Тийм билдинг

By Ивайло Гогов

Четирима проспериращи мениджъри са на път да сбъднат мечтата си. Един от тях ще бъде новият президент на компанията. Последното изпитание ги запраща в дълбоката провинция, преследвани и неподготвени за реалния живот. Дълго пътешествие, изпълнено с неочаквани препятствия и внезапни обрати. Кой ще се справи най-успешно? Какво са готови да жертват, за да постигнат целта си?
Един роман за приятелство и предателство, за вътрешната борба, за преосмисляне на ценностите и дългия път към дома.
Оригинален сюжет, съвременен и богат език, динамичен диалог.
Различен поглед върху човешкия потенциал на младия бизнесмен.
Завладяващо изживяване до последната страница.

Милен Цветков, журналист и водещ

• Language: Български
• Publisher: Ивайло Гогов
• Release date: Oct 11, 2014
• ISBN: 9781311117748

Ивайло Гогов

Роден: 24 Март 1973Предпочитано място за живеене: София, БългарияПрофесия: Ландшафтен архитектСтраст: Писане и четенеИздадени на хартия: 8 стихосбирки, 11 романа и 2 сборника с разказиМото: По-добре едно по-малко, отколкото едно повече

Book preview

Маверик се събуди рано.

Беше сънувал странен сън.

Четиримата седяха край голяма маса, на която нямаше нищо, освен три свещи.

– Защо за мен няма свещ? – беше попитал Антон.

– Не, твоята си е тук – отвърна Джеймс. – Маверик е на сухо.

– Давайте да ядем – обади се Даниел, – че скоро ще се стъмни.

Всичко е от напрежението. Утре най-после всичко ще свърши.

Закашля се и се надигна да става.

Понеделник, 13 ноември

Конферентната зала беше полупразна. Около продълговатата маса седяха десетина служители на компанията, предимно от мениджърските етажи, директорът по маркетинг и самият президент, Джак Уолтърс. Четиримата кандидати се бяха свили на отсрещната страна на масата, слушаха напрегнато и кимаха като млади боксьори преди мач.

– Оценяваме усилията, които положихте през изминалите три месеца и сме единодушни, че напълно оправдавате очакванията ни – говореше директорът по маркетинг. – Както за вас, така и за нас, тези седмици бяха изпълнени с тежък труд и редица изпитания, но резултатите са налице, и, както всеки един тук би се съгласил с мен, са повече от отлични.

Обърна се към четиримата и започна да изброява:

– Стандартните тестове в статична и динамична среда показаха изключително добри умения за взимане на решения. Професионалната ви подготовка е, меко казано, зашеметяваща – бръкна в джоба на панталона си и се подсмихна. – Няма как, щом работите при нас – лек смях премина сред служителите. – А освен всичко друго, демонстрирахте блестящ интелект и завидно хладнокръвие. В прекрасна възраст сте, пращите от здраве и, като ви гледам, нямате търпение да седнете зад кормилото на любимата ни компания. Всеки посредствен бюрократ като мен – засмя се той – би се гордял да ви назначи. Поздравления! – и се ръкува с всеки от кандидатите под окуражителните ръкопляскания на останалите. – А сега ще предоставя думата на обичания от всички нас Джак Уолтърс – заръкопляска и самият той.

Джак се изправи бавно от стола си и отиде до прозореца. Погледа разсеяно навън, сякаш там бяха написани отговорите, които търсеше. Изчака аплодисментите да стихнат и се върна край масата. Обходи я и се спря зад гърбовете на четиримата.

