Третата пустиня

By Emil Cholakov

Разкази за необикновени хора, които постъпват по необичаен начин. Следвайки вътрешното си усещане персонажите достигат до прозрения за същността на живота и смъртта, истината и заблудите, очевидното и невидимото, съзнанието, пустотата и свободата. Парашутистът знае какво ще изпита още преди първия си скок и се изправя очи в очи със страха си, за да му каже, че ще оцелее, а само страхът може да умре. Момчето, което си говори с боговете (в Древна Гърция) научава, че те не се занимават с почти нищо от това, което хората си мислят за тях и че живите винаги остават на брега на живите. Случайно превърналият се в ”лечител“ не се интересува от резултата, а се стреми да разгадае бариерите в съзнанието. Напусналият работа не знае, че може да предсказва събития, но не придава значение на това. Болният отива на другия край на света само защото е прочел статия във вестника и достига до дълбоко разбиране на значението на постъпките си. Каратистът печели първото състезание, на което се е явил, но иска да подари медала си, след което вглеждайки се внимателно в хората, започва да разчита мислите им, но не спира дотам. Говорещият с Посредника на Съдбата открива действителната цена на събитията и качествата. Жадуващият да отиде в пустинята достига до по-дълбоки прозрения, преминавайки през пустотата. Всички те не спират да търсят, макар че обикновено не знаят какво искат да открият, но това не ги спира. Всеки от тях изминава дълъг и труден път, за да достигне до отговори, които не може да се изразят с думи и затова са безценни.

• Language: Български
• Publisher: Emil Cholakov
• Release date: Jun 3, 2021
• ISBN: 9781005574499

Book preview

СТРАХ 123

Може би никога нямаше да се обади на този човек. Много пъти си беше мислил да го направи, но все нещо го спираше. Георги знаеше какво – страх. Преди цели девет месеца един приятел му продиктува телефона на Тодор Тодоров, но всеки път, когато се сетеше за него, блокираше. След няколко минути нещо се случваше и Георги примиренчески си казваше: „Явно не е моментът!. Ставаше все по-трудно да се самоубеждава, че причината е в обстоятелствата. Осъзнаваше, че единствената причина е собственият му страх. Преди три месеца беше приключил поредната неуспешна връзка и изпадна в депресия. Отчаянието се редуваше с апатия и това вече му беше омръзнало. Преди повече от месец беше отказал „тревата, но искаше още нещо. По-точно няколко неща. И едното беше да осъществи детската си мечта да скочи с парашут. Като малък се възхищаваше на тези смели мъже. Беше на пет, когато един парашутист приземи на седем-осем метра от него. Заедно с още няколко деца отидоха при него да го видят отблизо. Човекът се загърна с купола на парашута като с наметало, усмихна им се и тръгна. След няколко секунди вече беше на двайсетина метра. Вървеше сякаш нищо не се е случило.

Когато беше във втори клас, отиде с приятели на мотопистата. Преди състезанието скочиха трима парашутисти и приземиха почти едновременно в идеален равностранен триъгълник. А няколко месеца по-късно около два часа гледа по телевизията скокове от самолет. Първо се виждаше една точка и след това парашутът се отваряше. В по-близък план се виждаше нещо малко над купола. „Как искам и аз да скоча! – мислеше си Жорко – „Ама е много страшно!. Знаеше, че никога няма да събере кураж и се беше примирил с това. Но сега не искаше примирение, а и това не беше примирение, а предаване. Ясно му беше, че през цялото това време се е бил предал. И нямаше как да избяга. Единственото, което можеше да направи, беше да скочи. Много пъти беше успявал да си докаже, че в скока с парашут няма смисъл, но вече не можеше. Скокът наистина нямаше значение, но това, че го спира страхът имаше. Дори страхът не беше важен, а това, че го блокираше, че не можеше да се изправи срещу него и да му каже: „Не ти, а аз командвам. Ти никога няма да ме спреш!".

