко стари жени с черни забрадки да се лутат разплакани насам-натам из стаята. Една от тях се молеше пред иконата и ридаеше. Познах баба си. Стана ми страшно, свих се, а после се разплаках. Тя дойде при мене, наведе се (постилаше се за спане на пода) и ми каза да мълча, защото мама се поминала. Аз притихнах, без да разбирам, какво е то поминала се, и се разгледах изплашен наоколо. В съседната малка като един вид келер стаичка, дето лежеше болната ми майка, видях още други стари жени с черни забрадки. Някои плачеха, други говореха тихо. Облякоха ме и аз отидох при мама. Сложена на пода върху един чаршаф. Около главата ѝ и по гърдите ѝ бяха положени всякакви цветя. Седнах на земята и взех да ѝ приказвам. Учуден, че не ми отговаря нищо, аз я попитах спи ли и я помилвах. Изведнъж си отдръпнах изплашен ръката: лицето ѝ никога не е било студено като лед. Някои от жените наоколо се разхълцаха. Заплаках и аз — струва ми се за пръв път не с детински плач. Съседка ме грабна и ме занесе у дома си, да ме умие и нахрани. Нищо повече не си спомням от този ден. Бил съм не напълно три годишен.

ДЕТИНСТВО

Двамата ми избягали от кланетата и пожара на Стара Загора вуйчовци, момчета 16-18-годишни се улавят да си уредят живота в току-що освободената страна. По-големият, Георги, който втората половина на войната се бил записал доброволец, сега постъпва във Военното училище, а по-малкият, Стефан, става телеграфист и тутакси го пращат началник на станция в Нова Загора, дето взема баба ми и мене, да живеем при него додето произведат брата му офицер, та да може да се грижи за нас, а сам да отиде да се учи. На другата година големия ми вуйчо произвеждат офицер и го назначават в Хасково. Ние с баба се преместваме при него, а вуйчо ми Стефан заминава, издържан от своя брат, за Роберт Колеж при Цариград.

Най-интересният ми спомен от Нова Загора е може би тоя, че на Ивановден видях няколко мъже, като окъпаха с дрехите на двора при кладенеца едного Ивана, който живееше в същия двор и който не искал да ги черпи за името си. От Хасково си спомням повече неща — и тъжни и весели. Казах пред вуйча си, без да разбирам какво значи, една чута от войници псувня. Той грабна своята жила за езда и така ме нашиба, че няколко дена ме боля като седня. В Хасково и пръв път бидох опит с вино. Жената и бабата на един руски офицер много ме обичаха и ме вземаха често у дома си, дето ме задържаха по цели дни. Еднъж на обед ми дават чаша вино. Чукайки се с мене, те се смеят лудо на моето държане и на онова, което съм говорил, след като съм пийнал на няколко пъти. Скоро ми прилошава. Те се изплашват, турят ме да спя на едно канапе и ме завиват с един шал. Събудих се у дома болен. Като оздравях, биде ми забранено да хода повече в тази къща.

ВЪЗБУЯВАНЕ СЛЕД БОЛЕСТ

Вуйчо ми преместиха в родния ни град. Той преправи на къща няколко бащини си, случайно незасегнати от пожара дюгени накрай града, загради буйна овощна градина, през която от едната страна минаваше рекичката на воденицата ни, прилепена до сам къщата, а от другата страна кристалната вада на извора, който бликаше в ливадката току зад къщата — и ние се настанихме почти охолно, под свой покрив.

Аз тръгнах на училище. Но още през есента се разболях oт малария и трябваше да го напусня. Тресе ме цяла година, отначало по два пъти на ден, после по еднъж, после през ден — всякога в определен час. Живо си спомням мъчителния студ, който изпитвах като почнеше треската. Нито насветлена печка помагаше, нито юрганите, които трупаха върху мене. Зъбите ми тракаха, подскачах цял в леглото и чувствувах, че умирам от студ.

Като мина болестта, аз бързо се оправих и станах необикновено здраво и буйно момче. Излишъкът на енергия се изразяваше сега във все по-големи лудории, които ужасно сърдеха нервния ми вуйчо. Баба ми обикновено гледаше да ме притули, но случваше ли се той да узнае, че пак съм направил някоя пакост — тежко ми. Дрехата ли съм си скъсал, из реката ли съм газил с ботушките си, които се прелели и ми измокрили краката, или съм сe бил из изгорялото с камъни — за всичко ме чакаше бой. Когaто баба ми биваше около — той обикновено гледаше нея да я няма, като прилагаше своята възпитателна система — тя се спущаше, издърпваше ме, заставаше мeжду него и мене и му казваше умолително, цяла трепереща от вълнение:

— Hедей, Гьоргo, сираче е.

Ръцете на буйния млад офицер се отпущаха и той oтиваше в другата стая без да кажe дума.