– Господа! – залата се изпълни с благия му глас. – Момчета! Аз започнах работа в тази компания във времена, когато хората все още инвестираха в плугове и трактори. Повече от четиридесет години се стремя да развивам бизнеса и смятам, че донякъде съм успял. Постигнах много повече от това, за което мечтаех, когато бях на вашата възраст, и ви пожелавам да не спирате да мечтаете. Днес сме сред водещите в бранша и, ако вярвам на тези мошеници от отдела за проучване на пазара – смигна на маркетинговия директор, – до две години ще сме на върха – подпря се на раменете на единия кандидат и продължи: – Но последния спринт ще го тичате без мен. Не ми остава много време, а животът е пълен със сладости, които още не съм опитал. Тия дъртаци – посочи с ръка останалите служители – може и да са по-опитни от вас, но нямат вашия хъс, вашата стръв. Затова искам млад човек, който да има желание за живот, сочна страст към бизнеса и все още непокварено от тежки загуби съзнание. Като гледам в какви ръце оставям творението си, не се и съмнявам, че нощите ми ще са спокойни. Но вашите – вашите нощи ще приличат на ада. Бъдете готови за това и, както казах, не спирайте да мечтаете! – потупа младежа и се отправи към стола си под нова вълна от ръкопляскания. Седна, почука по дебелия си тефтер с кожена подвързия и продължи:

– Тъй като не можем да вземем решение кого да поставим на електрическия стол – а сами ще се убедите, че президент на компанията е по-лошо и от смъртна присъда, решихме вие самите да изберете кой е най-достоен. След седмица един от вас ще говори от това място – потупа облегалката на стола си, – а другите трима ще седят заслужено край него. Кой ще бъде той, зависи само от вас. Шон?

Шон, дребният оплешивяващ вицепрезидент по човешки ресурси, се наведе през масата и раздаде на четиримата по една тънка зелена папка. Извади на свой ред друга папка и заговори бързо:

– Ще ви поставим в непозната среда за срок от шест дни. Всеки от вас ще има указания, но те трябва да се тълкуват като общ план. Какво ще предприемете и доколко ще се справите, зависи само от вашата находчивост. Важното е в неделя вечер да се представите лично на мен в офиса ми на двайсет и петия етаж между шестнайсет и двайсет часа. Нито по-рано, нито по-късно! По време на, хм... творческата ви ваканция ще се сблъскате с някои, хм... трудности, но не бива да очаквате външна намеса или помощ. Ние ще ви наблюдаваме, но не смятаме да взимаме участие, за да не влияем на решенията ви. Не забравяйте, че през цялото време всяка секудна ще е от значение. Останалото ще научите по време на полета.

Четиримата се спогледаха учудено и се обърнаха едновременно към Шон, но той вдигна ръка и пресече въпросите им. Погледна часовника си и го посочи:

– Имате пет минути да стигнете до аварийния изход, където ви очаква служебният ми мерцедес с включени светлини. Той ще ви откара до летището. Приятен път!

Четиримата се спогледаха отново, единият понечи да попита нещо, после се надигна, кимна на останалите в залата, сложи папката под мишница и тръгна. Останалите, сякаш чак сега осъзнаха какво са им казали, хукнаха да тичат след него и се сблъскаха на вратата. Излязоха на бегом и в залата настана тишина.

– Прекрасни момчета! – облегна се назад Джак Уолтърс и въздъхна. – А сега – на работа!

Мерцедесът стоеше нетърпеливо край аварийния изход, паркирал с извити гуми и запалени фарове. Двигателят почти не се чуваше под тропота на дъждовните капки върху сребристия му покрив. Шофьорът барабанеше по кормилото и следеше часовника си, като от време на време хвърляше поглед в огледалото. Внезапно задната врата се отвори и вътре нахлуха трима задъхани младежи в сиви костюми, а четвъртият отвори предната врата, настани се и си сложи колана. Онези отзад пляснаха ръце и се засмяха доволно, а четвъртият удари по жабката с юмрук. Шофьорът изчака да стане точно десет и потегли бавно през задръстените улици на града.

Джеймс следеше оживеното движение през предното стъкло и му се искаше светофарите да нямат червена секция. Двайсет и седем годишен, той беше започнал работа в компанията още като студент. Работеше буквално денонощно и се издигна бързо. Умееше да държи нещата под контрол, не жалеше сили и знаеше къде да инвестира време и средства. Буйната му руса коса беше пригладена назад и откриваше голямо чело, зад което трескаво пулсираше един от най-прецизните мозъци в страната. Не го интересуваше абсолютно нищо освен професията и понякога колегите му на шега го наричаха Кометата.