Извади телефона и започна да разлиства указателя. „ТодТодоровПаршут" – така го беше записал.

„Хайде! Просто натисни клавиша за избиране! Хайде!".

В този миг телефонът иззвъня. Беше Сашо – Дългия.

– К'во правиш, Жоре?

– Мотам се. А ти?

– А да пием по бира.

– О’кей. Къде си?

– Трябват ми двайсетина минути да „кацна" в центъра.

– Добре. Ако искаш след половин час в „Ботуша".

– Става. До скоро.

„Значи съм си извадил телефона за Дългия.".

Изпиха по две бири, а след това Пешо – Совата ги замъкна на боулинг. Беше забавно. После отидоха на дискотека. По пътя Жоро се сети за инструктора по парашутизъм, но часът вече беше единадесет и половина вечерта. Не вървеше да се обажда на непознат.

„И днес няма да е. А имаше кога да се обадя.".

В дискотеката се отпусна и забрави за страховете.

Прибра се късно и заспа веднага. Следващите два дни имаше толкова много работа, че не му оставаше време дори да мисли. Сети се за парашутизма чак в събота. Беше се обръснал, изкъпал и пиеше кафе. Мислите му бяха разпилени. Появяваше се ту една, ту друга, която няма никаква връзка с предишната. Скачаха от бъдещето в миналото и пак обратно. Сети се за Тодор Тодоров, след минута пак и после пак.

„Да, знам, че е време, но нека бъде в понеделник. Първи ден от седмицата, а точно сега и първи ден от месеца. Ново начало.".

Мисълта за скок с парашут отслабна, избледня и се връщаше през деня някак вяло. На следващия ден на няколко пъти профуча през главата му. Мина и замина без да се спира.

Дойде понеделник. Още в просъница Георги имаше усещането, че трябва да направи нещо.

Събуди се уморен. Стана, обръсна се, изкъпа се и тръгна на работа. Изпи едно кафе по пътя и още едно в офиса. Оперативка, приказки, разпределение на задачи и неусетно дойде обяд. Шефът нервно сновеше наоколо, колегите постоянно влизаха и излизаха. Задържаха се на едно място само за да проведат някакъв безсмислен спор. От време на време се появяваше усещането, че нещо пропуска, но не се сещаше какво. Беше толкова потънал в работата, че загуби представа за времето. Към три следобед се почувства доста уморен и сънлив. Взе си едно кафе и само след двайсетина минути още едно. Поразсъни се и онова усещане отново се появи.

„Какво имах да свърша?".

Повтори си този въпрос няколко пъти, но отговор нямаше.

„Е, добре, все ще се сетя.".

Остана с половин час повече, за да си довърши работата. Най-накрая приключи и излезе на въздух. Пет-шест минути не мисли за нищо. Просто ходеше и гледаше разсеяно наоколо. Като от нищото изникна името на инструктора. Извади телефона и му позвъни. Чу сигнал, после пак и пак. Изчака седем пъти. Никой не отговори.

„Дано не си е сменил телефона. Е, най-накрая се обадих. Нищо страшно не се случи. Ще му звъня пак, докато не го открия.".

Изпита облекчение, както от това, че се е обадил, така и от това, че инструкторът не му е отговорил. Но огромното напрежение си беше заминало. Голяма част от страха сякаш се изтече от тялото му в земята.

„О’кей, днес е и първо число на месеца и понеделник. Не трябва да протакам!".

Хем му се искаше да се обади, хем нещо го спираше. Но съпротивата не беше толкова силна, както преди.

„Добре, нека приема, че сега не става въпрос за моя страх от скок с парашут, а само за един телефонен разговор. Сега важен е единствено той.".

След няколко секунди в ухото му отново звучеше сигналът за повикване. Чакаше Тодор Тодоров да се обади. Този път цели единадесет пъти. Пак нищо. Затвори.