ПЪРВИ ЧЕТИВА

Бях в трето отделение, когато вуйчо ми се ожени. Вуйна — почти дете, ненавършила нито 17 години — се случи необикновено добра жена. Баба ми и тя се погаждаха като майка и дъщеря. Не помня никога да са си продумали една на друга сопнато. Когато сторех някоя поразия, и двете пазеха вуйчо да не узнае. Ако тя бе опък жена, което съвсем не е рядкост сред нашия народ, аз навярно бих бил прокуден от къщи — и кой знае по какви мъчни пътища би отишло развитието ми; кой знае въобще дали не бих загинал още тогава.

За развлечение на младата булка вуйчо ми се абонира на руското илюстровано списание „Нива. Вечер, когато не биваха някъде на гости (в провинциалните градчета тъй често през дългите зимни нощи се събират роднини, я близки познати), или на вечеринка във Военния клуб, вуйчо четеше на глас било някоя българска книга, било някой разказ от „Нива. Това събуди у мене желание за прочит и сам почнах да се ровя в шкафа с книги, който бе в приемната ни, дето често прекарвах по цели дни. Там аз четох излизащите по него време съчинения на Любен Каравелов, книгите на Захария Стоянов, сбирки стихотворения от Ив. Вазов², някои преводни романи като „Последните дни на Помпея от Булвер, „Беатриче Ченчи, „Пътуване пет недели с балон и пр. Почти едновременно, без да разбера как стана това, още към десета-единадесетата си година, аз почнах да чета и руски. Първото ми четиво беше „Нива и един дебел сборник с руски песни, евтино панаирджийско издание с шарени корици. Първата руска книга, която прочетох цяла, бе една сбирка биографии на дванадесет руски образцови писатели: увлече ме най-много животът на Лермонтова. Вуйчо ми, който не бе вече тъй буен и нервен, знаеше и пееше хубавко много руски песни. Най ми харесваха тия, чиито текстове бяха от поета, когото изведнъж бях обикнал наравно с Ботева. Аз научих да пея „Воздушный корабль, „Выхожу один я на дорогу, „В полдневный жар и пр. — и пеях ги до захлас. По това време прочетох и повестта „Вий от Гоголя, която така порази въображението ми, че аз често сънувах ужасни сънища и много пъти баба ми, в чиято стая спях, скачаше нощем изплашена от моите викове.

СТИХОВЕ И ЕЗИК

Бях чувал от баба си страшни разкази за разорението на Стара Загора. Като прочетох Вазовото стихотворение „Възпоменание от Батак", мене ми мина през ум да разправя подобно онова сираче, каквото зная за нашия град, за кланетата и изгарянето му.

Аз почвах тъкмо така, както почваше Вазов:

От Зара съм, чичо, ти знаеш ли Зара?

Обаче приликата бе само външна, и то в първия стих. Всъщност аз възпроизвеждах живия разказ на баба си. Вазов сякаш ме научи само, как да го почна.

Дълго се колебах, доде се реша да прочета великото си произведение на своя най-близък приятел Георги Митов, брат на художника Антон Митов. Той го много хареса и ние станахме още по-добри приятели. До тогава се събирахме само за игра и за разходка, а сега почнахме и да четем наедно. Така прочетохме „Клетниците" от Виктор Юго и някои повести от Гоголя. Захванахме и да рисуваме, било някоя полусъборена джамия, било новото училище, било портретите на Пушкина, Лермонтова, Гоголя. Още съвършено деца, ние имахме такива интереси, каквито по-късно трябваше да се уверя, че нямат дори гимназисти от последните класове.

Към това време спада и моето по-съзнателно интересуване от българския език. Вестовите на вуйча ми, селяни, биваха често много интересни разказвачи. Те ми са първите учители на жив, живописен български език. От своя страна и аз бях тям учител: още в първите отделения научих неколцина да четат. (Тогава грамотността между селяните бе твърде незначителна.) С това аз им се отплащах за хубавите приказки, които ми разказваха. Те биваха тъй благодарни на своя малък учител, че като се уволняваха, колчем дойдяха на пазар, все ще наминат към дома да ме видят. Понякога дори водеха някои свои, да им покажат детето, което ги научило да четат и пишат.

Хубав простонароден български език чувах и от нашите слугини. Но най-много от моята баба, която умееше и най-простичкия и известен факт така живо да разкаже, че да не може човек да ѝ се наслуша.

Летата ние прекарвахме в с. Айканлии (сега Дъбово), под Балкана, край многовековна дъбова гора, недалеко от която излизаше на лагер старозагорският гарнизон, 12 Балкански полк. И в това село, в една възраст, когато най-много се възприема, аз вдъхнах немалко от тайните на българската реч (...)³

ПЛОВДИВ, САМОКОВ, СОФИЯ

През зимата на 1889 година вуйча ми преместиха в Самоков. Гледайки прехласнат на капрата пътя, който ни