Книга за българите

By Anton Strashimirov

Какви са българите и каква е тяхната народопсихология? Антон Страшимиров прави едно задълбочено проучване на българския народ, дълбоко застъпения патриархален модел, изучава традициите, бита и културата на мизийци, тракийци, македонци, рупци и шопи, петте основни етнографски типажа, всеки със своя си колоритен почерк и наследство. Какво влияние са оказали те върху хода на историята и възможно ли е причината за отминаващите възходи и повтарящите се падения да се корени в народопсихологията на българина?-

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Jan 24, 2022
• ISBN: 9788728155325

Book preview

Книга за българите

Cover image: Shutterstock

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728155325

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

ДНЕШНИТE БЪЛГАРИ

Двама англичани, които допреди войната искаха да бъдат наши народни приятели, казаха в печата на своята страна, че ние, българите, въпреки възторжената си любов към родината, сме лишени от „обществен патриотизъм". Те подчертаха, че на българите не липсват национален романтизъм, политическа суета и храброст, но твърдяха, че всичко това у тях се движи още от първично племенно чувство – те не са дорасли да въплътят тези свои качества в общественото си устройство: в беззаветно служене на държавата, на вътрешното си преуспяване, на законите и реда.

Нашите съюзници, германците, също не могат да скрият, че много нещо куца у нас. Според тях нашата страна още е далеч от това да бъде надеждна за търговско-промишлени операции. „В това отношение и най-големият песимизъм тук е недостатъчен. В България според германците няма още нужния чиновнически персонал. И държавната машина се движи бавно и несигурно. „Царят често е сам. Тук има много изработени, а малко приложени закони... „В учрежденията не знаят точно правата и задачите си; влизат във взаимни пререкания за обикновени неща и всичко това създава проблеми на търговеца."

Българите преживяват върховно проявление на народна мощ и няма защо да се боят от обективна преценка.

Самите ние, българите, знаем, че първото твърдение – онова на англичаните – в основата си е невярно. Не само преди Освобождението, но и до неотдавна „общественият патриотизъм" (беззаветно служене на държавното устройство) беше у нас тъй идилично чист, че днес и сами се чудим кога стана преломът... Впрочем, констатираното от англичаните е нов ефект върху нашата народна душа – не предварителен дефект.

А посочваното от германците, колкото и да е наглед поразително вярно, не отговаря тъкмо на контингента способно чиновничество, с какъвто разполага нацията. Още не сме стабилизирали положението на чиновниците; те се разбиват на незадоволителни групи в партиите и в държавния организъм почти никога не са ангажирани дори половината от тях.

Време е да посрещнем мнението на чужденците за нас като племе и народ. И да направим това преди всичко за себе си, като потърсим истинския облик на човека и гражданина у българите.

* * *

Трудно е да бъде очертан един общобългарски тип: народът няма още обособена своя култура, а и тази, която се заражда, тепърва трябва да обхване всички български земи. Индивидуалните качества на българина бихме могли да доловим в характерните черти на традиционно обособените български групи: мuзийци, тракийци, шопи, македонци и рупци. В географското средище на българските земи – около Рила планина – се обособява и една средищна българска група.

Тези групи се преливат взаимно и се разпадат на по-малки такива. Мизиецът от старопланинските пазви („колибарят) не е като оня от бреговете на Дунав. Тракиецът от Панагюрско не е тоя от долината на Марица. Шопът от Радомирско („бозаджията) не е като оня от Врачанско. Нито македонецът отвъд Вардар („бърсакът) е същият по долината на Струма. А още по-малко рупците от Одринско („странджанци) са като ония по Рупчос и в Неврокопско.

ШОПИ

От всички български групи най-обособени са шопите. Шопът живее неспретно, да го кажем – нечисто: около къщата му обикновено няма градина, свинете са разровили всичко. Облеклото му е бяло, с тесни беневреци, а кожухът му, нерядко с вълната навън, лъщи от кир.

Шопът попийнува – това най-добре знаят велешани: те от незапомнено време харчат своите люти ракии в Шоплука. Като изключение от всички други български групи, в Западна България има села от алкохолици (пияници по бащи и деди). Но рядко пият и жените, наопаки, шопкините в двата Пасарела (между Самоков и София) със сопи разбиха кръчмите и поискаха от Народното събрание да ги закрие...