„Не е страшно да се обадиш по телефона. Ще го открия, дори ако се наложи да обиколя цяла София от къща на къща и от апартамент на апартамент.".

Тази мисъл дори не му се стори странна. Странното беше, че досега се беше плашил просто от един телефонен разговор.

След около час и половина отново се обади. Нищо. Този човек сякаш беше потънал някъде. Дали да не се обади на онзи приятел, който някога му беше дал телефона на инструктора?

„Добре. Сега знам, че ще се свържа с него. Може и да не е точно днес, но знам, че ще стане".

Прибра се, взе си душ и излезе. Отиде на гости на един съсед. Наляха си водка и кола и се заговориха. Към девет и двайсет вечерта пак се сети за Тодор Тодоров. Първо му хрумна да отиде до тоалетната, за да не го слуша съседът, но веднага размисли.

„Що за идиотски фатализъм! Дали ще говоря пред него или не, това нищо не променя. Или ще скоча, или ще се откажа. Но аз ще скоча.".

Изчака седем позвънявания и затвори.

„Добре, няма да е днес. Ако до сряда вечер не се свържа, в четвъртък сутринта ще звънна на Иво".

Иво беше човекът, който му беше дал телефонния номер на Тодор Тодоров – инструктора по парашутизъм.

Беше го обзело някакво спокойствие. Знаеше, че ще го е страх, че страхът ще е много по-силен, отколкото някога си е представял, но ще скочи. Тази мисъл и това усещане бяха много странни. Страхът се усилваше и в същото време значението му намаляваше, още малко и щеше съвсем да изчезне.

„Ако не ме беше страх, тогава защо да скачам? Искам го точно заради страха, за да го превъзмогна.".

Във вторник на няколко пъти се опита да се свърже с инструктора, но отново удари на камък. В сряда звъня седем пъти през деня. Имаше план и го следваше. Най-вероятно на следващия ден щеше да се обади на Иво. Но беше решил да проиграе този вариант докрай. Малко след девет вечерта за пореден път избра номера на инструктора. Веднага след третото „туут се чу едно „Ало.

– Добър вечер. С Тодор Тодоров ли говоря?

– Да, кажете.

– Казвам се Георги Калинов. Иво Григоров от „Блу скай" ми даде вашия телефон. С две думи, искам да скоча с парашут.

– Добре, но първо трябва да изкарате курс по наземна подготовка.

– Добре. Кога и къде да дойда?

– Елате със спортен екип в събота в девет в залата на парашутиста на летище „Божурище". Ако пътувате с градски транспорт трябва да вземете автобус 54 от Западен парк.

– Не съм ходил на летище „Божурище". Как да стигна до залата на парашутиста?

– Лесно ще я намерите.

– Добре тогава до събота в девет. Приятна вечер.

– И на вас. До събота.

Не почувства нищо. Просто един разговор с непознат, с когото се разбраха бързо. Знаеше, че ще отиде. Ще прави каквото му кажат. Ще ходи толкова пъти, колкото е нужно и след това ще се качи на самолета и ще скочи.

В събота стана в пет и половина сутринта. Имаше доста път, а не искаше да се качва на колата – може би после щеше да изпие някоя и друга бира. Навън беше студено. Не обичаше сутрин да трепери, а по обяд едвам да се сдържа да не си свали и ризата. Но точно този ден не обръщаше внимание. Щеше да мине през всичко, което му се налага, за да стигне до летището.

Запали втора цигара треперейки и автобусът спря и отвори врати. Качи се и седна. След няколко секунди вече пътуваше. Полагаше доста усилия да държи очите си отворени, за да не си изпусне спирката. Слезе и студът отново го разбуди. Пресече. След минута вече чакаше на спирка Западен парк. Взе си кафе от някаква мизерна будка. За малко да си опари езика. И без това нямаше вкус. Запали цигара и си взе още едно, този път двойно късо. Това вече приличаше на нещо. Хрумна му, че всичко това е налудничаво, като във филм на абсурда.

