От Курск до Берлин /Под крилете на орела/

By Adnan Adil

Една история за най- големия конфликт, който човечеството помни, но не под формата на безчувствена статистика, а през погледна на обикновени войници, хора, които са осъзнали, че няма значение какво мислиш, какво чувстваш и какъв човек си, защото войната не различава никой, хора, които само искат да посрещнат още един ден, хора, които минават през невъобразими неща, за да могат да постигнат скромните си мечти, а именно- да видят близките си пак! Една история за смъртта на над 60 милиона души.

• Language: Български
• Publisher: Adnan Adil
• Release date: May 9, 2020
• ISBN: 9780463857885

Adnan Adil

I am legal advisor who likes to write and work out in his free time ( I prefer the training, but for this site I am going to pretend that the the opposite is true).

Book preview

-Знаеш ли какво, Ханс?- попита Мюлер

-Какво, Мюлер?- обади се Хайнрих

-Не говорих на теб, Хайнрих!- скара му се шеговито Мюлер

-Знам, но реших да се обадя, защото Ханс и без това вече не те слуша.

Настана задружен смях. След това мъжете се замълчаха. Бе толкова странно. Наоколо се чуваха и други гласове, десетки, стотици... имаше толкова много хора наоколо и всички те оживено обсъждаха нещо. Не, че нещата, които обсъждаха бяха важни, но това бе начин да избягат от реалността, която не бе много хубава в дадения момент. Толкова много гласове, на толкова много хора... много, от които скоро щяха да заглъхнат... завинаги. Това се усещаше във въздуха, а също и в душите и сърцата на всички.

-Михаел, когато всичко... свърши... знаеш...- подхвана наново разговор Хайнрих

-Какво ще правя ли?- попита Михаел

-Да, досети се.

-Не беше трудно, всички вече казахте, та само аз останах.- усмихна се леко младия мъж- Не, не съм мислил сериозно досега, може... много неща, толкова много неща. Само да свърши всичко, само да свърши.- говореше замечтано Михаел

-Ще свърши, сигурен съм!- намеси се Мюлер- Ще трябва да се впрегнем още малко, да използваме волята си, да продължим напред, да...- не успя да довърши мисълта си той, защото бе прекъснат от Ханс

-Да, да, вече го чухме това тази вечер, Мюлер... а и не само тази!

-Да, трябва да ви го повтарям непрекъснато, защото вие... особено след миналата седмица, това, което казахте е...- той се огледа наоколо плахо и не продължи, защото се страхуваше, че въпреки шума някой може да чуе това, което мисли да каже

-Ханс, Мюлер, моля ви престанете! Вече чухме и двама ви многoкратно. Чудя се как се разбирате изобщо? Не мога да си отговоря точно, но знам, че се разбирате, нали сме най- добрите!

-Да-а-а-а!- намеси се необичайно тихия до тогава Фридрих

„Да-а-а-а!"- като хор извикаха всички с усмивки.

-Най- добрите!- извика Фридрих

- Тишина!- скара му се строго дошъл из зад гърба му мъж

Мъжът бутна леко по рамото Фридрих, които видимо се изплаши, когато го видя. Всички се бяха изплашили.

-Лягайте да спите! Утре е голям ден! Ясно?- скара им се той

Никой не можеше да му каже нещо. Само Мюлер изглеждаше леко доволен, но и респектиран от мъжа. Той го гледаше с възхищение и уважение.

След като си тръгна мъжа, последваха гневни реплики по негов адрес, само Мюлер го защити.

След около половин час мъжете си легнаха. Никой не можеше да спи. Бе толкова горещо. Горещината не бе най- големия проблем, имаше нещо много по- голямо, което им пречеше да спят. Напрежението се разрастваше с времето.

-Хайнрих, мислил ли си какво щеше да правиш сега, ако... знаеш?- попита Фридрих

-Не знам честно... сякаш сега се събудих тук, от някакъв странен сън. Не знам наистина. Сякаш това е целия ми живот. Толкова е жалко!- Хайнрих въздъхна- Сигурно щях да карам трактор, да щях да карам трактор. Това е нещото, което правих преди и ми харесваше. Може и да не ти се вярва, но... Този чист въздух на село, това спокойствие, не мога да ти го опиша с думи. Толкова е красиво! Обичам селото си, обичам края си, обичам страната си! Не искам тук, не искам другаде, искам си вкъщи!

-Скоро ще си бъдем вкъщи, приятелю, само потрай още малко!- обади се Мюлер, който изглеждаше, че е заспал

-Кога, Мюлер?

-Скоро.

-Колко скоро? Не те питам за време, за животи?

Настана тишина. Мюлер въздъхна.

-Понякога и това се налага. Съжалявам, Хайнрих!

-Ах, как ми се прииска да съм вкъщи и аз!- обади се замечтано Хайнрих- Толкова ми харесваше работата ми! Толкова много места видях от хубавата ни родина! Къде ли не бях с влаковете. Невероятно е... беше.

-И ние трябва да бъдем като твоя локомотив- мощни и устремени и съм сигурен, че ще видим хубави места.- окуражи всички Мюлер

-Стига, Мюлер, да се побъркаме ли искаш? Не мога да заспя заради теб!- скара му се шеговито сънения Ханс

-Само аз ли ти преча?

-Да.

-Добре тогава ще млъкна!

Последваха пожелания за лека нощ и след това всеки „заживя в собствения си свят".

Михаел се загледа в небето. То не се виждаше много добре от палатката, но все пак и това, което се виждаше от неговото място му стигаше. Той му се наслаждаваше. Беше красиво лятно, нощно небе. То бе посипано с безброй звезди. Всяка светеше по своему, всяка бе толкова различна от другите, но и в същото време толкова подобна на себеподобните си, също като хората. Небето бе толкова красиво, също като небето над любимото му село, което сега бе толкова далеч. Той го бе наблюдавал хиляди пъти и всеки път му се наслаждаваше истински. Харесваше го толкова много. Небето бе нещо толкова обикновено и познато, но в същото време загадъчно и уникално. Никой не знаеше със сигурност какво става на луната или звездите. В един момент те бяха толкова на близо, сякаш можеш да ги хванеш, а друг път бяха така на високо и недостижими. Едно бе сигурно- те бяха изключително красиви и даваха енергия на младия мъж. Те му помагаха да се възстанови от деня и да се зареди с нова енергия за новия ден. Той се загледа в ръцете си. Направи гримаса на умора и болка. Размърда бавно пръстите и на двете си ръце. Бе толкова уморен от работата през деня. След това отново се загледа в небето. Той се надяваше това да не е последния път, в който има възможност да направи това. Малко след това постепенно се унесе в сън.

В същото време Хайнрих си мислеше за годеницата си- Ренате. Тя му бе съученичка от гимназията. Всъщност те се познаваха още от деца, но тогава тя не бе това, което бе сега за него. Тя бе просто момиче, с което си играеха в квартала си. С времето постепенно игричките и закачките им прераснаха в нещо по- различно и по- голямо и по- значимо и за двамата. Нещо ново и непознато за двамата. Нещо, което не бяха изпитвали преди. Нещо, което бе толкова красиво, но също и непознато за тях. Ден след ден те се привързваха един към друг все по- силно. Преди да се усетят двамата бяха лудо влюбени един в друг. Двете млади души бяха осъзнали, че си принадлежат и никой и нищо не може да ги раздели, никога! Не след дълго те се и сгодиха. Трябваше да се оженят преди почти 4 години, но ето, че е появи нещо, което успя да ги раздели. Това нещо успя да ги раздели само физически, не и духовно. И двамата лягаха и ставаха с мисълта за другия и с надеждата да се съберат отново. Това служеше като гориво за душите им да продължат напрд въпреки трудностите и да не се предадат на никой и нищо, каквото и да става. Никой не можеше да им гарантира, че мечтата им ще се сбъдне, но си заслужаваше да продължват напред и да чакат този момент.

