Гранични състояния

By Ивайло Гогов and Милен Симеонов

„Гранични състояния“ ни пренася в света на Ивайло Гогов и Милен Симеонов.
Романът отговаря на фундаментални въпроси:
Какъв е прадядото на човек, чийто дядо е българин?
Какво е общото и какво е различното между една малина и една къпина?
Как безкръвно се отваря граница, блокирана от гръцки фермери?
Съществува ли мутра с твърда ръка и мека китка?
Някой да познава удачник?
Има ли ведоми пътища?
Как българският език се превръща в игра на думи и кога прозата прелива в поезия?
Има ли роман, написан толкова на български, че да е невъзможно да се преведе?

Дванадесет съученици не са мръднали, откакто са завършили. Двайсет години я карат все така. А кога е най-подходящият момент за промяна?

• Language: Български
• Publisher: Ивайло Гогов
• Release date: Feb 21, 2020
• ISBN: 9780463324653

Ивайло Гогов

Роден: 24 Март 1973Предпочитано място за живеене: София, БългарияПрофесия: Ландшафтен архитектСтраст: Писане и четенеИздадени на хартия: 8 стихосбирки, 11 романа и 2 сборника с разказиМото: По-добре едно по-малко, отколкото едно повече

Book preview

Какво пих снощи?

Това е един от най-често задаваните въпроси въобще. По света и у нас.

Нищо ли не си спомняш?

Ъ-ъ. Добриян едва седи на масата. Всъщност, едва се подпира. Иначе си седи на стола.

Да би мирно седяло.

Уиски, узо и бира. Асен си слага трета лъжичка захар в кафето. Поне аз това видях.

На практика е видял около една трета.

Добриян се чувства сякаш са му изцедили жизнените сокове. Зле му е.

Съвет: сок от зеле.

Много ли бях зле?

Асен си припомня седем действия: пеене с цяло гърло, танцуване по масите, чупене на бутилки, раздаване на бакшиши, раздаване на ритници, целуване на съученици, събличане гол.

Не много.

Да, могло е и повече.

Часовникът показва десет и десет. Поне така изглежда в огледалото на стената в ресторанта на хотела. Слънцето току-що се е показало над смърчовете. Изглежда ще се задържи слънчево.

Опасна работа! Добриян се държи за главата и подсмърча. Отчасти заради срама, отчасти заради главоблъсканицата, отчасти заради опасенията.

Някой снима ли?

Образованието отнема много.

Човек се учи, докато е жив. Това се е превърнало в основна специалност.

Гимназията взима най-специалните години от човешкия живот. През всяка от тези пет години училището превръща около сто и осемдесет прекрасни дни в учебни. Срок след срок, ден подир ден, урок след урок, час по час. Честно казано, част от тях са чиста загуба на време. Минало свършено. Но това се долавя чак след завършването. Едновременно обаче остава и усещането за нещо недовършено. Неизказано, непоказано, непоискано, недадено, несподелено, неуловимо, неопределено... Този абзац може да стане бая дълъг, затова спираме дотук.

Но може би именно там се крие желанието за повторно събиране на разпуснатия клас. В интерес на истината, всеки завършващ клас е бая разпуснат. Випуск е от руски.

Срещите на випуска се организират сравнително бързо и сравнително късно. Години по-късно. Обикновено е забавно. Обикновено припламват искри. Фойерверк е от немски.

Старата любов ръжда не хваща. Старата ръжда също трудно ще хване любов.

Три относително лесни за хващане неща: речен кефал, гъбична инфекция, богат мъж.

Три относително лесни за пускане неща: брада, хвърчило, муха.

Специално за дамите, устремили се към богатия мъж, още три лесни за пускане неща: прахосмукачка, пералня, съдомиялна.

Не, че някога ще им се наложи.

ПЕТЪК, 23 МАЙ

Марта Марагидикова има славата на голяма и силна жена.