„И какво от това? Знам, че само по себе си е безсмислено. Всичко е безсмислено, важното е дали го правиш или се оставяш на страха.".

Обърна се към страха си:

„Чуй ме! Този номер вече на минава! Спести си усилията.".

Четиридесет минути се разхожда бавно от единия край на спирката до другия, като от време на време се спираше за минута-две.

Най-накрая автобус 54 се появи. Беше почти празен – един възрастен човек, двама млади мъже и една млада жена, които си говореха и се смееха. Отбиха се от главния път, минаха под него и той остана отдясно. След няколко спирки се появиха два ниски блока. Георги стана. Автобусът го раздруса на ж.п. прелеза и метри след това спря. Слезе. Тримата младежи също. Пресякоха и на портала едва не се сблъскаха с него. Направи им път. Благодариха му с усмивка. Единият го изчака да влезе и го попита:

– Извинявайте, знаете ли къде е залата на парашутиста?

Георги леко се усмихна.

– Не. И аз идвам за пръв път и я търся.

– Значи не сме единствените, на които им е хрумнала идеята да скочат с парашут. Аз съм Мирослав.

– Аз съм Георги.

Стиснаха си ръцете вече с по-широка усмивка.

Другият младеж беше на трийсетина метра и говореше с някакъв униформен. Обърна се към тях и им махна с ръка. Тръгнаха.

Събраха се четиримата.

– Здравейте, аз съм Георги. Не съм скачал.

– И ние не сме. Аз съм Ана.

– Аз съм Йордан.

„Е, намерих си и компания. Супер.".

Стигнаха залата. Още нямаше никой. Нямаше девет и десет.

Всички без Миро запалиха по цигара. Данчо се обади:

– Не ми се вярваше, че някой ден ще дойда, но като казах на Ани, че искам някой ден да скоча с парашут, тя започна да ме ръчка и вече нямаше как да „дам заден".

– И на мен не ми се вярваше – присъедини се Георги. – Пък и ти си добре, има кой да те изстреля, а аз трябваше сам да се „наритвам". Бая време се ослушвах. Шубето е голям страх.

Всички се засмяха. Ани каза:

– И аз тормозя Данчо, за да мога да накарам себе си да дойда. Ако той не беше тръгнал, аз щях да си намеря оправдание за пред себе си, а него щях да го спукам от бъзик.

И Миро се включи:

– И мен ме подведоха. Иначе не бих се захванал с такива глупости.

Поговориха още малко и една кола с очевидно огромен стаж мина през асфалтирания плац и спря до тях. От нея излезе един здравеняк около четиридесет и петте и със сериозен вид попита:

– Здравейте, да не чакате някого?

– Тодор Тодоров – Георги и Данчо го казаха в един глас.

– Да не искате да скачате с парашут?

Всички потвърдиха.

– Хубаво. Защото без парашут е опасно. Аз съм Тодор.

Отключи залата и съблекалните. Преоблякоха се и излязоха навън. Бяха дошли още шест човека – петима мъже и една жена. Всички на има-няма двадесет и пет.

Тодор се появи.

– Оооо, вътрешните войски! И ти ли си тука?

Този път се усмихна. „Вътрешните войски" беше към един осемдесет и пет с доста широки рамене и добре очертани мускули. Усмихна се и поздрави инструктора.

– Нали се уволни, бе, к'ва работа имаш на летището?

– Да скоча, бе, Тошо.

– Ти си ненормален, бе! Хората се чудят как да изклинчат от това, а ти си дошъл доброволно.

– Ами ти, бе, Тошо! Да казвам ли на хората колко години си бил в националния отбор по парашутизъм?

Хайде да вървим да се пообучаваме!

На петдесетина метра имаше една метална конструкция с три дъсчени платформи. Първата беше на шейсетина сантиметра височина, втората – на около един и двадесет, а третата – към един и осемдесет.

– Някой има ли теорията? – попита Тодор.

– Не.