„Лека нощ, мила!", прошепна изключително тихо Хайнрих и се почувства така сякаш чу отговор. Това го накара да се усмихне на невидимата му в този момент за него годеница. Той се почувства така сякаш се намират в семейното си жилище, което те все още нямаха, но се надяваше някой ден да имат. Това му даде сигурност и увереност. Той се усмихна пак и заспа.

„От какво съм направен аз? Това е момента, в който мога да разбера. Това е момента, в който това могата да го разберат всички мои другари. Това е момента на истината. Сега е момента да докажем на всички на какво сме способни. Ние сме по- добре от другите, ние сме по- добри от всички. Ние сме създадени да доминираме! Ние сме родени победители! Сега трябва да докажа, че това, за което татко и другите са се борили си е струвало и ние можем да го постигнем! След като ги постигнем, всички ще разберат, че си е струвало. Сега е момента, в който мога да докажа на тези, които не вярват, че ние наистина сме по- добри. Нашия водач е прав! Ние сме най- добрите! Света е наш!, Мюлер разсъждаваше безпирино и се въртеше наляво-надясно, без да може да заспи. „Какво си мислят момчетата- че всичко ще ни бъде поднесено на тепсия? Не, това няма да стане! Ние сами трябва да вземем това, което ни трябва. Ние сме способни на това. Просто трябва да вярваме в себе си повече. Как може да се отказват така? Какво им стана миналата седмица? По- лошото, е че те май още не са се отказали от това. Ами, ако наистина се решат на това? Боже, какво ще правя тогава?, Мюлер се огледа наоколо, сякаш се страхуваше някой да не разбере какво си мисли в този момент. Той огледа другарите си. Той се заглеждаше във всеки един от тях по за миг и след това продължаваше нататък към друг. Бе минал през толкова много с тях. Бяха направили толкова много заедно. Бяха постигнали толкова много. Бяха си споделяли толкова много. Нима сега приятелството им трябваше да бъде поставено на такова изпитание? Изпитание, на което той не знаеше, дали то ще може да издържи. Това бе нещото, което повече го притесняваше. Не знаеше какво да прави, когато докъде момента за избор. Единственото, което знаеше бе, че наистина такъв момент може да дойде и тогава ще трябва да направи избор между лоялността и редността. Един много сложен избор! Много, много сложен избор и не знаеше кое от двете е правилното. Коя от двете алтернативи бе правилната? Мюлер си мисли дълго преди най- сетне да заспи, защото се чувстваше длъжен да направи това. Той трябваше да си отпочине, за да е свеж за другия ден, който щеше да е голям ден!

Фридрих гледаше снимката на семейството си и се усмихваше едва забележимо, въпреки че очите му бяха насълзени. Той погали едва забележимо писмата, които бе получил от вкъщи. Малката Хана бе тръгнала на градина. Миналата седмица пак питала за него кога ще се върне. Батковците й започнали да тренират футбол. Искали един ден да влезнат в националния отбор. Той се надяваше един ден да ги наблюдава как играят за страната си на някой голям стадион пред огромна публика. Той погали леко писмото от съпругата си и след това избърса сълзите, които бяха потекли от очите му. Обърна се на една страна и заспа.

Ханс стоеше без да мърда и на пръв поглед изглеждаше, че спи, но, ако човек погледнеше към лицето му щеше да види, че очите му са широко отворени. Сините му очи гледаха с празен поглед в тавана на палатката. Той мигаше рядко и след това отново се втренчваше в тавана. Искаше му се да заспи, но това изглеждаше невъзможна задача.

-Виж, дъждовете са напълнили реките много!- Фридрих посочи на другия машинист

-Да.- съгласи се той

Двамата мъже се бяха загледали в красотата наоколо. От време на време хвърляха по един поглед на пътя. Наоколо бе толкова красиво. Красива широколистна гора с много дървета. Още навлажнените им от дъжда листа бяха леко увиснали от тежестта на дъждовните капки, които светеха красиво от ново показалото се слънце иззад облаците. Въпреки звука от машината се чуваха птиците наоколо. Почвата бе потъмняла от дъжда и имаше локви, които отразяваха небето. Можеха да се видят леките, малки облажи, които бяха останали след дъжда. Леки вълнички се образуваха по повърхността им от вятъра, които бе започнал да подухва от известно време. Реката си вървеше спокойно по пътя и шумеше тихо и равномерно.

-Какво става?- попита Фридрих другия машинист, които бе започнал да реве неусетно, докато Фридрих наблюдаваше природата- Какво става? Кажи ми!- извика почти той, за да получи отговор

Рева на другия машинист не спираше и ставаше по- силен. В този момент всичко изчезна. Просто се размаза и изчезна, така, както се бе появило. Фридрих се огледа наоколо, отново бе в палатката си. Това бе сън. Точно, когато се готвеше да заспи пак, отново чу рев. Той се огледа и ослуша. Видя, че Ханс го няма. Той се изправи и излезна по посока на рева.

Вън бе Ханс. Той бе седнал в близост до палатката им и плачеше. Въпреки че го правеше тихо, се чуваше, защото наоколо бе почти пълна тишина. Нямаш и помен от доскорошния смях и глъчката, която се вдигаше. Никой не говореше вече. Всеки спеше, или поне се опитваше. Идваше важен ден.

-Ханс, наред ли е всичко?

-Фридр...- Ханс се опита да започне, но се задави от сълзите си

-Спокойно, приятелю, всичко ще е наред!

-Дали?

-Да... надявам се.- прошепна Фридрих

-Вдругиден е рождения ден на майка ми. Аз няма да мога да бъда там... пак. Кога ще можем да се приберем най- сетне, Фридрих? Какво правим тук? Какви сме ние? На кого служим? Какво целим? Какво искаме да постигнем?

-Какво да ти кажа, Ханс? Не мога да ти отговоря и аз.

-Аз мога, аз мога!

-Знам.

-Искам да се приберем вече! Не мога повече! Колко още трябва да изтърпим? На предела съм си! Искам да се прибера и да си почина от всичко! Трябва ми почивка, трябва ми спокойствие! Липсва ми стария живот! Харесвах си стария живот толкова много! Не искам това да продължава до безкрай! Не искам да губя младостта си по този начин! Има толкова много други начини, по които мога да си прекарвам времето. Не искам да губя младостта си така, не иск...

-Изчакай ме малко, Ханс, помисли малко преди да продължиш. Бъди по- позитивен! Ти не искаш да губиш младостта си, но никой не иска да губи младостта си или времето си изобщо...- Фридрих се обърна за момент към палатката и се сети за Мюлер, след това се по прави- Почти никой. Никой не иска да губи живота си също, но помисли колко изгубиха животите си вече. Помисли. Това, което се случва тук не е по наша воля. Това е по- волята на нашите управници, водачи. Ние сме просто колела в тази машина, не дори само зъбци на колела. Ние сме незначителни.

