Хомо Академикус

By Mary Dimitry

Лазар живее в друга реалност, презирайки майка си заради тежкото си детство. Затворен в лабораторията си, устроена в мазето му, той е на път да сътвори робот- свръхчовек, един съвременен жесток Франкенщайн и да докаже на света, че е гениален. Бързо привлича учителката Севда към себе си, но тя разбира за неадекватните му идеи и го отблъсква. Севда и децата от нейния клуб се изправят срещу преследването на Академика, за какъвто Лазар се представя. Най-сетне той успява да изпрати срещу тях сътворения с подръчни средства Хомо Академикус, който е истинско страшилище с плъхски образ, но децата го приемат като приказен герой. Майката продължава да упражнява контрол над сина си и да засилва омразата му към целия свят. Академикът се стреми да срине физически и психически Севда, защото не е последвала идеите му. След връхлитащите една след друга битки между реалните хора и изкуствения интелект на Хомо Академикус се очертава кой е победител.

• Language: Български
• Publisher: Mary Dimitry
• Release date: Sep 7, 2019
• ISBN: 9780463195338

Mary Dimitry

Родена съм в с. Поликраище, област Велико Търново. Средно образование съм завършила в гр. Горна Оряховица и висше в Икономически университет гр. Варна.Работила съм като икономист в завод за радионавигационна апаратура гр. Варна, като културен деятел в Дом на Търговските работници гр. Варна и Дом Народен флот гр. Варна, а също и съм заемала длъжността Секретар на Читалище Отец Паисий.Първата ми издадена книга е детска приказка "Коледни надежди", издателство Стено Варна. Втората "Carried away" е издадена от Olympia publishers London с псевдоним Mayde Dimitrova. Третата ми публикувана книга е "White Rose...in the company of Men" Custom book publishers Hong Kong.I was born in Bulgaria. I completed high school in Gorna Oriahovitsa, and went on to graduate from the University of Economics, Varna, with Masters in Accounting.I started my literary carrier much later, when I founded a private English learning centre for children- During this period I published a story book titled "Christmas Hopes"."Carried away" was first published in London by Olympia publishing with pseudonym Mayde Dimitrova. The second novel "White Rose...in the company of Men" was published in Hong Kong by Custom book publishers.

Book preview

Хомо Академикус

Забавни случки и случайности в живота на един учен

Науката напредва и казват, че един ден човекът щял да бъде заменен от машина. Същото твърди един учил инженерство мъж и обсебен от фантасмагории се заема да създаде най- съвършения робот - страшилище, който да няма майка, защото самият той мрази майка си. Историята е колкото забавна, толкова и страшна. Много смешна на моменти и много тъжна същевременно.

Индекс

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

1.

Академикът, с превръзка на челото, да го предпазва от есенния хлад, седи в късния следобед пред вилата си, вторачил поглед в цветната леха, пълна с шарени цветя. Вятърът полюлява нежните им главици, а това го кара да потръпва. Кому са нужни насажденията в градината му, които той, под ръководството на майка си отглежда и полива, подкастря и окопава и въобще, губи ценното си време, което иначе би могъл да използва за осъществяване на грандиозната си цел?

Нервно опипва джоба си да се увери, че кутията с цигари е на мястото си. Стомахът му се свива при мисълта, че майка му ще мине да се осведоми дали е подготвил лозите и с какво е напръскал овощните дървета и това кара лицето му да се криви в гримаса. Отвратен от дребните дейности, които е длъжен да върши, решава да се отправи към лабораторията си за научни изпитания, но не щеш ли, пред него минава котка, която спира и го заглежда с пръчковидните си зеници. В цялото й поведение той вижда отвратително нахална незаинтересованост и това го подразва много повече от мисълта за инспекцията на майка му. С рязък замах улавя животното и докато то се гъне и мяуче в ръцете му започва да извива врата му. Уверен е в действията си и най- вече в това, че съдбата на това никому ненужно същество е в ръцете му. Котките са гадни четириноги и ако има начин, би постъпил с всяка една по същия начин.