– Добре, ще ви раздам после, а сега да потренираме приземяване. Първо забравете всичко, което сте учили. Приземяването е на пети, със свити колене, опрени едно до друго. Много е важно да го усвоите, за да не се контузите.

Пое си въздух и продължи:

– Хайде на първата платформа. Изчаквайте се. Един скача, отдръпва се и тогава скача следващият. Понеже сме свикнали да приземяваме на пръсти, а не на пети, гледайте право напред и просто направете крачка.

Беше некомфортно да скачаш без да гледаш земята. След три-четири скока Георги свикна. Изчакваше си реда и скачаше. Загуби представа за времето.

– Хайде на втората площадка! – чу се гласът на Тошо.

Нямаше кой знае каква разлика. После – на третата. След приземяването на пети трябваше веднага да клекнат и да се изтърколят по гръб, вдигайки лактите отпред. Всички се поумориха и някои започнаха да скачат без да си допират коленете едно в друго. Тошо веднага забеляза. Огледа се, направи няколко крачки и взе една кутия от цигари, очевидно хвърлена преди няколко дни. Разкъса я, извади станиола и го изправи.

– Вижте, това не е извращение. Ти си го сложи между коленете и после го дай на него, а ти ще го дадеш на нея. – Тошо посочи трима души. – Не може да приземявате с разделени колене. Не искам контузии.

Продължиха, докато всички не скочиха по няколко пъти правилно.

– Добре, хайде на лебедката. Вътрешните войски, ти като най-як ще я навиеш.

Отидоха на трийсетина метра, където имаше един лост на височина над десет метра. От него висяха две въжета, другите краища на които бяха вързани за макара. Тошо каза на Миро да нахлузи сбруята1. Момчето „облече" запасен парашут и инструкторът го закрепи за въжетата с две гайки. 1 - система от колани, чрез която парашутната торба се прикрепя към тялото на парашутиста – б.а.

– Давай! – викна Тошо на „Вътрешните войски".

Здравенякът започна да върти манивелата. След малко Миро висеше на около метър и половина във въздуха.

– Така! Обяснявам на всички. В машината сте. Инструкторът-спускач вече ви е казал кой в кой заход2 ще скача. Командва да станете. Стават само хората от захода. Другите си седят по местата. Нареждате се един зад друг на вратата. Всеки слага меката част на китката на ръчката на запасния парашут. Спускачът командва „Скок!. Първият прави крачка напред и започва да брои. Никой друг не скача. Командата е само за този, който е на вратата. Следващият чака да чуе „Скок! и чак тогава прави крачка във въздуха. Отделите ли се от машината, започвате да броите. Може от 121, може и от 1001. Стигнете ли до 125 или 1005, накланяте глава назад и настрани, за да не ви обрули парашутът и дърпате ръчката на запасния. От 121 до 125 са пет секунди. Толкова са и от 1001 до 1005. Който както иска. Важното е да отброите пет секунди. Бъдете сигурни, че основният парашут ще се отвори, но никой не знае дали от пет милиона клечки не е издърпал единствената къса. Ако до 125 или 1005 основният парашут не се отвори, отваряте запасния, после внимавате във въздуха, приземявате, както вече всеки от вас се научи и после отивате на бира. Това е. 2 - В един заход скачат точно определени парашутисти. Нарича се „заход", защото машината захожда към целта. Ако е необходимо машината прави следващ заход, така че следващата група парашутисти да скочи от приблизително същото място – б.а.

Някой се обади:

– Ами ако броя по-бързо или по-бавно?

– Потренирай броене в къщи, за да си сигурен, че едно число е точно една секунда. Не се майтапя. Направи го! Важно е! Във въздуха това е единственият начин да имаш ориентация за времето. Други въпроси?

Всички мълчаха.

– Добре, хайде, Миро! Махни си китката от ръчката. Скочил си. Брой и покажи как отваряш запасния само с ръка. Засега без да го отваряш наистина. Искам само да видя движението.