-Прав си.- Ханс въздъхна и наведе глава

Определено Фридрих бе постигнал целта си. Той бе успял да поуспокои малко младия мъж. Той бе успял да накара мислите му да се насочат и на други места, а не само натам, откъдето изпитваше неприятни чувства. Той го бе накрал да се позамисли малко. Да избяга от лошите мисли... и да ги замени с други такива. В случая Фридрих се опитваше да го накара да мисли за „по- малкото зло".

Двамата стояха безмълвни дълго. Те стояха и не казваха нищо. Бяха с леко наведени глави и замислени погледи. Всеки от тях си мислеше различни неща. Наоколо бе пълна тишина.

Внезапно тишината бе нарушена. Чу се леко тропане, което постепенно се засилваше. Някой се приближаваше към двамата мъже. Те рязко обърнаха едновремено по посока на шума глави и зачакаха да видят източника му. Предолагаха, че е това трябва да е човек, който отива до „тоалетна" или поне така се казваше, защото те нямаха в момента тоалетни, защото бяха сред природата, или просто ес разкарва, или просто иска да чуе кой говори, или да се присъедини към разговора им, или да им направи забележка... Имаше безкрай възможности, те трябваше да бъдат готови за всяка една, по всяко време, навсякъде! Нямаха друга възможност. Ако не бяха готови, щяха да платят с животите си, така, както се случи с много, много други.

Действително това бе човек. Той се приближаваше към тях, но не, защото искаше да говори с тях, а защото пътя му минаваше близо покрай тях. Изглеждаше, че той в действителност отива „до тоалетна". Човека, който вървеше беше на средна възраст или дори млад. Беше късо подстриган, със сериозен поглед. Имаше белези от десния, по- близък към Фридрих и Ханс край. Той вървеше със сериозна физиономия, дори леко строга или ядосана и уверен, равен ход.

Двамата мъже оглеждаха много детайли от държането и външния вид на човека, който се бе задал, не защото това бе важно за тях или ги интересуваше, а защото просто нямаше какво друго да правят. Опитваха се да се разсеят. Щяха да търсят теми за злободневни разговори, които те между другото водеха постоянно, за да избягат от грозната действителност. Мюлер често казваше, че и той самия, но особени другите постепенно се превръщат в „махленски клюкарки. Това „клюларстване бе единствено със спасителна цел. Те се опитваха да спасят психиките си, или поне това, което бе останало, за да се приберат в домовете си, като нормални, обикновени, пълноценни хора.

Двамата приятели продължиха да гледат към мъжа, който заобикаляше една палатка в този момент. Той беше на път да напусне скоро множеството от палатки и да се „загуби" в тъмнината наоколо. Той продължаваше да върви с увереното си и равно темпо.

Точно, когато двамата приятели бяха на път да отвърнат глави от обекта си на наблюдение и да започнат разговор се случи нещо. Нещо, на което те бяха ставали свидетели много пъти, но това нещо този път бе адски неочаквано и значимо, много значимо. Скоро те двамата щяха да станат свидетели на нещо много значимо, много по- знчимо от почти всичко, на което бяха ставали свидетели досега. Внезапно тишината бе разкъсана, така, както бе разкъсан минаващия мъж на множество неголеми парчета. Всичко плувна в кръв. Плът и пръст се разхвърчаха наоколо. Земята се разтресе. Тътена събуди всички. Облак от прах и кръв се надигна във въздуха. Тъмнината бе осветена от експлозията. Спокойната юлска нощ се превърна в кошмар. Идваше нещо, нещо голямо и значимо! Нещо страшно!

Земята се тресеше. Ханс и Фридрих се спогледаха за момент. Те бяха ужасени. Не знаеха какво става. Всичко се тресеше сякаш има земетресение. Това бе артилерия! Те бяха почти сигурни. Не се бяха чули мотори на самолети, така че само артилерията беше в състояние да стори това. Големия проблем бе, че това не бе едно- единствено артилерийско оръдие- бяха много, ужасно много!

-Какво става?- попита ужасено Мюлер, който бързо скочи до двамата си приятели

Никой не му отговори. Никой не можеше. Всички бяха ужасени, а и не знаеха какво става всъщност. Земята не спираше да се тресе. Не само, че не спираше, а дори започваше да се тресе все по- силно. Чуваха се писъци и викове, пълни със страх, болка, агония. Никой не знаеше какво става.

-Какво ще правим?- попита Михаел, който също бе излезнал от палатката

Мъжете се спогледаха. Те се гледаха един друг така сякаш имаха нещо наум. В този момент се чу, сякаш, за да им се отговори:

-Запазате спокойствие! Запазете спокойствие! Всички да се групират!- крещеше някакъв комнадир до тях

-Улрих, групирай хората, въведи ред там! Аз ще се заема с лагера от северната страна.- крещеше в адския тътен друг комнадир- Проклетия Жуков ни изпревар!- изруга мощно той, докато тичаше на север

-Групирайте се ! Групирайте се, по- бързо! Живо, живо!- крещеше първия комнадир

В този момент Хайнрих излезна от палатката си също и се присъедини до вече излезналите четирима други нейни обитатели.

-Какво сега?- попита и той

-Не знам, Хайнрих, не знам вече.- отговори изплашено Фридрих

-Струва си да опитаме!- обади се развълнувано Михаел и кристално сините му очи се насълзиха от вълнение, докато той пристъпваше напред във фигурата, която наподобяваше на кръг, която те бяха неволно направили

Настана тишина. Всички мълчаха. Нощта се бе превърнала в ден. Всичко гореше. Земята се тресеше. Трясък след трясък, те не само, че не намаляха, но сякаш продължаваха да се увеличават. Грохотът от снарядите бе заглушил ушите на всички. Наоколо бяха станали вече десетки пожари. Хора и машини горяха, обхванати от адски пламаци. Небето свистеше зловещо летящите снаряди. Пламаците от пожарите и експлозиите осветяваха всичко до небето почти.

-Да действаме ли?- попита Хайнрих- Аз съм готов!

Преди да получи отговор, падна нов снаряд. Той бе много близко до петимата млади мъже и ги накра да се обърнат. Те видяха комадира, който даваше наставления до тях и още няколко други войници да се разхвърчат на парчета.

Ханс се почувства така сякаш бе опръскан от труповете на току- що убитите. Той ужасено избърса с ръка лицето си и се обърна към приятелите си:

-Време е! Да се махаме от това място...

-Войници, какво правите!?- изкрещя им строго един сякаш познат глас

Те се обърнаха към мъжа, който ги попита. Някой от тях не го разпознаха, но други го познаха. Това бе, човека, който им бе направил забележка преди няколко часа да стоят по- тихо- офицер от СС.

-Вас попитах!- скара им се строго той

Дори в адския тътен гласът му звучеше ясно и строго. Той не изглеждаше никак респектиран от това, което се случваше наоколо.

-Не знаем какво да правим, господин офицер!- излезна напред Фридрих

-Как така не знаете какво да правите!? Къде е комадирът на взвода ви? Къде е взвода ви?

-Не знаем, господин офциер.

-Ами намерете ги тогава! Какво правите тук?

-Не знаем какво става, господин офицер!

-Какво значение има какво става!? Каквото става да става, вие имате задължения! Спазвайте ги! Това е война, вие имате задължението да се биете за родината си, а не да се криете! Разбрахте ли! Веднага се групирайте!

