Бели дяволи

By Кирил Христов

"То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие". Така Кирил Христов без притеснение или свян описва обществено-политическия живот в България от 30-те години на XX век. С остър език той критикува парламента, осъжда липсата на ценност, морал, знания. Платените пребогато не вършат нищо в полза на народа, който ги е избрал. Хората имат избора да останат или омерзени от следосвобожденската низост да напуснат родината си. Кирил Христов изоставя България, а в "Бели дяволи" ни рисува картината на своето съвремие, брутална, безсрамна и много реална.-

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: May 31, 2023
• ISBN: 9788728156360

Book preview

Бели дяволи

Copyright © 2023 SAGA Egmont

Cover image: Shutterstock

All rights reserved

ISBN: 9788728156360

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

I

— Та де ще да е това дяволско езеро?!

Каменните улици като че са били прани цялата нощ от дъжда. Каменната настилка излъчваше синьо. Вилите и дърветата са като шеметни в предутрината.

Спрях се пак да диря в картата, що държах непрегъната в ръце.

Тъкмо тука нà, насреща, трябва да бъде уличката, която води на моста. А ето че я няма никаква. Вече няколко пъти минавам по улиците „Гьоте и „Шилер, които като две великански скоби ограждат езерото. Никакъв път към моста. А единствено оттам можело да се види и то, и живописно разхвърляните по брега му вили.

Едно момиченце се подаде на някаква своеобразна вратня, прилична на триумфална арка, и се спря с любопитство вгледано в тоя подранил господин, който имаше черна, заострена брадичка и мустаки, каквито и тука хората не носят.

— Дете мое, отде се отива на моста над Горското езеро? — обърнах се аз на несигурен немски език към него.

— Оттука, господине — отговори то, сочейки натам, отдето бе самото дошло, и гледайки ме със сините си очички някак позачудено, задето такъв голям господин не знае една толкова проста работа.

— А, така! Благодаря, миличко.

Минах под триумфалната арка и се упътих по една постлана с мозайка алея. От двете ни страни, зад жив отгледан плет, умело разхвърляни групи дръвчета и шубраки. Люляката разтърсва къдрите си в диханието на утринния ветрец. И изведнъж — ето ме на един изгърбен мост. Изкачих стръмната му половина и се спрях на върха. Каква прелест! От двете ми страни светеха, събрали пожарите и свежестта на утринното небе, две огледала, две чисти като сълза езера. Под големия свод на венецианския мост те съединяваха един доста широк ръкав в едно.

Възможно ли е всичко това да е тъй близко до великанския град, дето човеците загиват във всекидневния прах на живота и дето душата не знае празник? Предградие от вили, из което се бях лутал това утро. Един благословен край. И най-болният човек би се почувствувал добре. А това тука пред очите ми — едно райско кътче!

Околовръст по близкия хоризонт на долинката се издигат прелестни сгради. Тука една иде от линиите на античен храм, там друга напомня средновековен замък. Между вилите и езерния бряг, през мрежата на всякакъв род дървета — безброй мили дреболии, създадени от добри и умни хора, за да направят живота приятен. Лъкатушни пътечки, постлани с бял, едър пясък, водят към разни посоки на наклонените към езерото градини. По тях бели пейки, които сякаш чакат влюбени. Над някогашни поройни ями, сега изкусно декорирани с шубраки и скали, са прехвърлени бели мостчета от бреза. Тук в един двор се спущат отгоре чак до брега строги борове, упорито прави и с ветви като копия. Там, в друг двор, светят топло овощни дръвчета. Някъде до самия бряг трептят в кристалните води грамадни плачущи върби, навели своите зелени глави чак до езерното огледало. По-нататък благородни бледни липи махат ръце като при печална раздяла или болезнени платани с олющени стволове гледат замислени около си. Едно семейство от белостволи брезички сякаш е тичало надолу към водата и изведнъж се е спряло — и всички са останали политнали напред. Люляки трептят като женски гърди. Бели статуи светят свежо в къдрите на зеленината. На брега и вътре във водата блести изоколо едър пясък и гледат навън чисти бели камъчета. Това оприличава езерото на един великански извор. Всеки двор си има пристанището, живописно извъртяно на няколко пазвички. Там трепкат по една или по две лодки.