Миро започна:

– 121, 122, 123, 124, 125.

Дръпна дясната си ръка настрани сякаш е изтеглил ръчката.

– Точно така! Това е цялата философия. От тук нататък са задачите на парашутиста. За тях ще си прочетете в лекциите и утре и другия уикенд ще говорим. Засега само тренираме отброяване и отваряне на запасния при пълен отказ3 на основния парашут. Миро, дай пак! 3 - пълен отказ означава основният парашут изобщо да не се отвори – б.а.

Миро отново изброи до 125 и отдалечи ръката си от тялото.

– Сега дай пак за последно, но този път наистина отвори запасния!

Тъкмо чуха 121 и Тошо се обади:

– Стоп! Преди скок къде трябва да ти е ръката?

Миро не каза нищо, но премести основата на дланта си на ръчката.

– Хайде давай и после ще почиваш.

Миро отброи до 125, дръпна ръчката и парашутът падна на пясъка под него. Много плат и много върви.

– О'кей, Миро, приготви се за приземяване.

Миро си събра коленете и ги сви.

– Десантчика, пусни го!

„Вътрешните войски" направи едно движение с ръка и Миро падна. Претърколи се по гръб, изправи се и се изтупа.

– Ето затова ни е тренирането на приземяване. При скок с парашут не слизаш от тротоара на улицата, а все едно, че скачаш от два метра. Вижте го Миро, и от десет метра да го бяхме пуснали, пак нямаше да се контузи! Кой ще е следващият?

Георги направи крачка напред едновременно с Данчо и Ани.

– Давай, Жоро! – каза Ани. – Ти веднъж вече ни отстъпи.

Усмихна се и кимна.

– Хубаво, ама май ще ти трябва парашут. Хайде да го скатаем! Хвани го и го изтегли!

„Вътрешните войски" и Миро също се включиха. Тошо обясняваше с по няколко думи и след седем-осем минути парашутът отново беше в раницата.

Жоро направи същото, което и Миро. Брои от 121 до 125 и после – „ръчка". Приземи и стана.

Още четирима изтренираха същото. Вече беше станало към четири следобед.

– Толкова за днес. Другите ще минат утре. Има за всички. – Тошо се усмихна. – Хайде да се преобличаме, че ще се стопли бирата!

Георги изчака Миро, Данчо и Ани да излязат и попита:

– По една бира?

– Да можеше и да е веднага! – от тона на Данчо беше ясно, че би я изпил на екс, а после би си взел още една, за да разбере какво пие.

Слязоха на „Западен парк" и влязоха в първото заведение, което им попадна пред очите. Всички бяха гладни, жадни, недоспали и уморени, но доволни от деня. След втората бира бяха готови да заспят на масата.

– Да тръгнем преди да заспим – промърмори Данчо.

Платиха и излязоха.

– До утре и приятна вечер! – Георги махна на всички.

– И на теб. И не заспивай преди да си легнеш!

Усмихна се на пожеланието на Миро и се разделиха.

Георги се чувстваше така, сякаш цял ден е бъркал бетон. Стоя под душа над четиридесет минути. Вечеря и легна необичайно рано. Спа непробудно десет часа и половина. Стана в пет и половина и тръгна за Божурище. Правиха същото като предния ден, като теорията беше за почивка. В ранния следобед Тошо Тодоров им пожела приятна седмица и всички си тръгнаха. Вече знаеше, че ще скочи, независимо какво ще му коства. Налегна го едно странно и напълно необяснимо спокойствие. По някакъв начин знаеше какво е „горе" – неописуем страх, после светът изчезва, после усещаш нещо в тялото си и виждаш отново небето и полето под себе си. Сякаш вече беше скачал.

През седмицата този „спомен" му идваше всеки ден. Беше много странно, но Георги го приемаше. Докато пътуваше с автобус често си поглеждаше часовника и отброяваше пет секунди. Представяше си как след това дърпа ръчката. Още след първите няколко отброявания нацели ритъма и почувства, че е станал перфектен хронометър. Оставаше само да скочи.