Фридрих кипна, но не можа да каже нищо. той само кимна и се обърна към хората си:

-Да вървим, момчета!

След миг колебание всички го пследваха. Те отиваха да търсят командира на взвода си за инструкции. Земята продължаваше да се тресе. Пожарите ставаха все повече и повече. Сякаш всичко бе унищожено. Наоколо бе пълен хаос, нищо не се виждаше. Миришеше на горящи неща. Особено ужасна бе вече познатата на всички миризма на горяща човешка плът. Наоколо бе царство на болката, страха, ужаса и агонията. Стотици гора умираха в страшни мъки без надежда, че вече ще се приберат в домовете си. Толкова мечти изчеваха за мигове, хора се превръщаха в спомени.

-Какво ще правим?- попита Михаел, докато подтичваше след командира си

Последния се обърна и отговори:

-Чу го, Миахел, трябва да се групираме. Не можем, не можем да ги оставим в този момент, а и ни следят от по- близко, от колкото очаквах.- след тези думи Фридрих отново се обърна и продължи с дори още по- високо темпо кум комнадира на взвода

Не след дълго петимата бяха на мястото където трябваше да е палатката на комадира им. От нея нямаше и следа. Всичко, което бе останало там бе една огромна горяща купчина отпадъци, намиращи се в дълбок кратер в земята.

Мъжете се отчаяха. Не знаеха какво да правят. Не знаеха от кого да чакат иснтрукции и изобщо някакви заповеди. Те бяха изплашени, така, както бяха изплашени десетки хиляди други техни събратя по съдба наоколо.

Руската артилерия не спираше и не спираше. Въздуха продължаваше да свисти. Снаряд след снаряд се изсипваше върху спящите до преди няколко минути войници, който не очакваха нещо подобно. Ужаса не спираше. Надеждата, че това е някаква заблуда или проба от руска страна изчезна. Тук не ставаше дума за едно или няколко оръдия. Не ставаше дума и за определена част от артилерията им. Ставаше дума за същински кошмар в реалността! Хиляди руски артилерийски установки гърмяха по техните позиции. Те гърмяха безспирно. Не спираха, въпреки че вече бяха постигнали целта си- бяха отнели много животи, бяха ужасили почти всички. Наоколо цареше разруха, хаос, страх и смърт. Наоколо пейзажа бе сякаш това не бе военен лагер, а царство на смъртта. Всичко, което бе наоколо би могло да се опише с две думи- смърт и унищожение.

В суматохата Мюлер видя комадира на взвода си жив. Всички се изненадаха и тръгнаха към него, след като последваха Мюлер, те видяха и комадира на взвода.

-Ах, ето ви и вас! Радвам се за вас!- поздрави ги радостно, дребния, леко пълен плешив мъж с мустаци, който бе техния комадир

-Радваме се, че сте жив и здрав, господин лейтенант!- каза Фридрих

-Аз за вас също! Много се радвам за вас!- постепенно в гласа на пълния мъж мъката взе да се намесва и леко да измества радостта му- Много от взвода вече ги няма!- след това той леко наведе глава

-Ужасно!- отговори Фридрих

-Какво ще правим?- попита Михаел

Мъжът го погледна. Фридрих се намеси в този момент:

-Мочетата от екипажа искат да знаят какво да правим.

-Аз също искам да знам, Фридрих.

-Моля?

-Не знам какво да правим. Не знам, защото не сме получили нито една заповед до момента. Нито една заповед не бе отправена до нас, до този момент. Не знам! Просто не знам! Не знам дори в коя посока ще тръгнем!

-Отсъпл...- Фридрих дори не посмя да изговори на съши висок глас думата, която бе започнал и продължи почти шепнешком- ...ение?

-Да.- кимна утвърдително мъжа- Възможно е. Поне аз така смятам. Виж какво става наоколо. Не мисля, че ще сме в състояние да се възстановим, не и след това. Огледай се наоколо.- каза мъжа и посочи наоколо обстановката, въртейки се на стъпалата си- Същински ад! Руснаците ни сипят със снаряди, превръщайки всичко в огън и жупел, а ние даже и не получаваме команди!

-Да не би да са избити комадирите ни?- попита развълнувано младшия сержант

-Не... не, не знам вече, но ме съмнява тов да е причината, Фридрих. Просто ни оставят да вземем решението сами, а знаеш, ако зависи от много от войниците посоката ще е...

-Няма ли да им отвърнем?- попита разочровано Мюлер

Плешивият мъж поклати глава тъжно, едва поглеждайки към него.

-И какво сега? Назад?

-Казах ти, Фридрих- не знам!- отвърна с нотка на раздразнение в сънения си глас мъжа.

-Действайте!- изкрещя в този момент офицер от СС

Всички се обърнаха към него изплашено в този момент. Той дори вече не гледаше към тях. Той обикаляше наоколо и крещеше да мотивира войниците.

-Действайте!- изкрещя друг глас, от друга пососка- пак офицер на СС

Стотици офицери, най- вече от СС обикаляха наоколо и мотивираха войниците, който вече бяха пречупени психически. Те ги групираха и подготваха за по- нататъшни действия.

-Аз освен да потърся други хора от взвода.- каза с отчаян глас комадира им и тръгна

-Ние също да потърсим?- предложи услугите си Фридрих

-Да, моля!- съгласи си комадира им

Фридрих и екипажа му започнаха да обикалят наоколо и да търсят други познати хора от взвода си. Те не можеха да се ориентират в суматохата. Дима, който се надигаше от огньовете наоко ставаше все по- гъст и по- гъст и правеше ориентирането по- трудно. Очите на всички бяха насълзени.

-Ей, това вие ли сте?- провикна се силует в дима, който не се виждаше ясно, въпреки, че бе осветен от огъня от един камион зад него

-Кой е там?- попита Фридрих

-Фридрих, това си ти! Късметлия такъв!- зарадва се гласа отсреща

Скоро се видя, че това е войник от взвода им. Те се срещнаха. Той ги попита още, докато се приближаваха един към друг:

-Какво става? Да не е дошъл края на света?

-Ужасно е!- съгласи се Фридрих

-Какво по дяволите правят руснаците?

-Не знам какво става. Къде е комадира ти, къде са останалите от екипажа?

Мъжът наведе глава. След миг той отново я вдигна и с широко отворени и тъжни очи им отговори:

-Няма ги, няма ги вече, Фридрих! Никой не остана!

-Никой!?- втрещи се младшия сержант

-Никой!

-Съжалявам! Дано почиват в мир, момчетата!

-Дано! Това е ужасно. Почти никой не остана. Дори от еипажа на командира има убити!

-Сериозно!? Той не ни каза нищо!

-Да, това е истина!

-Ох...- въздъхна изплашения и отчаян Фридрих

-И сега какво?

-Не знам! Ето го, идва пак!- каза младия мъж и посочи идващия към тях комадир на взвода

Лейтенанта им имаше голяма, силно кървяща рана на лицето си. Беше отчаян. Той се провикна:

-Няма почти никой! Вече и от екипажа ми не е останал никой! Ела, нека сформираме нещо.- каза той и махна да младия мъж, с който Фридрих се бе срещнал току- що да го последва.- Вие...- той се обурна към младшия сержант и екипажа му и се замисли за момент и след това продължи- Както и да е, бъдете готови...