Погледът ми минава бързо и жадно от едно на друго. Неволно се връща и отново се спира на една вила с двор на тераси. На най-заден план, на върха, тъмнее стената на стара борова гора. Върху нейния великански декор се очертават строги линии. Кула и тераси със зъбчати бойници. Колкото по-ниско слиза погледът към езерното огледало, толкова повече светлина и трепет. На самия бряг някой великан е наслагал няколко скали една връз друга. Те образуват пещера, в която свети пейка и две бели лодки. Отгоре на скалите малка куличка със зъбери и мазгали хвърля своето отражение в кристалните води. Вълните изкривяват и оглеждат превратно хиляди пъти нейния образ, но тя не забелязва това. Дали те сплетничат и крещят, притискайки се около подножието ѝ, скалите и кулата не искат да знаят, Из вълните зеленина изничат няколко бели голи богове. Едно дръвче е цяло попръскано с кръв. Плодове ли, или цвят свежда клоните му до почупване? Около прозорците на долния кат сплетени грани ясмин пеят своята бяла песен и всички кътчета близо и далеч изпускат зелена светлина. Жълтоглаво цвете се е извишило на един завой на алея, до бяло мостче. Тъй много му е приятно да гледа оттам надлъж и шир — радва се тайно, че е кръгло и златно като слънцето.

Местя опиянен поглед от едно на друго и моята душа скача диво в огледалото на езерото. А на малкото островче върбите са потънали в светла скръб, под тях са замръзнали два лебеда със своето обърнато отражение.

— Аз избирам тая вила!

И тутакси:

— Ти си умопобъркан! Тя навярно принадлежи на богати хора, на които и през ум не минава да пуснат чужди човек в своята среда. Още по-малко някакъв балкански дивак!

— Аз избирам тая вила! — продължих упорито. — Каквито хора и да живеят в нея, те ще ме приемат като свой.

Бях обхванат от един бурен устрем към оня допреди миг непознат мене дом. Нещо непреодолимо ме теглеше там. Предчувствието на една съдба, на едно предопределение ми докара шемета на радост и на неопределен страх.

— Хвърли от моста своята балканска дебелащина и припкай натам!

Околовръст нямаше никого в свежата ранина. Никой не се задаваше и по мозайковата алея. Горе покривите на вилите и върховете на най-високите дървета бяха озарени от едва изгрялото слънце. Из градините всичко още люлееше сън в леките була на утринна мъглица.

Изведнъж в замъка се отвори една врата и на терасата се появи бяла фигура.

— Сърце мое, трепетът ти явява, че аз виждам красота!

Но заговори друг глас, пълен с безпощаден присмех:

— Тя навярно е някоя стара мома, отвратителна като крокодил. Младите хубави жени спят тъй сладко по това време!

— Не може да бъде! — възмутих се аз. — Тя е едно същество, изтъкано от слънчеви лъчи! Аз предчувствувам това съвсем, съвсем ясно! Струва ми се даже, че бих могъл да отгатна как ще да ѝ е името. . .

При тая луда мисъл обхвана ме срашното вълнение на човек, който прониква в своята съдба.

Огледах се шеметен.

Какво чакат в алеите фигурите на дърветата с тоя вкаменен израз?

— Да става щото ще! Аз искам да издъхна тука последен дъх, над това светло езеро, около което съм готов да обикалям и след смъртта си като дух хиляди години. Но чакай, приятелю. Кой мисли за смърт, когато тъй широко са разтворени цветните двери на нов живот?

Кръстосах пак цялото предградие. По сините улици само ранобудни работни хора. Искаше ми се да викам: „Да живеят всички и всичко!" Където кривна — цял свят е разтворен и диша благовоние. Изведнъж въздухът се изпълни със златен слънчев прах. В очите ми се замрежи шарен танец на утринно пияни пеперуди. В ушите ми бръмчат пчели подобно на златни корди. Минавайки натам, поглеждам през ниските живи огради в дворовете и градините. Тука звънцеобразни бели цветенца звучат при пеенето на птичките, там червени и сини чудеса на Бога изничат из майката земя и изглеждат като попилени благородни камъни. Отварят се прозорци и врати на балкони. Други живи цветя, други божи чудеса се появяват там. Свежи светлокоси жени с очи, пълни с незабравки, и червени уста със смеещи се бисери. Те гледат с любопитство изпод своите ослепително бели забрадки към самотния тъй рано залутан из улиците чужденец.