Зад шофьора седеше Маверик. Напорист и умен, той стартира кариерата си в компанията още ненавършил деветнайсет, благодарение на връзките на баща си. Но противно на очакванията, се оказа работлив, схватлив и много деен. За няколко години успя да съживи десетина забуксували проекти, спечели добри позиции и беше назначен за директор по рисковите инвестиции, като междувременно успя да се дипломира. С нюх на диво животно успяваше да предусети колебанията на пазара и докара на компанията десетки милиони печалба. Макар да бе нисък и слаб, когато се захванеше с поредната тежка кампания, очите му горяха и сякаш летеше по етажите. Въпреки че преди месец бе навършил тридесет и една, лицето му бе по детски свежо и невинно – а това той умееше да използва добре в тежките преговори.

До него Антон разлистваше напрегнато зелената си папка и се беше вглъбил в съдържанието й. Прословутата му любов към дребните детайли го беше превърнала в страшилище за служителите. Подробен и търпелив, той виждаше всяка цифра и буква в огромните купчини планове, отчети, бюджетни справки и счетоводни баланси. Никой важен документ не можеше да влезе или излезе от компанията, без да е преминал през строгия му взор. Казваха му Надзирателя, но той приемаше това като комплимент – „защото всеки дом, каквато е и нашата компания, обичаше да казва – се нуждае от грижовен надзирател." Двадесет и девет годишен, пухкав и вечно изпотен, Антон се гордееше с постигнатото и смяташе, че компанията има все още много трески за дялане.

До дясната задна врата зад гърба на Джеймс се беше свил Даниел. Наследник на богата фамилия, завършил три магистратури в елитни университети, той беше избрал корпоративната кариера пред наследствения бизнес. От малък искаше да е независим и, макар да уважаваше и обичаше голямото си семейство, се стремеше да стои надалеч. Кандидатства преди шест години и започна в продажбите, но аристократичният му дух, изтънчените маниери и откровените му ръководни качества скоро го извисиха сред отбраното общество на мениджърите. Тридесет и две годишен, той се превърна в най-младия вицепрезидент на компанията в цялата й история. Както замечтано подмятаха някои колежки – и най-красивият.

Четиримата се познаваха отдавна. Често служебните задължения ги събираха в една стая, понякога прекарваха заедно и петъчните вечери. Няколко пъти дори си бяха гостували. По мъжки. Макар че работеха в различни области, те съставляваха част от елита на компанията – и като опит, и като възможности. Никой от тях нямаше сериозна връзка – защото просто нямаха време за това. Свободното им, лично време се ограничаваше в няколко часа на седмица. Без умишлено да се прицелват в ръководното място, и четиримата осъзнаваха, че са достойни за него. Разбраха, че Джак Уолтърс се оттегля, когато самият той ги покани на разговор в кабинета си. Приеха предизвикателството чистосърдечно и се включиха в изтощителната надпревара с жар. Въпреки конкурентната среда, помежду им нямаше как да възникне кофликт – всеки от тях знаеше, че другите са наравно добри с него.

– Къде отиваме? – нетърпеливо попита Джеймс.

– Към летището – отвърна кратко шофьорът, като продължаваше да си барабани.

– Това го разбрахме – нахили се Джеймс. – Но къде отиваме?

– Там ще ви чака човек. Повече не знам – каза шофьорът.

– Как ти се струва, Антон? – обърна се Джеймс назад. – Обзалагам се, че това е идея на стария Джак! Много го бива в игрите.

– Да – отвърна Антон, без да вдига поглед от папката. – Това е само една игра.

– Хей! – Джеймс се завъртя. – Даниел! Ти го познаваш по-добре. Какво според теб е намислил?

– Господин Уолтърс е изобретателен човек – Даниел гледаше през прозореца. – Няма да ме учуди, ако ни остави на самотен остров и ни наблюдава отнякъде.

– Самотен остров, друг път! – намеси се Маверик и избута папката от ръцете на Антон. – Според мен ще ни затвори в някой кабинет и ще ни кара да решаваме тестове до полудяване.

– Аз предпочитам острова. Не съм лежал по плажовете от десетина години. Забравил съм вкуса на солена вода – замечтано се усмихна Джеймс.

– Да бяха ни предупредили! – обади се Маверик. – С тоя костюм ще приличам на пингвин.