-За какво?- попита Фридрих

-За всичко...- отвърна му той многозначително и тръгна с новия си спътник

Михаел пристъпваше нервно от крак на крак и гледаше въпростелно към комнадира си. Мъжете стояха неподвижно, без да променят позицията си доста време, защото не знаеха какво да правят. Не бяха получили никакви нареждания. Те нямаха представа какво става, до кога ще продължи, какво да правят и изобщое бяха много неориентирани.

-Какво правите тук?- попита внезапно, сякаш появил се от някой пожар наоколо вече познатия им офицер от СС

-Ами...- опита да отговори Михаел, но бе прекъснат от официера:

-Не питам теб, редник! Ясно!? Питам по- висшия войник!

-Ами...- не можа да отговори Фридрих

-Пак не можете да ми отговорите! Къде е командира на формированието ви? Къде е?- крещеше есесовецът

-Ами, господин офицер, ние... го изгубихме!- отвърна Фридрих колебливо и несигурно

-Как така „изгубихте"? Умря ли?

-Не, не. Опазил Господ!- ужасено отвърна Фридрих

-Какво общо има Господ с това, младши сержант? Какво? Вярвате, че съществува ли? По- добре елате в истинския свят по- бързо и се приготвяйте за сражение! Намерете командира си по- бързо и гледайте повече да не ви виждам да бездействате.

-Добре. А...- Фридрих се готвеше да зададе въпрос на есесовецът, но той се обърна и тръгна

-Какво?- обърна се на 180 градуса пак той, изненадващо за всички

-Ще отстъпваме ли или ще нападаме?- попита плахо бившия машинист

Преди, който и да е било да може да реагира, офицера от СС му зашлеви ужасна плесница, която го накара да залитне леко с горната част на тялото си леко в сругата посока.

-Никога не изричай тази дума отново! Ние няма да отстъпим никога! Никога! Нашият път е само напред!

Фридрих се засрами ужасно. Той се и ядоса много в този момевнт, но не можеше да направи нищо. искаше му се, но това не бе времето и мястото. „Господи, тойх не вярва и в теб! Той е зъл човек! Помогни ми да мина и през това. Дай ми сили- духовни и физически! Дай ми воля и кураж! Помогни ми! Не си ме оставял досега, не ме оставяй и сега!", молеше се Фридрих.

-Марш към комадира ви!- изкомандва офицера със строгия си, ясен и несънлив за разлика от на почти всички други глас

Мюлер стоеше втрещен. Той не можеше да повярва на това, което става. Беше му мнохо неприятно за комадира си, но в същото време... В същото време се чувстваше и щастлив, че имаше и арийци като този, който стоеше пред тях. Ариец, който не се плаши от нищо. Ариец, който не се предава и не се пречупва! Истински ариец!

-Какво зяпаш?- извика в лицето на Мюлевр офицера, защото Мюлер неволно го гледаше втренчено с възхищение и не бе последвал другарите си, които току- що тръгваха

-Съжалявам, господин офицер!- отговори изплашено и с респект Мюлер

Офицера усети възхищението и чувствата и мислите на войника пред себе си и затова бе по- благосклонен към него:

-Върви след екипажа си!

-Слушам!- кимна бързо Мюлер и ги последва

Младите мъже се опитваха да стоят настрани от падащите наблизо снаряди, но това бе, като да се опитваш да стои настрани от падащи мълнии. Нещо повече- мълниите падат на случаен прицнцип, докато снарядите се насочват при изстрелването си върху предполагаемите позиции на целта им. Колкото и да се опитваха да се предпазят всичко бе напразно, всичко зависеше от късмета им.

-Оу, не!- възкликна Фридрих, когато видя труповете на няколко човека от техния взвод, един от тях бе на командира им

Сега младите мъже не знаеха накъде да се насочат. Те не знаеха изобщо какво да правят. Те просто се лутаха наляво- надясно и се опитваха да намерят някой, който да им даде някакви заповеди за изпълнение. Не им се искаше да им се правят нови забележки от СС- офицери.

Никой не знаеше колко време е минало. Никой и не се интересуваше. Всеки само искаше този кошмар да свърши. Дали бяха минали минути, или може би часове, нокой не знаеше. На всички им се струваше, че бяха минали години. Това бе нещо ужасно и безкрайно.

-Къде отивате?- попита внезапно един капитан минаващите покрай него мъже

-Господин капитан, не сме сигурни...- отговори объркано, леко изплашения Фридрих от внезапния въпрос

-Елате с мен! Сформираме група! Къде е машината ви?

-Моля?- поита вече по- объркан Фридрих

-Къде е машината ви?

-Там... някъде!- посочи леко несигурно младшия сержант

-Добре, идете и я приберете. След 5- 10 минути ще се съберем тук. Ако е унищожена или повредена, елате пак тук, ще ви намерим нова, много останаха без екипажи, или с непълни.

Фридрих и хората му се изплашиха какво следва. На тях не им се искаше да тръгват в атака. По всичко личеше, че руснаците са готови. Вече не можеха да ги изненадат, така както се надяваха. По всичко личеше, че планът им е пропаднал. По всичко личеше, че нещата няма да минат никак гладко, каквото и да става. Да тръгнат напред под такава тежка артилерийска стрелба бе почти равно на самоубийство, но това бе заповед. Само Мюлер се радваше, че ще отвърнат на руския удар. Другото, което ги изплаши бе, че може да се наложи да се разделят. Бяха минали заедно през толкова много неща, бяха станали като роднини! Не им се искаше да се разделят. Отделно бе, че може да им се наложи да карат друга машина, такава, която може би ще им е трудно да свикнат, с която, особено по време на битка.

-Господин капитан?- попита плахо Фридрих отдалечаващия се капитан, след като погледна изплашените погледи на екипажа си

-Да?

-Ще ги нападнем ли? По...

-Да.

-Не искам да... но под такава стрелба?

-Тя ще спре... или поне трябва да спре!- капитана бе изплашен и несигурен също, но добави малко по- енергично с лека усмивка, нашата артилерия ще се постарае да ни помогне, доколкото може. Тръгвайте, ще ви чакаме!

-Тъй вярно!

Фридрих и екипажа му се озоваха не след дълго до тяхната машина, техния танк, техния метален звяр, техния дом!

-Готови за действие, момчета?- попита, след като се спря до танка младшия сержант

-Готови, готови!- отговори неръпеливо и енергично Мюлер и пристъпи към танка

Хайнрих кимна и пристъпи също.

-Добре, да действаме тогава!- извика Фридрих, който се опитваше да звучи енергично

Не след дълго всички бяха на местата си.

-Стартирай двигателя!- изкомндва Фридрих

-Слушам!- отвърна Хайнрих и запали двигателя

296 конски сили се „събудиха" и зашумяха. Бученето на двигателя се чуваше силно въпреки артилерията.

-Двигателя стартиран!

-Давай напред! И внимавай за войници... като бесни са.- каза командира на танка, визирайки бясно бягащите във всички посоки изплашени войници

24600 килограма се раздвижиха бавно. Металния звяр бавно започна да си проправя път из отломките и труповете. Всичко бе накуп като планина на унищожението.

-Да действам ли?- попита Михаел

-Не, още не, Михаел, не знаем със сигурност какво ще правим!. Изчакай.- отвърна му командира

Не след дълго те бяха на уреченото място. Там вече имаше няколко други танка, които чакаха също. Скоро започнаха да се събират още. След няколко минути се появи и въпросния капитан.