Минавам край двойка свещени липи пред тежкия параден вход в замъка на непознатата принцеса. Огледвам с крайчеца на окото си така, като че обмислям тежка обсада. Но хрумва ми, че навярно обръщам внимание със своето безцелно лутане. Упътвам се в боровата гора, която огражда от всички страни тоя град от вили. Мисля си: ако тя е в България, цял полк стражари не биха могли да я направят безопасна за околните населени места.

Вървя бодро и чувствувам ставите ми да трептят под сладък маршов такт на нов живот. Горските пътеки се извиват тъй страстно все по-натам и по-натам в безпределната тишина на старата борова гора.

Изведнъж под краката ми синя каменна настилка. После втора, трета, накръст, паралелно. . . Цяла мрежа от улици сред гората, електрически стълбове, водни кранове. И ни една къща още. Колко са зловещи тия буйни завоевания на алчно организирания човек! И все пак за колко разум свидетелствуват те! Прекарали хората улици, водопроводи, канализация, електрическо осветление, трамвайни релси. А ни едно дърво не е отсечено там, дето ще се строят навярно още това лято стотини великански къщи. Няма да минат и няколко месеца, и те ще изникнат като по чудо из земята. И ще се населят от хубави светлокоси и светлооки мъже и жени и червенобузи здрави деца. Аз виждах стройния, пълен със смисъл живот, който след няколко месеца ще бликне тука, по тия девствени чисти улици. Почувствувах, че радостта, която изпълваше цялото ми същество, се е изпарила. Мисля пак за азиатската отпуснатост на моя народ, за ориенталската неподвижност, с кoято се живее в моята родина, дето села и градове тънат в кал до шия. . . В спомените ми изпъква „голям български окръжен град". Той не е един от най-калнитe в България, макар напролет и нaесен, ако си загубиш ботушите, мъчно би могъл да ги намериш. Когато изберяха там някого за кмет, той бързаше да постеле своята улица с дялани камъни. Това средство бе намислил българинът, за да отърве гражданите от прахове и калове. И агитираше се да не се избира два пъти от една и съща улица кмет. По такъв начин тоя прочут град, в който през най-блажените стари времена понякога в две-три години не се строеше нито една къщурка, сдоби се, за гордост на целия окръг, с няколко постлани с дялан камък улици. Но, уви, с какъв камък? С пясъчник, рязан с трион. Камък, който, ако даже не се ходи по него, бързо-бързо се превръща на прах и кал. Нямало било наблизо същински камък. Очевидно съдбата не иска да ни измени. Очевидно нашият живот е немислим без кал. . .

Ненарушима ще да е хармонията между онова, което е вътре в човека и което е вън от него. . .

Почуквам с бастунчето си синия гранит на настилката. Той е донесен от много стотин километри с железница, каквато минава и през „големия български окръжен град". И си мисля: ако поиска Господ да накаже тия хора тука, доста би било да ги сподоби с кметове българи.

— Но ти, господинчо, за това ли дойде в Германия? Така ли ще лекуваш отровената си душа? Ако не можеш си отряза пъпа от България, по-добре да си бе стоял дома.

Аз направих неволно едно такова движение с ръце, като че гоня досадливи мухи. Па извадих часовника си. Отива към десет. Време е.

Помъчих се да си спомня откъде дойдох и се упътих вън от гората към Горското езеро.

Застаналата на стража двойка от благородни липи ми помахаха отдалеч с един-два свои клона. Поздрав ли е то, или закана?