Следващия уикенд пак отиде на наземна подготовка. Тошо както обикновено се шегуваше и едновременно с това излъчваше сериозност. Само с присъствието си този човек вдъхваше на всички някакво спокойствие. В неделя преди да си тръгнат им раздаде формуляри за медицински. Бяха различни от всички останали. Имаше секции и за снимка на белите дробове, и за ЕКГ. Каза им, че първият летателен ден е след две седмици в събота.

– Елате със заверени медицински и застраховка „Живот". Ще си припомним наученото и ще скачаме.

Това беше всичко. Прибраха документите и си тръгнаха. По пътя пиха по бира и се разделиха.

Георги си взе отпуск в сряда. Искаше да има един ден за документите. Сутринта отиде в поликлиниката и попита на регистратурата какъв е редът за медицинските.

– Минете през всички лекари и елате при мен за заверка.

Благодари и тръгна. Мина през всички, освен кабинета за ЕКГ. Оказа се, че там приемат само с предварително запазен час. Слезе до регистратурата и помоли да го запишат.

– Кой ви изпраща? – попита сестрата.

– Никой.

– Тогава не може! – сестрата го каза с отработен служебен тон, но все пак в него ясно се долавяше агресия.

– Вижте, случаят е особен. Аз не съм си измислил ЕКГ изследване, то ми е необходимо за медицинско.

– Какво е това медицинско с ЕКГ?

Георги й подаде бланката.

– За какво е? Не е нито за работа, нито за брак, нито за шофьорска книжка.

– За парашутизъм. Ето тук отгоре пише – Георги посочи мястото.

– Да, ама не може! – отсече сестрата.

– Как така не може? – Георги не искаше нито да спори, нито да се кара. Освен ако не се наложи.

– Ако ви прати лекар, може, ако не – не правим ЕКГ.

– Виждате, че случаят е много особен. Може би досега никой не е идвал с такова медицинско в тази поликлиника. Просто се изисква и ЕКГ изследване. Парашутизмът не е шега. Ако човек не е здрав, рискът за живота му е много голям.

– Не ме интересува. За медицинско не може!

Георги реши да приключи с дипломацията.

– За последен път: моля, дайте ми час за ЕКГ за медицинско.

Сестрата се беше изнервила.

– Аз на вас час за ЕКГ за медицинско няма да Ви дам! – едва се удържаше да не се разкрещи.

Георги положи големи усилия да не се засмее. С много сериозен вид каза:

– Вие на мен час за ЕКГ за медицинско ще ми дадете. Аз няма да ви позволя да ме лишавате от правата ми. Ако не го направите, ще ви искам час за ЕКГ за медицинско през пет минути. Всеки разговор ще е около пет секунди, но четири минути и петдесет и пет секунди ще ме виждате как седя ето там и ще знаете, че с всяка секунда приближава поредното ми искане за час за ЕКГ за медицинско. Ако не ми дадете час днес, утре отново ще искам през пет минути, при това от Вас. Ако трябва ще изчакам Вашата смяна. Ако и утре не ми дадете час за ЕКГ за медицинско, тогава ще се оплача на управителя и веднага след това ще отида с писмена жалба в Министерството на здравеопазването. Лично аз не искам да го правя, затова моля Ви, дайте ми час за ЕКГ за медицинско! – на Георги му беше интересно да се слуша, нямаше никаква идея какво ще каже, но знаеше, че изпълнява ролята много добре.

За две-три секунди сестрата загуби дар слово.

– Удобно ли Ви е за шест и половина вечерта.

– Ако е възможно за шест?

– Добре, за шест. Заповядайте!

– Благодаря Ви! Приятен ден!

– И на Вас, господине!

Георги излезе, зави покрай стената на поликлиниката и чак тогава се усмихна до зад