-Така-а-а, искам всички комадири да ме слушат. Кодовото име на групата ни ще бъде „Ванилия! Когато попитам за „Ванилия, то това сте вие и ще докладвате! Искам „Панцер четворките да застанат плътно за „Пантерите и да ги следват. Искам „Пантерите да застанат на толкова място, че да позволят на четворките да стрелят. Ще тръгнем от северния край на лагера. Ще се движим с близка до максималната скорост, но бъдете готови за още уточнения по пътя. Въпроси?

Никой не попита нищо.

-Е, тогава да тръгваме.

-Господин капитан, сами ли ще сме?- попита комадира на една „Пантера"

-Няма, който е останал жив и е със здрава машина ще бъде в нападението.

Тътена аоколо продължаваше с пълна сила. Появи се и нов по- особен тътен, в далечината. Този новия тътен бързо започна да става все по- силен и силен.

-Ще имаме ли артилерийска помощ?- попита друг комадир на екипаж

-Сержант, вярвам, че отговорът на въпроса ви дойде няколко секунди преди самия ви въпрос.- усмихна се радостно капитана- Това, което чувате в далечината е нашата артилерия! Напред!

Мюлер бе толкова развълнуван. Той се радваше, че немската артилерия бе превъзмогнала шока и бе започнала да отвръща на врага. Миг след миг, немския обстрел започваше да става все по- тежък и по- тежък и това радваше Мюлер, а и другите също. Това увеличаваше шансовете им да оцелеят.

„Пантерите" поведоха атаката. Скоростта на групата не бе висока, въпреки че им се искаше да се движат по- бързо, но пътя бе лош. Целия път бе на кратери и с горящи машини по него.

След известно време танковете излезнаха на по добър път и ускориха. Мюлер нервно тропаше по механизма за стрелба. Той бе вече целия изпотен. Знаеше, че трябва да се представи добре. Нямаше друг избор.

-„Ванилия", чуваме ли се?- попита командира на новосформираната група

-Да, високо и ясно.- отвърна Ханс по радиостанцията си

Последваха подобни отговори и от другите радио-оператори, на другите танкове. Не последваха някакви команди, така че Ханс сметна, че това бе просто проверка.

След известно време ход напред машините намалиха скоростта постепенно и накрая спряха по заповед на капитана си. Те чакаха нещо. Фридрих погледна и видя други танкове и танкови- унищожители, които вече чакаха. Той разбра, че се подготвя нова по- голяма група.

Никой не можеше да каже колко време бронираните машини чакаха в очакване за атаката. През това време на чакане и бездействие за тях, артилерията работеше усилено. Голите до кръста, плувнали в пот немски артилеристи изстрелваха снаряд, след снаряд, след снаряд... Никой не можеше да каже колко са. Бяха стотици, хиляди, дори сякаш десетки хиляди. Те отвръщаха на руснаците със същото, което последните им бяха поднесли малко по- рано. Руската артилерия все още стреляше, но немската постепенно започваше да доминира. Немските снаряди цепеха небесата и се изсипваха на позициите на врага. Артилеристите бяха готови за това, но те очакваха да започнат обстрела малко по- късно и по- важно- първи. Руснаците ги бяха изненадали, но сега те се бяха окопитили и отвръщаха с пълна сила.

След дълго чакане, когато немските командири усетиха, че моментът е дошъл те дадоха заповед за атака. Четвърта Панцер-Армия тръгна на една от най- важните си атаки. Целта й бе проста- да унищожи защитаващите съветски сили.

Изгрева се показваше бавно. Слънцето бавно, бавно се появяваше на хоризонта. То осветяваше полето. Разпръсвайки мрака и давайки път на светлината. То щеше да улесни унищожението на вражеските сили... не, че това бе невъзможно и на тъмно. Немците се готвиха за жесток отпор. И двете страни знаеха, че, ако успеят да спечелят тази битка до голяма степен ще се решат и по- нататъшните събуития на Източния фронт, а и във войната, като цяло.

-Виждам врага!- докладва някой по радиото

-Виждат врага!- веднага докладва Ханс на екипажа

-Пригответе се!- подготви ги Фридрих- Михаел, снаряд!

Михале грабна веднаха един снаряд и с леко трперещи от вълнение ръце го сложи в механизма за стрелба.

-Оръдието, заредено!- докладва след малко той

-Дайте ми мишена само!- обади се Мюлер, който се оживи изклюяително много

-Стойте и чакайте нареждания.- посъветва ги младшия сержант

-Няма такива още.- докладва Ханс с притеснена физиономия и изведнъж с още по- притеснена физиономия каза- Започна се! Руски танкови унищожители са открили огън по първите ни машини!

-Започна се!- промълви си тихо Хайнрих и натисна газта по- силно, за да може да последва ускоряващите танкове пред него

-В обсег са!- каза Мюлер

-Знам.- отвърна му командира му

Наоколо започна да се чува стрелба. Стрелбата започваше да става по- тежка. Чуха се и експлозии наблизко- поразени приятелски танкове. Чуха се и внушителните 88-милиметрови свръхзвукови „Тигрови оръдия. Чак тогава екипажа усети, че в атаката им има и тежки „Панцер 6.

-Избирай цел от северозападната страна, някъде между 10 и 11 часа!- каза Фридрих с притеснене глас

-Слушам!- радостно каза Мюлер

Михаел започна да барабани леко по снарядите. Той знаеше, че скоро ще му се наложи да зарежда пак.

-Хайнрих, избягвай да ускоряваш, намаляш и завиваш рязко, започваме стрелба!- нареди Фридрих- Боже, помогни ни!- добави тихо на себе си след това

-Дадено! Мюлер е на ход!- отговори шофьора

-Т34 с оръдие в нашата посока, харесва ми. Подходящ е за нас.- каза стрелеца

-Давай!

-Момент, целя се.

Мюлер се прицели внимателно. Той погледна през уреда си за мерене, въздъхна и след миг натисна механизма за стрелба. С адски звук 75-милиметровия снаряд се изстреля от оръдието се насочи към целта си.

-Аут е!- докладва Мюлер с широка усмивка, като видя резултата от стрелбата си

Фридрих изчака малко още. Танка беше уцелен малко под купола, дори се засягаше част от купола му. Той започна да дими и гори. Той видя хора да напускат горящата машина от горния му люк и след това се съгласи:

-Аут е, добра работа, ефрейтор!

-Дайте ми нова мишена само!

-Секунда само, слагам нов снаряд до няколко секунди, изчакайте малко.- обади се Миахел- Готово!

-Оу-у!

-Уау!

Извикаха съответно Фридрих и Мюлер. Те видяха, че един от танковете до „жертвата" им стреля съвсем близо до тях.

-Този е следващия!- каза Фридрих

-Мой е!

Този път Мюлер се целише малко по- дълго, искаше да е сигурен, че ще уцели отново.

-Препятствие на пътя!- извика Хайнрих- Завивам на ляво!- предупреди той, малко, след като се чу експлозия пред тях

Един танк пред тях бе уцелен от КВ-2 и директно бе стопитан в адски пламъци. Въпреки предупреждението на шофьора Хайнрих не успя да коригира изстрела си, който за нещастие произведе точно в този момент. Той пропусна и изруга:

-А-а-а! Дявол да го вземе! Мразя, когато така става!