По-висока от един едър човек жива ограда. Ако се взрете, ще съгледате дебели черни железни пръти, завършващи до равно подстригания горе плет с редица невидими копия. Едва бях натиснал електрическото копче, и чу се шумът на скрит механизъм. Някой човек отвътре отвори тежката желязна врата. Пред мене е лицето на замъка със своята кула, със зъбчата галерия над готическата входна врата, до която се отива по една стръмна пътека. От двете ми страни цветя, цветя, найвече в бели момински роклици, трепкат, кимат. Само червените рози изглеждат замислени. Качвам няколко гранитни стъпала. От двете ми страни по една великанска каменна топка. Над звънеца месингова плоча, на която чета с готически букви името Хайнрих Хартман. Нищо повече. Правя си заключение:

— Значи, в тоя великолепен замък живее само едно единствено семейство. На госпожата — тая, която чувствувам вече околовръст, а още не я виждам — ще да е ужасно еднообразен животът, ако няма деца.

Натисвам звънеца.

Обхваща ме неудържимо вълнение.

— Какво върша аз? Защо ида в тази къща ни в туй, ни в онуй време? Как ще обясня своето безсмислено посещение? Не дори безсмислено, а просто нахално.

Вратата се отвори. Една захарна кукличка. Седемнайсетинагодишно момиченце със светли къдри, с тъмни топли очи, с кървавочервени устенца и с мънички гърдички, колкото да бъдат захлюпени напълно с едната ръка.

— Какво желаете, господине?

Захарната кукличка трябва да обича да ходи на театър. Тя разтваря двете си ръчички някак като на сцена.

— Мога ли, госпожице, да видя някого от семейството Хартман?

— О, да, заповядайте. Ще съобщя на господарката.

„Хм — мисля си аз. — В тая къща няма тъй лесно да те пуснат, както ти си мислиш. . . Добре, нека не бъде лесно. . ."

Оставям си шапката в една наредена като бонбонерка гардеробна. Правя няколко крачки след захарната кукличка и се озовавам в обширен хол. Пълно с грамадни изящно изработени шкафове, маслени картини, кожени мебели, персийски килими. Кукличката изчезна, лека като роклицата си.

Играейки скромно с ръкавиците си, аз се огледах насам-нататък, бавно, уж разсеяно и от нямане що да се прави. Стената, край която бях минал, бе заета от три шкафа, претъпкани с едри подвързани книги. Над тях бронзови старинни подноси с гравюри, вази и стомни, също с гравюри. От двете страни на хола четиристенни колони от полиран дъб подпират околовръстен вход, при който излизат вратите на стаите на горния кат. Още щом се влезе във входа, преди да се дойде до хола, хвърля се в очи, право насреща, една тежка тъмновишнена портиера и до нея вляво, под диагонал, грамаден маслен портрет, поставен на триножник. Изобразен е светлокос мъж със странно нависнали над засенени очи вежди, с наврени в устата мустаци и със слаби интелектуални ръце; върху тях талантливият художник очевидно бе работил толкова грижливо, колкото и върху самото лице. До портрета, от другата страна на тъмновишнената портиера, четирикрила врата от дебели квадратни кристални стъкла, зад нея се вижда просторна зала с дъбов панел и с голям концертен роял, а понататък, през втора също такава стъклена стена, се съглежда зимна градина, сега ярко осветена от слънцето, изоколо и отгоре. Над първия ред стъклени врати върху един тежък черно полиран, като да е от абанос, трапазан, голям женски портрет, също работен очевидно от добър майстор. Тя е! Една жена, чиито очи и коси са пълни с лъчи; чиято глава като че излъчва светлина. Ако човешкото име има някакъв по-дълбок смисъл, госпожата трябва непременно да се нарича Клара. Тази мисъл ми мина през ума още при първи поглед на портрета и заседна в главата ми. На следната стена, зад колонадата, срещуположна на привходната, пак шкафове, здраво натъпкани с книги, върху тях, в полумрака, керамични изделия, старинни стомни и кани. По трапазана над колоните редица напукани маслени портрети, мъже c високи бели яки, навъртяни с черни копринени връзки, жени с крннолини — очевидно прадеди и прабаби. Внимавайки да правя съвсем бавни движения, да не би да ме наблюдава някой отнякъде — движения, които биха се обяснили просто от притеснение, — аз, с разсеян изглед на лицето, поизвих глава нагоре. По околчестия коридор, между вратите към стаите, пак грамадни шкафове с книги; надлъж по тежката дъбова стълба към горния кат пак старинни маслени портрети в осмоъгълни рамки.