Устойчива и непоколебима, самоуверена и пълноценна. Самодостатъчна някак.

Три неща, за които мисли малко преди да заспи: защо се казва портокалов и доматен, а не доматов и портокален? Какво всъщност е една калория? Може ли млада жена да е стара мома?

Три неща, на които не би разчитала, дори от това да зависи животът ѝ: Български държавни железници, Българска академия на науките, българско Черноморие. Предимно защото се е случвало животът ѝ да зависи и от трите. В лошия смисъл.

Иначе си пада малко нещо родолюбка. Но не и в добрия смисъл.

Марта обича да е заета с големите неща в живота. От малка си пада по обилието. Засега обаче го докарва само на телесни форми. Ханш е от френски.

Три неща, от които ѝ прилошава: родителите ѝ, родния ѝ град, кръщелното ѝ име. Тринайсет любими словосъчетания, които е споменала по няколко пъти вчера: свобода на словото, съдебна реформа, наказателен кодекс, правно основание, Европейска комисия, оперативна програма, приоритетна ос, обществена поръчка, енергийна ефективност, хранителна добавка, вертикално земеделие, глобално затопляне, Меркурий в Овен.

Предимно по телефона с приятелки.

Всъщност, с единствената си приятелка – Тамара. Чувствата им са почти взаимни.

В свободното си от телефонни разговори време Марта работи в държавна агенция, на която никой не е чувал името. Всъщност, толкова и работи. Но пък редовно получава заплата. И то каква! Точно като за верен човек от вярната партия. Чувствата тук са напълно взаимни.

Четвъртък е най-приятният ден от работната седмица. Питайте когото щете. Само че днес е петък.

Марта се разхожда в просторния си кабинет. Ще се помъчим да огледаме съвсем набързо. Безупречен паркет, безшумен климатик, безжичен рутер, безумен полилей, безпредметен пепелник, безшевни щори пред безкраен прозорец. Бюро от АЙКО, компютър от МЕТРО, чанта от телешка кожа, чаша кафе от немай къде. Фикус със симптоми на напреднало изсъхване. Библия на специална поставка пред гипсова икона на Богородица. И двете – недокосвани. Портрет на Васил Левски на стената. Две големшки знамена в специална поставка на пода.

Патриотарството издава мерзавеца както нищо друго.

Всъщност, чашата е празна. Има само засъхнала утайка.

Нали не си забравил, че срещата е утре? Това е най-често споменаваната реплика в последните десет телефонни разговора на Марта Марагидикова. По-точно, монолози. Тонът ѝ не допуска някой да би могъл да е бил забравил. Дори когато е любезна, Марта го прави в повелително наклонение. Често и във винителен падеж.

На бюрото се търкаля лист хартия, на който е отпечатан списък с имена. По право, не се търкаля, а си стои на едно място, здраво затиснат от по-уверената лява длан на Марта. Дясната е обвила химикалката, с която имената биват ограждани след приключване на поредния разговор. По-точно, монолог.

Да послушаме малко гласа ѝ. Тринайсет реплики, които изрича за по-малко от минута:

Чакаме се направо там.

Да, всеки е в отделна стая.

Не, Стоян и Румяна са в една.

Е, как защо, нали са женени!

В дванайсет.

Не.

Естествено, че има топла вода.

Обещаха ми да направят.

Вече ѝ звънях.

Не.

Да, поръчала съм отделно.

Да, заявила съм и веган меню.

Музиката ще е изненада.

Следващата реплика е извън списъка, но ако я бяхме чули, щяхме да научим, че наистина ще има и фойерверки.

С малки нюанси това се е повторило десет пъти и продължава за единадесети. Всеки от разговорите завършва с нали ще дойдеш? А звучи като имай късмета, опичай си акъла и внимавай в картинката. Някои хора просто са родени за това. И странно, все им се случва да работят в учреждения, на които никой не е чувал и името.

Де факто, Марта има навика да говори на сесии по около пет минути.