-Зареждам!- обади се Михаел и след малко каза- Готово!

-Този път няма да му простя!

Точно преди да стреля пак се чу експлозия близко до техния танк, това може би леко изплаши ефрейтора и той отново пропусна.

-А-а! Ах, какво ми става?

-Няма нищо, Мюлер! Успокой се!- успокои го командира му

В това отношение Мюлер имаше голям късмет. Повечето комадири на танкове се караха много на стрелците си, когато пропускат, но този командир не бе като тях, той бе различен, той бе комадир- мечта.

-Оръдието е пълно!- докладва Михаел

-Браво!- каза Фридрих, когато видя, че Мюлер уцели Т-34-то. За съжаление снаряда отскочи от скосената му броня и хвръкна настрани.

-Какво иска този, безсмъртен ли е?- отчаяно изкоментира Мюлер

-Очевидно, че не е!- засмя се Хайнрих, когато видя, че въпросния танк пламна огрмни пламъци, след като бе уцелен от „Тигър".

Мюлер не каза нищо, а само погледна злобно в тази посокока.

-Оръдието е заредено отново!

-Стопирай това Т-34!- Фридрих изкомандва, имайки предвид един танк от посочения модел, който започна да настъпва напред

-Дадено!- Мюлер се прицели

Той изчака само още момент преди да стреля и видя как пламъци обвхванаха въпросната машина- друг „Тигър" я спря.

-Ех!- ядоса се ефрейтора

-Няма нищо, намери друг!

-Слушам! Какво ще кажеш за онази „останка" там, на 10 и половина часа?

-Стреляй!

Мюлер имаше предвид един доста поразбит от немските снаряди Т-34, който все още някак си беше в състояние да се бие.

-Господи!- промълви тихо и невярващо Фридрих, след като видя как снаряд, който изстрляха само се приплъзна по бронята на танка без да му нанесе някакви щети

-Господи!- повтори го ядосано и неволно стрелеца, той не можеше да повярва на очите си

-Зареждам!- обади се Михаел

-Оу това беше близо!- обади се внезапно Хайнрих, докато завиваше рязко

-Какво става? Как ще стрелям!?- недоволстваше Мюлер

-Не знам, оправяй се.

-Стрелят по нас, Мюлер.- разясни му командира

-И то КВ-1!- поясни изплашения шофьор

-Смени на високоексплозивни, Михаел!- обърна се към него командира

-Оф, тъкмо бях почти заредил!- изнедоволства пълнача

-Давай, давай, няма нищо.- след това Фридрих се обърна стрелеца си и усмихант му каза- Да го пробваме колко е добър?

-Да го пробваме!- зарадва се развълнувания Мюлер

-Цели се в... Оу-у!- възкликна младши сержанта, когато видя как след адската експлозия, която се чу наблизо един „Тигър" да пламва. За броени секунди целия танк бе в пламъци. Дим започна да се издига над него. Само един от екипажа му се опита да излезне от горящата машина. Той се олюляваше и бе убит малко, след като излезна.

-Готов ли си?- изнервничи Мюлер

-Само момент.- отговори Михаел

-Господ да ни е на помощ, ако ние сме следващата мишена на някои от тези!- промълви, донякъде на себе си, донякъде на другите Фридрих, докато гледаше изплашен и респектиран към КВ-2-то, което бе изкарало от строя „Тигър"-а

-Готово!

-Време беше!

-Спокойно, прицели се!- успокои го командира му

-Добре!

-Би трябвало да успеем!

-Да-а-а-а!- зарадва се Мюлер, когато уцели мишената си

КВ-1-то се разтърси и даде назад от удара. Предната му част пламна. Вдигна се много дим.

-Оу, виж това!- каза Фридрих с недоволен глас

-Уау, това е солидна броня!- респектирано изкоментира Мюлер

Тежкия танк не само, че не беше изкаран от строя, но и възвърна позицията си, а след това започна да мърда бавно купола си, явно, търсейки кой го уцели. Оказа, че огъня е бил смо повърхностен, от експлозивния снаряд се е получил огън само върху бронята.

-Лошо ни се пише!- измърмори Фридрих

-Давай по- бързо!

-Ако е възможно, по- бързо, Михаел!

-Да, да, да бързам! Високоексплозивен, нали?

-Да.

-Цели се в нас!- ужасено отбеляза Мюлер

В този момент мощна експлозия се чу близо до тях. Изглежда друг от приятелските им танкове бе изкаран от строя. Това бе в толкова неприятен момент, сякаш, за да им подскаже какво може да се случи с тях след броени мигове.

-Готово!

-Стреляй!- изкомандва Фридрих- Стреляй без да се целиш много!

-Слушам!- отвърна стрелеца и малко преди да стреля видя как тежкия танк стреля по тях

-Ох, това е добре!- успокои се комадира им, когато видя, че бяха пропуснати

-Да, определено.

-Прицели се по- спокойно сега.

-Добре.

-Дай му да се разбере!

-Ще му дам да се разбере! Стрелям!

Снаряда, който изстреляха прехвърча буквално на мброени сантиметри над най- високите части на КВ-то.

-А-а-а-а-а-а!- завика стрелеца, който не можеше да повярва, че пропусна

-Зареждай нов снаряд, бързо, ако може!- обърна се Фридрих към Михаел

-Нов снаряд, до секунди!

-Казват ни да не спираме с офанзивата!- намеси се в този момент неочаквано Ханс

-Моля?- попита комадира му

-Казват ни да не сприраме с офанзивата!

-Че ние не сме спрели!

-Просто предавам какво казват те.

-Добре.

-Имате нов снаряд!

-Стреляй!- изкомандва Фридрих и добави нервно- По бързо... и по- точно!

-Слушам.

Настъпиха моменти на нервно очакване- кой ще стреля първи. В този момент КВ-то пламна, този път сериозно. Бе уцелено от „Пантера", която бе на около 12 метра в дясно от техния танк.

-Спасени сме!- възкликна Фридрих

-Несъмнено!- съгласи се Мюлер, който не беше особено доволен, че не можа да се разправя с тежкия танк, защото после щешпе да може да се хвали с този си подвиз

-Доста пехотинци!- отбеляза младшия сержант- Явно руснаците искат да ни спрат на всяка цена.

-Танковете им май свършват.- пошегува се със зловеща усмивка Мюлер

-Това е май истината!- намеси се с изненадващата за всички новина Ханс- Току- що казаха, че атаката ни е успешна по всички фронтове. Нашите започват и контраатаки по фланковете им. Руснаците се пречупват!

-Да-а-а!- зарадва се Мюлер

-Поеми картечницата си!- каза Фридрих на Ханс

Ханс не обичаше това място в танка. Той предпочиташе да се занимава с радиото. Той предпочиташе да получава и предава информация. Той не обичаше да бъде на картечницата. Той не харесваше тази машина за смърт. Заповедта си беше заповед обаче. Младия немец зае постта си без външно колебание.