Ненадейно сепна ме някакво двойно изръмжаване Огледвам се, право срещу ми в един кожен, шоколадов цвят фотьойл дребно куче с цвета на самия фотьойл. То е впило в мене зъл поглед. Готово е да се разлае. Очевидно моите разглеждания, колкото предпазливи и да бяха, са се видели на песа подозрителни. Аз взех още по-приличен вид, даже се усмихнах любезно на злия пес, комуто обаче явно това съвсем не подействува.

„Ето какво се вика славянин. Преди да погледна под краката си, зазяпах нагоре. Но мене ми се стори, че чух две изръмжавания."

Бавно, благочинно, не изпущайки от очи шоколадовия пес, да не би още повече да го раздразня, аз се поогледах около си по земята. Надлъж пред първото стъпало на стълбата за нагоре се е обтегнало едно едро куче с остри уши, вълча порода, и е опряло о мене въпросително спокоен поглед.

„Изглежда, че ще трябва най-първо вие Да бъдете спечелени."

Пред мене от невиделица изплува една гъвкава женичка със светла рокля и с коси, пълни със златен слънчев прах.

„Тя е, същата!"

Аз не можих да забележа отде влезе и скочих на крака чак когато бе пред мене.

— Вие навярно искате да говорите с моя мъж — каза тя така светло, щото аз, макар да бях затруднен в дирене на разумен отговор, сварих да си помисля:

„Я гледай какъв глас! Само една същинска Клара може да говори така светло!"

— Не зная как да ви обясня най-лесно причината на моето посещение — започнах, оплитайки се може би повече, отколкото допущаше непознаването добре на езика, и правейки такива грешки, които, известно ми бе, че звучат много мило за немските уши. — Аз се изказвам трудно на вашия език, при туй има нещо може би твърде странно в онова, което ме води у дома ви и което аз трябва, разбира се, да обясня.

— Моля, седнете.

— Благодаря.

— Дето не ви стигне немският език, можете да минете на френски. Ако дори не сте французин, Вие навярно ще познавате по-добре този език, който по-често се изучава в чуждите страни, отколкото нашият.

— Благодаря ви.

Аз счетох последните думи на госпожата като много деликатна покана да кажа преди всичко от каква народност съм. Не знам защо, мина ми през ум най-популярната и най-шовинистическата германска песен. Това ме натъжи. Но доста бе да погледна своята събеседница в очите, за да разбера, че то не е жестока гордост на чедо на велик народ, нито обикновено женско любопитство към чужденеца, а постъпка с много дълбок смисъл, постъпка, изхождаща от желанието, което ни обхваща пред вида на някои части от нещо да подирим, да разберем от какво органическо цяло са те. Върху мене внимателно бяха спрени две умни очи с топъл приятелски поглед. Аз — твърд, кален в политически, в найгруби партизански борби българин — бидох тъй дълбоко раздвижен от този поглед, че почувствувах непреодолима нужда да разтворя душата си като пред най-близък човек, да изповядам и най-големите тайни на своя живот. През ума ми, само в няколко секунди, прехвучаха тия мисли, които аз с голямо усилие над себе си трябваше да се въздържа да не превърна тутакси в такива непоправимо казани думи:

— Прелестна госпожо, аз съм син на един умопобъркан народ: българин съм. По своята непосредствена работа в живота — като адвокат и народен представител — аз всекидневно съм в съприкосновение с най-невъзможни среди. От постоянното си общение със съдии и с престъпници, разликата между които е само в степента на смелост, аз узнавам такива мизерии на живота, които стоварват върху душата цели планини мъка и които могат да отчаят в бъдещето на човека и най-големия оптимист. А чрез своето участие в законодателния институт на страната аз всеки ден се все по-дълбоко убеждавам, че парламентът е една жалка комедия; че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеко не представляват разума и морала му; че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислюват средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки — или косвено ощетявайки — държава и общини. То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Винаги щом ми е бивало възможно, аз съм бързал, омрачен, почти отчаян, да отида в чужбина, между хора, да отдъхна, да освободя душата си от товара, с който българската грозна действителност я е притиснала. Тоя път аз избрах да дойда в