Животното се мята на живот и смърт, но ръцете му са по-силни от отчаяния му опит да се отскубне. Знае, че в борбата ще надделее той и нито за секунда вниманието му не се отделя от това, което върши. Извива котешкия врат дотогава, докато не чува пукота на строшени прешлени, а това, по силата на всички физиологични закони е сигурна смърт. Едва тогава, макар все още с гримаса на лицето си и без да стане от стола си захвърля с все сила натежалата, с увиснало тяло и изцъклени очи твар зад близкия ров, изважда цигара и съсредоточено я запалва.

След разправата с мярналото се пред очите му низше същество долу- горе се успокоява, става и потегля към мазето, където е устроил работното си място. 

Отключва катинара и другите две ключалки, но вратата се запъва да се отвори. Побеснява и я ритва с крак. Днес му върви накриво. Първо, онова мекотело, а сега и препятствие. Защо тази нищо и никаква врата му играе номер? Ритва я още няколко пъти. Няма изглед да влезе, затова грабва брадва, но преди да замахне му хрумва да се засили с цялото си тяло и ето, че вратата поддава и се отваря, при което той хвръква напред и пльосва на пода. Ръмжейки от яд се изправя и отърсва полепналите по него боклуци. Пфю! Толкова неприятности в днешния скапан ден. Остава само майка му да довтаса и тогава нервите му ще избият окончателно. За да се подсигури, че никой няма да припари, спуска отвътре резето.

Знае си, че отново ще се случи нещо, което да го раздразни. Ето- глезенът му, навехнат при падането, се подува. Разтърчава се да открие нещо да го привърже и едва когато приключва с тази досадност се съсредоточава да извърши това, заради което е тук, а именно да заложи в компютъра си значими за цял свят данни, които от сутринта му се въртят в главата.

Проклетият глезен продължава да го щрака. Затова мрази плътта, която създава толкова много неудобства. Какво е човешкото тяло? Фъшкия, която внимаваме да не настъпим, защото мускулите и сухожилията ще се разкъсат и ще потече кръв, а изчезне ли този елемент от тялото, който не е нищо друго, освен вода, вземеш, че пукваш.

Всъщност, той е близо до сътворяване на супер съвременно същество. От него ще произлязат други такива, които ще властват на земята. Ако някой има възражения за джендъра му ще го изобрети така, че всяка излязла от продукция бройка да може сама да си го определя с плюс или минус. В случай, че се получат прекалено много плюсове или минуси, то те ще могат да се заменят с изпратен до главния компютър сигнал.

Свободно избираемият джендър практически няма да води до съществени противоречия. Плюсовете ще изпълняват един вид задание, минусите- друг. И тъй като няма да има осеменяване и раждане се изключват всякакъв вид недоволства, като например кой ще носи парите вкъщи, кой ще ражда и отглежда децата и тем подобни. На Академика му е пределно ясно, че генетиката е в основата на всички злини, затуй будното червейче, което безспирно ровичка в мозъка му го кара да я отхвърли като наука. Компютърните технологии и роботизацията ще спасят света от неговото несъвършенство, а той е на „ти" с всичко това.

Не бива да губи време, затова мигом включва компютъра си, зареден със стройни формули и изчисления. Смята да работи върху матрицата на свръхсъществото. Всичко закодирано ще се разкодира, всичко временно ще стане вечно в неговите ръце. До сега знанията му не са го подвеждали.

Другото, върху което се съсредоточава е всепроникващият лъч, образуван с помощта на насочени с точност до микрон огледала и лещи, разположени в центъра на лабораторията му. Чрез него ще управлява обекти в зададени периметри.

Ученият заравя глава в изчисления. След няколко часа пуфтене и въртене скоква от стола си и оповестява пред балсамираните в буркани дребни животни и няколкото живи плъха в клетки: „Лъчът се получи!"