-На картечницата съм.- докладва той

-Добре, приготви се за дейсвтие скоро, виждам много пехотинци.- каза Фридрих

-Добре.- каза със силно нежелание, което донякъде можеше да се усети и в гласа му редника

-Онзи Т-34?- попита Мюлер, имайки в предвид един среден танк точно пред техния на около 400- 500 метра

-Да, добра мишена е.- съгласи се младшия сержант

-Дявол да го вземе, тези безсмъртни ли са!?- изруга звучно стрелеца, след като видя, че високоексплозивния снаряд отскочи от танка и гръмна встрани от него

-Зареждам... но какъв?- попита Михаел

-Дай, пробиващ, на близко сме.- избра Мюлер

Комадира кимна към пълнача и потвърди:

-Нека бъде пробиващ, вече сме доста на близко до него. Хайнрих, дай пълен напред, приближи ни още до, колкото е възможно.

-Слушам, пълен напред.- след тези думи шофьора даде пълна газ напред към целта

Танка, който обстрелваха не им обърна внимание. Той имаше далеч по- големи проблеми- стреляше се с две „Пантери", които имаха далеч по- големи шансове да го пробият с по- мощните си, а и по- големи 85-милиметрови оръдия.

-Снаряд, готов за стрелба!- енергично каза Михаел

-Хайнрих, ще стреляме.- предупреди водача на танка командира му

-Добре, ще го имам в предвид, без остри маневри.

-На прицел ми е, падна ми.- зарадва се Мюлер

Точно преди да стреля той средния танк стреля по една от „Пантери-те, с които се биеше. Въпреки напречната си броня „Пантера-та само леко даде назад от удара със снаряда, но не пое тежки щети. В същото време Мюлер стреля. Снаряда му се заби в предния десен ъгъл, но по някакво чудо не се хлъзна, а за огромна изненада на всички експлодира, нанасяйки леки щети на мишената си. В същотот време ударената „Пантера" отвърна. 8,5-сантиметровия й снаряд се заби в предната броня на Т-34-то и я проби, битката приклюяи, поне за това Т-34!

-Какво става!? Какво ми сложи, Михаел? Какво?- ядоса се Мюлер

-Моля?

-„Моля?, ще ти кажа аз на теб едно „моля!

-Какво стана?- попита объркания пълнач

-Объркал си снаряда.- поясни Фридрих- Няма нищо, случва се понякога.

-Как ще се случи, Фридрих, как?- ядосваше се Мюлер- Те са толкова различни, той се занимава само с това.

-Съжалявам, Мюлер, съжалявам, момчета! Извинявам се на всички!- засрами се Михаел

-Няма нищо, просто си допуснал грешка.- успокои го командира му

-Извинението се приема.- тихо се обади Мюлер

-Аз не, че съм ги объркал, а просто от напрежението... ох и аз не знам вече.Съжалявам!

-Коя ще е следващата ни цел?- попита Мюлер

-Намали скоростта първо, Хайнрих, нека не минаваме много напред. Ще започнем да привличаме вражески огън. Мюлер, позволи ми да огледам малко преди това, сега ще ти кажа какво да целим.

-Добре, чакам.

-Ханс, приготви се! Виждам доста пехота. Ще имаш доста работа.

-Слушам, готов съм.- каза Ханс, въпреки че тръпки го побиха, той не искаше за нищо на света да убива хора

За разлика от работата на Мюлер, където той се стреляше с машини без да вижда екипажите им отвътре, работата на Ханс включваше стрелба по пехотинци. Той ги виждаше, виждаше последните мигове от животтите им. Виждаше ги как бягат и се опитват да е спасят. Виждаше неща, които не можеше да забрави.

-Мюлер, нека опитаме с това Т-34.- след кратко оглеждане на обстановката каза Фридрих

-Дадено.

-Сложил съм пробиващ снаряд.- обади се гузния Михаел

-Такъв ни и трябва.- каза Фридрих, за да му даде кураж и добави, за да го улесни- От сега нататък, докато не чуеш нещо в противен смисъл зареждай само пробиващи.

-Дадено, такива ще са вече.

-Да бе, като че ли знае какво зарежда той.- измърмори ядосния Мюлер

-Мюлер, всеки греши.- каза Фридрих

-И най- вече Мюлер!- намеси се Хайнрих и се изсмя

-Стрелям.- каза злобно заради това, което чу стрелеца

-Давай!

-О, разтърсихме го.- остана доволен Мюлер от това, което видя

Определно танка се разтърси. Видя се и дим отнякъде дори. Все още не можеше да се каже, дали е изкаран от строя напълно с този изстрел и никога нямаше да се разбере, защото един „Тигър" довърши започнатото.

-Ханс, готов ли си?

-Да.- беше краткия отговор

-Пехотата е доста на близко. Виждам да се използват противотанкови средства. Бъди готов, трябва да ги неутрализираме. Дават тежък отпор. Вече са на губене, но все още се съпротивляват. Ако това е всичко, което имат, то те са в беда, но има доста войници. Трябва да „поизчистим" малко.

Ханс изпитваше толкова неприятни чувства в този момент. Той не искаше да убива. Той не искаше никой да пострада, той не искаше никой да умира. Той не искаше да прави това, което трябва да прави.

-Мюлер, пробвай шансовете ни по гърба на това КВ-2.- внезапно реши Фридрих

-Слушам.- зарадва се Мюлер

-Михаел, сложи високоексплозивен.

-Да бе, като че ли той знае какво слага.- промълви тихо Мюлер

-Добре, ще сложа високоексплозивен.

-Ханс, виж тези пехотинци точно пред танка, пробвай да ги накараш да намалеят противотанковия огън.

-Слушам.- съглси си се Ханс

Tой не искаше да прави това, но трябваше. Той изпълняваше заповедите на по- горесточщите военни от него винаги, независимо дали му харесват или не.

-Михаел, готов ли си?- попита Фридрих

-Само още момент, господин сержант.

-Добре, но побързай, защотото виждам, че Мюлер няма търпение да започне да стреля по пехотата след този танк.- пошегува се командира на танка, до някъде с цел да накара пълнача да побърза и до някъде да подскаже какво ще е следващото действие, с което ще се захвант... стига нещатата с тежкия танк, по който щяха да стрелят да минат гладко.

-Снарядът е вътре, готов да хвръкне.- тържествено и шеговито отвърна Михаел

-Мюлер?- попита Фридрих да разбере дали стрелеца му има готовност да стреля

-Само момент и ще стрелям.

-Добре, прицели се добре, не бързай!

Мощен взрив се появи в задната част на тежкия танк. Той помръдна напред. Огън се вдигна нагоре и се пръсна настрани. Резултата не беше голям. Бронята му остана без големи щети.

-Някой друг пробва шансовете си също.- пошегува се стрелеца

-Да, да, дано ние имаме по- голям успех!- каза сериозно командира на екипажа

-Дано!

-Да, ще видим скоро.

-Стрелям!

-Давай!

Чу се експлозия и снярадът полетя с мощ напред. Той цепеше въздуха с огромна скорост насочен към задната броня на тежкия танк. Фридрих и Мюлер гледаха през тези няколко кратки мига с надежда и очакване за положителен резултат.

-Май ще трябва да опитаме отново.- отбеляза недоволно Мюлер, когато видя, че тежкия танк все още беше добре след експлозията на снаряда им

-Давай!- окуражи го Фридрих и се обърна към Михаел- Михаел, високоесплозивен отново, моля!

-Слушам, сержант!

-Започвам да стрелям по онази група, леко в дясно пред танка.- информира командира си Ханс

Той направи това не само с цел да информира командира си, но и да се оправдае защо толкова време не бе започнал да стреля. Имаше и трета цел- по някаква причина Фридирх да