Въпреки тези качества шопът не прави изключение от общобългарската народна черта: той обича земята, ламти да я владее, негова да си е, свое да работи, господар да няма. За шопа, както и за всеки българин, е срам и позор да изгуби своето и да тръгне „по чужди врати". Такова злополучие е особено тежко за шопа и поради това, че ако се е родил селянин, той мъчно става гражданин; най-многото, което постига, е да стане в селото си бакалин – за по-голяма търговия сякаш не е роден и гурбетчийство не знае (освен радомирските шопи, които са добри бозаджии и конкурират гегите).

По цвета на косите и очите шопите са предимно сиви: снажни хора с некрасиви скулести лица и с мъгливи и скритни погледи. Престорено се правят на прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, но всъщност те навсякъде и винаги са се опирали непоколебимо на мащехата народна съдба.

Шопът има особена слабост към женската си половинка и вечно воюва с нея – за него като че ли няма нищо по-омразно от жена. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще нахока, шопът вика: „Ах ти, жено! А около Вратца ще добави: „Ах ти, жено врачанска!

Мълчалив, нехаен и бавен, шопът обикновено създава впечатление, че е кротък като овца. Но софийските евреи го познават добре: пази се от шопа, казват те, когато вирне врат като бивол и загледа накриво към земята... Но от това не бива да се съди, че шопът е съумял да се опре и на евреите. Синовете на Израиля са му научили езика, настанили са се в селата му и хубаво са се впили в неговата кесия. Разбира се, ако не е евреинът, ще дойдат цинцаринът, арменецът или боткаджията колибар от Габровско, или пък прилепските чираци от Македония: шопът в търговията рядко отива по-далеч от кръчмар.

Познават шопа добре българските офицери; общо е мнението, че той е роден за войник: издръжлив, покорен и суров като вълк.

А познаха го и сърбите при Сливница. По онова време един шегобиец – писателят Захари Киров от Сливен – нарисува голяма картина – карикатура на войната. Едно клепоухо прескача стобора на Източна Румелия, за да пасе тракийска тревица. Сърбинът от своя край се втурва със свинарска тояга да пази румелийските ливади – почва да бие клепоухото. Но кроткото животно изведнъж си хвърля магарешката кожа и пред сърбина се изправя с кървави лапи ужасен лъв... Шегобиецът писател сочеше на света, че ние, българите, само по кожа изглеждаме клепоухи... Не знам, но за шопите той комай има право: у тях личи нещичко от това...

Селянин от Софийско заборчнял и останал без педя земя. Да аргатува той в своя край не приел, да иде на гурбет във Влашко, към Одеса или в Австрия – не знаел, та се озовал селски пъдар някъде в Севлиевско, отвъд Балкана. Мизийците се загледали в дебелия му врат, в орангутанските му ръце, в престорено кротките му очи и почнали да го подиграват: всеки си мерел дланта на врата му. Шопът се усмихвал, червял се и търпял – на чуждо място бил човекът! И чакал да превали лятото, че да се запилее в своя край, за да си отдъхне. Но навръх Илинден селските първенци се запили в кметската кръчма и пъдарят с кехаята циганин трябвало да прислужват. Циганинът, като по-пъргав, се въртял около трапезата, а шопът, като тежък и бавен, предял стълбите на избата да точи с оканицата вино. Колкото по се запивали първенците, толкова повече си правели шега с шопа – нали затова бил той там, мълчалив като мечка... А циганинът кехая, като гледал как шопът не обелва зъб да се защити, скършил език също да се гаври с него. Тук вече пъдарят се наежил. Пияните първенци това и чакали: взели страната на циганина, за да видят на какво е способен шопът. И не чакали дълго: калели се с кръв очите на нашия човек, кръшнал той врат, загледал накриво към земята и по едно време страшната му шепа се увила о лъскавия врат на циганина. Не са усетили как е станало: нозете на егюпеца запъпрали във въздуха, шопът го свил на топка в ръцете си и го цамбурнал в избата... Онемели всички: настръхналият шоп заоглеждал първенците като стръвница мечка, сякаш питал от кого да почне сега... Но скоро махнал ръка.

– Вие всички сте поганци! – казал той и си излязъл. Дълго разпитвали селяните за своя мълчалив и честен пъдар, дълго го търсили, за да му издължат поне прослужените вече четири месеца. Но липсвал човекът – плюл им той на парите...