– Ти и без него приличаш на пингвин – засмя се Джеймс. – На недохранен пингвин – и го плесна по коляното.

– Колко ме е яд, че си оставих цигарите в кабинета – размисли на глас Маверик. – Бих разменил сакото си за една цигара.

– По-добре ги откажи – прозя се Даниел. – Старомодно е.

– В колата не се пуши, господа! – уведоми ги шофьорът.

Мерцедесът паркира пред входа за заминаващи пътници и четиримата излязоха на бетоновата площадка.

– И сега какво? – огледа се Джеймс и се наведе към отворената врата на колата към шофьора. – Кой казахте, че ще ни чака?

– Не знам. Моето задължение беше само да ви докарам. Желая ви приятен ден! – шофьорът дръпна вратата и потегли.

Стояха неловко и се оглеждаха. Маверик се почеса по главата и бръкна в джобовете на панталона си. Даниел погледна към Антон и го попита:

– Какво пише в папката?

Антон най-после отдели поглед от документите и го погледна през очилата си:

– Нищо конкретно. Нали шофьорът каза – ще чакаме служител на компанията да ни отведе до самолета.

Пак се заоглеждаха.

– И по какво ще го познаем? – запита Джеймс и се засмя. – По изморения поглед и прегърбената походка?

– Предлагам да си отваряме очите – каза Даниел. – Споменаха, че ще ни наблюдават. Давайте да влезем. Тук нищо не се случва.

Останалите го последваха и влязоха в огромния терминал, напомнящ мравуняк – изпълнен с пъргави дребни същества, хаотичен на пръв поглед, но идеално организиран.

– Да попитаме на информация – предложи Даниел. – Не виждам какво друго можем да направим – и се насочи към гишето. Останалите стояха и разглеждаха големите мигащи табла, опашките пред пропуските и бъркотията от хора и багажи.

Даниел се върна след минута.

– Няма нищо за нас. Нито бележка, нито указание.

– Да подходим творчески. Все трябва да има за какво да се хванем – замисли се Джеймс.

Останалите мълчаха.

– Къде отиваме? – внезапно се оживи Маверик. – Прочети къде отиваме, Антон. Все нещо трябва да пише в тия бумаги.

– Няма нищо конкретно. Пише само как да стигнем до хижата и как да използваме имуществото.

– Хижа? Хижа? Имаш предвид планинска хижа? – оживи се Джеймс. Антон кимна.

– Планинска хижа означава планина. Кой от тия самолети каца в планински район? – Маверик се вторачи в таблото над тях с блеснал поглед.

Даниел се зачете и назова три от дестинациите.

– Единият полет вече не приема пътници, значи го отписваме. Остават два. Маверик – ти провери този, аз ще поема другия – и тръгнаха към гишетата на авиокомпаниите.

Джеймс ги изгледа, после се обърна към Антон.

– Какво друго нищо конкретно пише там?

– Нали ви казвам – нищо. Все едно чета упътване за монтаж на кухненски шкаф.

– По дяволите! – измърмори Джеймс.

Даниел и Маверик се върнаха победоносно, развявайки четири самолетни билета.

– Това е – каза задъхано Маверик. – Отиваме на север.

– Чакайте малко – спря ги Джеймс. – Къде ще ходим? Та ние сме облечени като за съвещание. Какви хижи, какви планини, какъв север?

– Хайде да го мислим в самолета, Джими – погледна го Даниел. – Както каза, това е игра. Едва ли ще ни захвърлят в преспите да умрем от студ.

– Но аз не съм си взел дори портфейла! Нямам никакви документи – каза Джеймс.

Останалите се попипаха по джобовете. Даниел извади портфейла си и каза:

– За вътрешни полети не искат документи. Само билети.

– Нали Шон каза, че ще разберем повече по време на полета – подкани ги Маверик. – Сигурно в самолета има някой, който ще ни обясни. Давайте, имаме десет минути.

Настаниха се в самолета и се оглеждаха крадешком.

Случайно или не, местата им бяха през няколко реда и за да си говорят, трябваше да викат над седалките. Седнаха и закопчаха коланите си. Никой пътник не показа с нещо, че ги очаква, или че ги познава. Самолетът се издигна плавно и щом сигналните лампи угаснаха, Джеймс отиде при Антон и взе папката от ръцете му.