Какво тогава сме пропуснали в останалите четири?

Патърдията е заради предстоящата среща на випуска. Ако трябва да бъдем точни, двайсет години след завършване на гимназията. Ако трябва да бъдем конкретни, някаква английска гимназия. По-нататък не ни е работа да заем. Срещата е в събота на обяд високо в планината. Хотелът е с три звезди, ресторантът е с четири, барът е с пет. Поне ценово. За да ознаменуват празника, в слънчевия следобед съучениците ще засадят с дръвчета един гол баир. Залесяването е лесна работа. За обезлесяването да не говорим. Горски служители ще осигурят джипове, кирки и лопати. Учреждението на Марта ще дари фиданките. Голият баир е дар от природата. Големият празник е вечерта. Песни и танци на народите. Всичко ще е цветя и рози.

Факт: нито един купон напоследък не минава без песента „Бяла роза".

И последно: да, всички са обещали да дойдат.

Освен Христо.

Марта не може да се свърже с него вече втора седмица.

Малките несгоди обикновено я изнервят. Големите я възбуждат. В добрия смисъл.

Докато огражда единадесетото име в списъка, Марта изпуска химикалката на пода. Навежда се да я вземе и едва сега забелязваме, че краката ѝ са обути в чорапи с жартиери. Дантелени на пипане и копринени на цвят. Елегантен дизайн с фин завършек и откровен еротичен намек. Твърди, лъскави и предназначени да хващат окото.

На око чорапите са бая голям размер. Но не и на дължина.

Марта въздъхва и се обляга назад.

Не смее да си помисли какво ще стане, когато Меркурий влезе във Водолей.

Тази година наистина ще е интересна.

В интерес на истината, Марта ще се омъжи за богат мъж четири години по-късно. Господинът ще е с четиринайсет години по-възрастен. На сватбата всеки гост ще пуска хвърчило, украсено с инициалите на младоженците. Детска радост.

Едно от присъстващите деца ще се запита дали има дума староженец.

Стоян Стоев много рядко си задава въпроси.

За последно се е питал защо се казва автокъща, след като в целия просторен двор няма никаква къща. Само натъпкан с автомобили паркинг и два стоманени фургона, качени един върху друг. До горния се стига по крива външна стълба. По нея имат право да минават само Стоян Стоев и дясната му ръка.

Всеки от автомобилите струва по над сто хиляди. При излизането си от завода. При влизането си в автокъщата на Стоян цените им са намалели средно десет пъти. На тези с десен волан – и повече. Но все се намират леваци да плащат двойно.

Де факто на Стоян автокъща не му трябва. През оная работа му е. Но официално му е необходима на счетоводството. За да си оправя приходите от неофициалните бизнеси. Двойното счетоводство е направило много хора богати.

В двора влизат двама нахакани мъже с тъмни костюми и тъмни очила. Сто процента търсят Стоян.

Да чуем:

Повикай Стоян.

През цялото време ще говори само единият.

Няма го. Момчето, което лъска фаровете на близкото ауди, изглежда е навикнало на кибици.

Отивай да го намериш.

Е сега. Фаровете изискват отдаденост. Само да довърша.

В някои случаи перването зад врата предизвиква ефект. В случая предизвиква афект. Младежът се изправя с една глава над нахаканите посетители. В едната ръка държи парцал. В другата – нещо не чак толкова меко и леко.

Вие скоро бой яли ли сте?

Вместо отговор, костюмираният нахакан мъж изважда обикновен секретен ключ и издрасква дълбока следа върху капака на аудито без да му мигне окото. Всъщност, може и да му мигва, но няма как да знаем, защото е с тъмни очила.

Младежът хвърля парцала и се нахвърля върху натрапника. Тренирал е бокс или бог знае какво. За негова изненада изведнъж се озовава на земята по гръб. Мъжът с костюма умее туй-онуй. Което се учи в полицейските училища. То всъщност там друго почти не се учи.