Такъв е шопът, когато се прекали с неговото дълго търпение. Впрочем такива са и всички българи. Но все пак могъща е тълпата от шопи. Няма нищо по-страшно от техните тояги. Ненапразно и до денднешен се говори, че те някога тръгнали с тях да превземат и Цариград...

Шопите са войнствени, това личи сега: другите български групи ще трябва да им снемат шапка. А такива бяха те и преди: щом се заговореше за война, току ще ги видите на групи из София – усмихват се кротко на кого де срещнат...

Макар да е тъй суров, шопът не е съвсем непоетичен, наопаки, той е преход от хладнокръвния мизиец към сантименталния македонец. Шопските песни са унили, но народните им игри са кръшни и еротиката им е понякога детски нежна. Често хороводните им песни имат припевки към либе, трогателно чисти:

Гугугу, гугут пее, гугутеле гълъбе...

Тази любвеобилност у шопите може би е причина те да са тъй смешни в гизденето: жените им и досега ходят из София с големи паунови пера на главата и с червени дамски чадъри в ръце, пък мъжете върху бели беневреци отпущат европейско пардесю...

До неотдавна софиянци ходеха в Бояна (два часа път в полите на Витоша) да разговарят със стар шоп, който на младини веднъж бил ходил в София, но оттогава вече не беше слизал там: гледал човекът през 30 години как расте пред очите му нов грамаден град и пак не се наканил да прескочи, да го види... Шоп!

Шопите дадоха големи благодетели в делото на народното възраждане, какъвто е прочутият покойник Денкоглу от София. Но малко са техни представители измежду по-първите наши културни дейци.

мизийци

Мизиецът е скромен, чистоплътен и смислен земеделец и занаятчия. Той е хладнокръвен философ, нелюбвеобилен, почти спартански строг в живота си. Предприемчив е, но няма гъвкав спекулативен дух, затова не е смел в търговията (освен в районите на Габрово, Дряново, Търново, Свищов).

Любознателен, със здрав разсъдък, мизиецът не е мечтател, наопаки, дори е премерен до консерватизъм. И с това си качество в традиционния търговски свят той бие и винаги ще бие неспокойния до авантюризъм македонец.

По своя бит обаче мизиецът е типичен демократ, без да е буен партизанин – ни за свои, ни за общи интереси. Всъщност по Мизия необуздано партизанство не е имало – кротки са хората и благомислещи, макар да са много свободолюбиви. Тук се разиграха най-крупните политически борби от наши дни, но всичко беше умерено. Българският революционен център – първата българска столица от ново време – беше Ловеч, но начело бяха и свещениците. Борбите против „пълномощията (1881 г.) се водиха в Източна България и се свършиха победоносно, без човешки жертви. Жестът против руското опекунство се даде във Варна, където един гимназист пръв стреля с револвер срещу руски офицер, а после генерал Каулбарс биде всенародно освиркан. Но и този исторически преход мина инцидентно, също без жертви. Контрапревратът (против свалянето на Батенберг) се реши във В. Търново и се доизкара от дружинките „България за себе си, които произхождат от Севлиево – Разград – Провадия. И, разбира се, също мина без кръвопролития. Стамболов падна под напора на народните маси в Шумен – Преслав и в Севлиево – Разград, макар че големите ужаси се разиграха в Тракия. В Мизия стана само екзекуцията на село Садина, но и това мина без жертви. Източна България се окървави единствено при борбите против десятъка в 1900 г., чийто характер се изостряше и от грубата себичност на големите ни земевладелци в Добруджа.

В Мизия по села и паланки има „чорбаджии", но властта им се простира само в кръга на тяхната лихварска мрежа. И това е така предимно около пазарните центрове. В страничните села и селца се живее строго демократично: говедари, коняри, пъдари и кехаи се пазарят на Димитровден сред селото и в присъствието на повечето домакини, които принадлежат на различни партии, но общоселското си домакинство поставят почти винаги над политиканството (когато обратното е повсеместно в Тракия).

Младежта в Мизия играе смесени хора, нещо, което в Македония не се допуска. Момъкът си избира невеста в смесени седенки, на които непременно присъстват стари жени. (В последно време настъпи разложение на нравите, което се отрази и върху седенките, та народът почна да ги изоставя.)