– Дай да хвърля един поглед.

Седна си на мястото и се зачете.

„...Храната се намира в килера зад умивалника. Имате складирани под навеса дърва, които при разумно потребление са достатъчни за три денонощия. В надстройката на гардероба има двуцевна пушка и две кутии с патрони. В шкафа в коридора има раница с дребно планинско оборудване – компас, фенер, въже, котки и други подобни, както и малка аптечка. В гардероба на спалното помещение има допълнителни одеяла.... Не излизайте, ако се разрази буря, и дръжте вратата заключена. При инцидент или спешен случай можете да се свържете чрез радиостанция, която се намира в столовата. Пазете имуществото и..."

Джеймс вдигна глава.

Звучеше все едно ще покоряват Еверест. Дърва за огрев, въжета, одеяла, радиостанции... пушка! Проклетият Джак Уолтърс сигурно много се забавлява, помисли си Джеймс. Запрелиства страниците отново.

„...Излизайте от хижата само добре екипирани. Хипотермията води до загуба на ориентация, прилошаване, сънливост, склонност към безразсъдни героични постъпки. Не консумирайте алкохол. Почивайте кратко, движете се равномерно..."

Господи!

При представата как се движи, затънал до колене в сняг, сънен и измръзнал, Джеймс потрепери. Затвори папката и отиде до Маверик.

– Този път са се постарали – каза. – Виж какво са измислили.

Маверик пое папката, а Джеймс се надвеси над него. След малко дойде и Даниел. Четяха, сочеха определени фрази и коментираха на висок глас.

Симпатична стюардеса се приближи към тях с очарователна усмивка.

– Моля да седнете по местата си, господа. След малко ще раздадем закуски.

Джеймс я изгледа и кимна:

– На вашите заповеди, госпожице.

– Някой да е оставил съобщение за нас? – попита Даниел. – Или някакво писмо, нещо такова?

Стюардесата го погледна озадачено и поклати глава:

– Няма никакви съобщения, господине. Съжалявам.

Маверик вдигна поглед към Джеймс и сбърчи вежди.

– Благодаря ви – каза Даниел. – Сядаме.

Разотидоха се по местата си и скоро по пътеките плъзнаха колички с напитки и храна. Двигателите бръмчаха монотонно и покрай малките прозорци с бясна скорост прелитаха талази от бяла мъгла.

Изглежда играта ще е нечестна, помисли си Джеймс. Запращаха ги накрай света, без изобщо да ги предупредят – оправяйте се както можете – и в неделя трябваше да са си вкъщи. Яко! Няма що.

Маверик продължаваше да чете, стиснал малка бутилка бяло вино, но колкото повече четеше, толкова по-малко разбираше. Сякаш ги гласяха за планински спасители, а не за президент на огромна корпорация. Смешно!

Антон се опита да поспи. Миналата седмица се беше скапал от писане, почти не беше мигнал – и сега този двучасов полет сякаш му падаше от небето.

Даниел се опитваше да си възстанови всичко, което беше научил, докато членуваше в университетския курс по ориентиране. Тогава се записа, защото инструкторката беше ослепителна. Но не помнеше нищо, освен дългите й крака. Де да знае, че ще му потрябва някога.

Самолетът кацна меко и скоро се озоваха в чакалнята на малко летище. Малцината пътници бързо се разотидоха и те останаха сами. Излязоха навън и пред очите им се откри невероятен пейзаж – планински склонове, застлани с тъмнозелени борови гори, над които белееха няколко самотни върха. Беше хладничко, дори мразовито, но слънчево и свежо, с великолепен въздух и аромат на смола.

– Леле! – подвикна Джеймс. – Страната на приказките!

Маверик се оглеждаше към паркинга и широката алея с няколко таксита, а Даниел и Антон обхождаха с поглед прелестната планина.

– Само не ми казвайте – засмя се Джеймс. – Че ще трябва да стигнем до хижата, като се ориентираме по пречупени клончета и диря от трохички.