Суматохата е кратка, но достатъчна, за да привлече вниманието на едър мъж във фургона на втория етаж. Въпросната дясна ръка на Стоян. Поглежда през затъмненото стъкло и се обажда по телефона. Разговорът е доста животински, затова ще ползваме четлив превод. Неприличните думи са заменени с –.

Шефе, ония – – май пак са дошли да си събират рекета, – – –.

Няма как, в понеделник вече идваха.

Е – –, да не ми мислиш, че съм – сляп или какво?

– – –!

Аха.

Какво искат, – –?

Де да знам?! Засега се – с Брадвата. – – –!

– – –!

Аха.

– – –! Ходи виж за какво става въпрос.

О‘кей.

И кротко, ясно? Недей да се – с тия – –.

Ясно, шефе.

През цялото време, докато тече този диалог, Стоян седи невъзмутимо с каска на главата. В салон за красота. И с маска на лицето.

Дясната ръка слиза по кривата стълба и застава пред двамата нежелани посетители. Младежът, споменатата Брадва, се изнизва с накърнено достойнство и неясно промълвени закани за последваща саморазправа.

Двамата мъже с тъмните костюми са полицаи. И не са дошли да събират рекет. Боже опази! Вече са идвали в понеделник за целта.

Дошли са да вземат една от колите. Назаем, разбира се. Както трябва да бъде между приятели.

Дясната ръка е стиснал и двата си юмрука. Може да убие и двамата с един удар. В главата му се въртят неясни картини на средновековни мъчения с разместени стави. Но гласно казва само не става.

Колата е червена, дълга и ниска. Буквите на номера са от немската азбука. Цифрите са си арабски.

Взимаме я само до понеделник. Мъжът най-сетне вдига тъмните си очила. Няма да я крадем, я!

Господин Стоев много ще се ядоса.

Предай му нашите комплименти.

Това е сложна дума за ушите на дясната ръка. Струва му се леко обидна. Но още по-обидно е лукчето, което полицаят натиква в джобчето на блузата му. С леко пошляпване по бузата.

Ето. Окото му наистина мигва и очилата се връщат на мястото си. Да се почерпиш.

Румяна Стоева е истинска красавица.

С гладка коса, източено тяло, дълги фини крака и характерни заоблености точно където трябва. Поне така е на снимката в албума от гимназията. Реалността към днешна дата е съвсем друга работа.

Колко книги е прочела Румяна в последните двайсет години? Да видим. Всъщност, няма нищо за гледане. Общата ѝ култура е доста обща и не чак толкова културна. Според нея книгите са за девойки, родилки и стари моми. Истинската жена предпочита списания. Фризьорският ѝ салон е пълен с тях. Само за последната година е купила повече от сто. Добре, де. Колко от тях е прочела все пак?

Дали не ставаме досадни?

Тринайсет неща на нощното ѝ шкафче: пълен пепелник, кутия за бижута, сдъвкана дъвка, кутия цигари, позлатена запалка, кутия презервативи, ластик за коса, кутия салфетки, дебела свещ, кутия с гримове, позлатен телефон, копринен шал. Останалите части на облеклото ѝ са по пода. Бял ламинат с позлатени жилки.

Намерила съм ти от онова нещо.

Румяна е облегната на възглавница, завита до под мишниците и току-що целуната. От красив и атлетичен млад мъж, който опитва да нахлузи на стегнатия си задник тесни прокъсани дънки. Румяна преглъща насъбралата се слюнка и слага цигара между устните си. Коригирани преди около година с инжектиране на хиалуронова киселина. Придават ѝ леко кисел вкус, без кой знае колко да ѝ отиват.

Отиваш ли си?

Едва сега младежът се обръща.

Трябва да тръгвам.

Огромната част от човечеството употребява смесено и объркано понятията искам, мога и трябва.

Намерила съм ти от онова нещо.