Рядко се случва в селата на Мизия насила задомяване или дори насила отвеждане на девойка. Но „крадене на мома като доброволно от нейна страна „приставане в дома на избраника си още се практикува у старопланинските колибари. Въобще браковете в Мизия се сключват по любов и винаги момата е по-млада от момъка (докато в Западна България, особено в старинната Горна Мизия – Поломието, – обратното е общо явление. Това е минало и в част от Плевенско. Но строгите мизийци в Луковитско и в част от Никополско енергично отблъскват тая битова непристойност).

Жената в Мизия е на разумна почит: прелъстяванията са голяма рядкост (освен по градинарите в Търновско, които заемат чужди нрави); те възмущават познати и непознати и винаги свършват със законен брак. Мъжът в мизийските села не продава и спица от колело, без да допита жена си.

Мизиецът е пресметлив (дори „боткаджия) и сухо себичен: рядко се застъпва за съседа си. Той дълбокомислено казва: „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма. Тук само брат за брата може да се застъпи.

В търговията мизиецът е бавен, но далеч отива, а в района Габрово – Дряново – Търново – Свищов бие всички ориенталски спекуланти, като дава и даровити индустриалци, банкери и финансисти. Но стихията на мизиеца е в занаятите. Той има воля, досетливост и съсредоточен ум, за да е дори изобретателен. Истински индустриалци в Българско има само между мизийците (и в сместа с тракийци по линията Копривщица – Казанлък – Сливен).

Българинът от никоя друга група няма тъй ясно определена форма за устройване на живота си, каквато има мизиецът. В града той трябва да притежава къщица с градина, да си има поне крава и после лозе. А в село – ниви, овце и кон. Но и в двата случая той трябва да ги има сам – отделно от баща и майка, от братя и сестри.

Мизиецът много държи за приличие и нравственост и обича да сатиризира, макар да не е твърде духовит (все пак повече от другите български групи). Той осмя даже Средногорското въстание: „Пустите клисурци, станали московци, а панагюрци – донски казаци... Габровската чета излезе ялова: черкезите я разбиха още в първия ден, та дори заловиха жив и самия войвода Дюстабанов. Мизиецът почувства срама: „Габровска работа – каза, и приказката му се понесе по всички български земи.

Може би само у мизийците личат следи от бита и характера на волжките татари. Тук има съзнателно приравняване със съседа, което отива до азиатска покорност пред махленското мнение. Оттам е може би образцовата, почти турска спретнатост и чистота у мизийците: те не ходят в черква, ако нямат празнична премяна; непременно си мият ръцете преди и след ядене и в къщата си имат колкото се може поскрито място за там, където и царят ходи пеш. В 1902 г. на Шипка се освети руският манастир-паметник, та дойдоха старите генерали от Москва и Петербург: станаха големи тържества при грандиозни войскови маневри. Стече се от Мизия и Тракия стохиляден свят и всички престояха цяла седмица около Казанлък, в долинката между Тунджа и Стара планина, която е само 10 км широка. Още на втория ден руските генерали почнали да се чудят: няма нито един пиян човек, не се случва никъде никакво скарване, никакъв скандал, нито пък се срещат оплескани, разпасани и окъсани хора. А към края на седмицата руските генерали вече не на смях питаха: „Вашите хора не се ли хранят и не...?" Толкова необичайна за русите беше запазената чистота по тясната долина, покрита с българи като от гъст мравуняк. Бедните казашки генерали, те съдеха, види се, по своя народ и не можеха да си представят, че българите могат да не пият и да не се заголват по пътища и по кръстопътища.

Такъв е мизиецът – почтен, благоприличен и сравнително чистоплътен. Но той замахва и по-далеч: проявява непосредственост, граничеща невинаги с обикновени дарби. Университетът в Женева от векове дава учени дипломи на хиляди чужденци, които заемат ум от побелелите професори и приготовляват съчиненията си, заровени в старинната университетска библиотека, т.е. в опита и знанията на много поколения. Дошъл тук и българинът мизиец, слушал професорите, ровил се в старинната библиотека, но ... изпитателната му мисъл не спряла на дъвканото през векове. Той се залутал на своя глава край голямата женевска река Рона, взирал се по сипеите на нейните брегове, проучвал силата на течението ѝ и създал дисертация на нова, нечувана теза: „Реката Рона и значението ѝ за Женева." Изненаданите професори му отредили най-голямото отличие и го изпратили в родината му с