Сякаш в отговор на неговата шега пред малкия терминал паркира джип и от шофьорското място изскочи пъргав дядка.

– Здравейте, момчета! Извинявайте, че закъснях, но това чудо върви като звяр. Направих няколко почетни обиколки.

Доближи се до тях и се ръкува. Вълна на облекчение премина през четиримата. Най-после имаше някой, който да им обясни какво става.

– Карайте внимателно, не му давайте много газ.

– Какво значи да караме внимателно? – попита Маверик. – Ние ли ще го караме?

– Честно казано – подсмихна се старчето – бих врътнал още едно кръгче, но доколкото си спомням, казаха да го докарам тук и да си вдигам гълъбите. Така че – дансингът е ваш! Ключовете са на таблото.

– Чакайте малко! – спря го Даниел. – Кой ви каза така?

– Господинът, който дойде миналата седмица. Не беше тукашен. Остави ми това бебче и каза да го докарам тук днес по обяд. Друго не знам, а и не ме интересува, защото ми наброи парите предварително.

Четиримата се спогледаха.

– А как да намерим проклетата хижа? – попита Джеймс.

– Хижа ли? – намръщи се старчето. – Не знам нищо за никаква хижа. В жабката има писмо за вас. Предполагам, че ще се оправите. Макар че сега горе трябва да е бая гадничко – засмя се. – Не ми приличате много на ловци.

Даниел и Антон се втурнаха към джипа, а Маверик се приближи към странния им посрещач.

– Да ви се намира някоя цигара, господине?

Старецът извади посмачкан пакет от джоба на палтото си и издърпа една цигара. Извади една и за себе си, после запали клечка кибрит и я поднесе към Маверик.

– Тая година зимата дойде рано. Още в началото на октомври заваля сняг. Нагоре сигурно има половин метър. Внимавайте по завоите. Хлъзнете ли се, ще трябва да чакаме пролетта, за да ви извадим – и пак се засмя. – Ако вълците не ви видят сметката дотогава.

Маверик и Джеймс се спогледаха.

– Друго нещо каза ли оня господин, който ви остави колата? – попита Джеймс.

– Каза, че джипът е за група ловци, които ще дойдат от столицата. Като ви гледам обаче, май сте си забравили пушките.

– Ще ми продадете ли целия пакет цигари, господине? – попита Маверик.

Старецът ги изгледа особено, после извади цигарите и ги даде на Маверик.

– Подарявам ти ги, момче. Там, където отиваш, ще ти трябват.

Джеймс напипа няколко банкноти в джоба си и ги извади.

– Мога да ви дам сто и седемдесет за палтото, сър. Повече нямам в себе си.

Сега вече изражението на непознатия стана подозрително. Погледна банкнотите в ръката на Джеймс, после хвърли цигарата си и се съблече.

– Благодаря! – каза Джеймс, докато поемаше палтото от ръцете на стареца. – Задължен съм ви – после се наметна и пъхна ръце в дебелите ръкави. Беше му малко, но пък поне нямаше да му е студено.

– Хайде всичко хубаво и умната! – побърза да си тръгне старецът. Маверик и Джеймс го проследиха как се отдалечава през паркинга.

– Идвайте! – подкани ги Даниел през сваления прозорец на джипа. – Какво се мотаете?

Влязоха и седнаха отзад. Даниел седеше зад кормилото и разглеждаше таблото с многобройни лампички и стрелки, а до него Антон четеше лист, гъсто изписан на ръка.

– Добре, слушайте! – каза той и зачете.

„Вие сте в началото на интересно пътуване. След като четете това, значи дотук сте се справили отлично. Пожелавам ви да продължавате така и за в бъдеще!

Хижата се намира на две хиляди и триста метра височина в сърцето на планината. Координатите на хижата са зададени на джипиеса, който е закачен на таблото на колата. До нея води двайсет и пет километра черен път. Ще ви отнеме около два часа. В резервоара има гориво, колкото ви е необходимо, за да стигнете. Ако се случи 18

повреда или колата излезе от строя, ще трябва да продължите пеш. Затова карайте внимателно. На няколко места пътят се разклонява, което може да ви обърка, ако не следвате интуицията си. Препоръчвам ви да тръгнете веднага, за