Този път красавецът се заслушва. Явно нещото си струва. След като го наричат онова нещо.

Колко струва?

Подарък.

Е, не... Не е честно така.

Ето.

Румяна му подава кафяв хартиен плик. Не е много голям, но вътре може да има какво ли не. Хероин, кокаин, суроватъчен протеин, бета-аланин... В интерес на истината ще надникнем. Ха! Мечтата на фитнес-инструктора! Три едри кореноплода. Цвеклото е не просто червено, не просто органично, а от контролиран и гарантиран географски регион. Е, хубаво е да се знае, че в някои държави контролът и гаранциите не са съвсем както се изисква. Някой да иска? Не, мерси.

Благодаря!

Атлетичният мъж усеща, че само с благодаря няма да мине. Ще трябва да я целуне още веднъж.

Искам, мога, трябва... Вече говорихме за това.

За утре какво? Цвеклото е прибрано обратно в плика и поставено в спортния сак на пода. Дънките най-сетне са обути. Идва ред на чорапите.

Румяна издиша синкав дим и замазва миглите на левия си клепач. Зеленият грим не ѝ стои добре.

Ще го изчакам да излезе и ще ти се обадя. Има предвид съпруга си. Чух го да се уговаря, че ще тръгва рано-рано.

Съпругът ѝ е Стоян. Обикновено си общуват по телефона. Бързо-бързо, тихо-тихо и едва-едва.

Отношенията на Румяна с младия хубавец могат да се опишат с други седем наречия: днес-утре, сега-засега, лека-полека, оттук-оттам, току-виж, иди-дойди, кажи-речи.

Ще тръгва рано... Мускулестият младеж се замисля. И после?

После тръгваме и ние. Румяна има предвид за Гърция.

Ще ме вземеш от залата?

Много ясно. Би го взела и от Залцбург. И от Страсбург. Не, че знае къде са – но страстта би я водила.

Към колко?

Към десет и половина.

Идеално. Маратонките също са обути. Първо дясната.

Обичам те. Румяна хваща ръката на инструктора и го пронизва с кафявите си очи. Не забравяй аксесоарите.

Той отговаря неопределено. Не може да каже, че я обича. Но с нея определено му е доста по-приятно, отколкото с обичайните му шейсетгодишни клиентки.

В личната карта на Жорж пише Георги Горанов.

Жорж се е наложило от само себе си през годините.

Седем други през годините, така и неналожили се: Жоро, Гого, Геш, Джеймс, Джоре дос, Ал Гор, Пасо добле. Жорж най-добре е паснало на натюрела му. За по-обикновените хора, характер.

Но Жорж е необикновен и профилът му е характерен. Ще споменем само три думи: нос, тен, гел. В училище е имал славата на алфа-мъжкар. Ако се поинтересуваме сега, повечето му познати биха го определили като алфа-женкар.

Както през всеки друг ден в последните двайсет години, Жорж е облечен изключително елегантно. Седи авторитетно в изискано заведение и говори тихо по телефона. Явно изисква нещо и явно не го получава. Ще стане, Жорж си има система.

Системата отхвърля и тази карта, господине. Тонът на сервитьора е леко обиден. Отчасти защото това е третата карта, която системата отхвърля. И отчасти защото това е третата му седмица без почивен ден.

В интерес на истината, и на кредитната карта пише Георги Горанов, само че на латиница. Gueorgi Goranov. Това „u" откъде се е взело, никой не знае. Транскрипция и транслитерация са различни понятия, както са и въпрос на култура.

За какво става въпрос? Жорж затиска апаратчето и се прави, че няма понятие.

Недостатъчна наличност. Става въпрос за едно кафе и една минерална вода. С оглед на заведението, не повече от двайсет лева.

Момент! Жорж довършва тихия си разговор и прибира телефона във вътрешния си джоб. Пръстите на ръцете му са тънки и изящни. Упреците към сервитьора са доста