Идва време да се поразкърши и той незабавно се отправя към етажерката, върху която прашясват изчетени до дъно учебници. Няма издадена книга по кибернетика и компютърни технологии, която да не е разлистил. Не съществува труд по биология и химия, до който да не се е докоснал. Изял е всичко с кориците. Задава се времето, когато знанията му ще прераснат в сензация. Вижда се върхът, на който ще стъпи. Ще има да се тюхкат в Българската Академия на науките, че са го изхвърлили оттам. На всички тях, които го изкараха некадърник ще покаже от къде изгрява слънцето. Способен е да завърти света на сто и осемдесет градуса- ето така! Той грабва захвърления на пода глобус. Той ще е центъра, а земята ще се върти около него- танцува и върти глобуса около себе си. Но точно в мига, когато всяко кътче на лабораторията се изпълва с радостното му скимицане, един реален факт го заковава на място. Ноздрите му се разширяват, гърдите му изпускат тежък, свистящ от напрежение дъх, та чак паяжините от тавана се посипват като сребрист прашец върху бюрото му.

Гласът на майка му. Подвиква му нещо. Той стисва очи. Във въображението си я вижда да лежи на земята, а той я тъпче с крака докато от нея не остане едно разкашкано петно. Иска му се да я малтретира като мърлява котка или като още по-гадно животно, но не му се отдава. Всеки опит да се освободи от нея го овързва още по- здраво с пъпната му връв.

„Лазаре? Къде си бе, синко?"

Синът изригва от подземното си обиталище.

„Тук съм, за какво съм ти притрябвал?"

„Къде си, че не те виждам?"

„Под носа ти! Няма ли да спреш да кудкудякаш?"

„Ела, че гозбата изстина!"

Майките са непотребни толкова, че би ги избесил на най-близкия клон. „Няма да дойда, върви си!" изръмжава.

Пред очите му се кривят яркожълти змиорки, проникват през затъмнените с асфалтова хартия прозорци на мазето и на зиг-заг, по-бързи от мълния, се впиват в невидимия за всички, но не и за него, космически свят.

Това видение го възвръща към предишния му екстаз, той се покатерва на един сандък и почва да думка по празна ламаринена кофа.

Ясно е, всичко е ясно! Способен съм да създам най- ценния екземпляр, възпроизведен някога чрез компютърни данни, схеми, команди!

Продължава със снижен от вълнение глас.

„Новото същество ще се нарича Хомо Академикус Лазарус..."

Поема дъх така, че чак костите на ребрата му изпукват. Напряга слух. Отникъде нито звук. Майка му се е запиляла някъде. Това го устройва. Най- добре е наоколо да няма живи същества, освен плъхове. Може спокойно да оповести:

„Във формулите на Хомо Академикус не са заложени драми, истерии, радости, скърби и въобще всички така наречени емоции и чувства. Създаденото от мен същество ще действа със сила, ум, способности - невиждани и нечувани до сега; без лигавщини и сърцераздирателни драми. Засега е нерешен казусът за регенериране от само себе си, но обещавам, че ще разгадая как да подсиля безсмъртието му. За съжаление не мога да избегна определени човешки качества, но ще ги сведа до минимум."

Човекът с академична глава на раменете сяда отново пред компютъра и задълбочен в изчисления не усеща как пада здрач, а това обикновено е времето, когато излиза в градината си за нови, по-свежи изпитания относно бъдещето на свръхсъществото.

Промъква се тихо навън. Месечината се ухилва срещу него. Вижда я как иска да му се присмее. Направо я ненавижда и й се заканва: „Ще видиш ти!"

Приближава към варел, пълен с дъждовна вода и потапя главата си в него. ‚Това го може всеки‘, казва си наум и за да докаже безсмъртието на свръхсъществото, което същевременно живее и у него, започва да далдисва навътре, докато главата му не удря дъното. Заклещен, плъзва длани по лигавата зеленясала повърхност, за да намери опора. Пред очите му се завъртат лилави кръгове. Още малко и ще изпусне въздуха, който го държи жив. За да не се поддаде на биологичния закон и да пукне преди да е доказал своето величие напряга всички сили - завърта се по часовниковата стрелка, после обратно. Ръцете му не спират да търсят спасение в застоялата вода. Накрая се добира до една препречила се пръчка, грабва я и успява да изтласка тялото си навън. Замаяната му глава увисва на ръба на варела.

„Пфу!" тюхка се. И ето го отново стъпил на земята, намокрен до кости. За малко съдбата да му изиграе лоша шега. Ще помисли какво да направи, та да може свръхсъществото да издържа колкото му се иска под вода.

Зъбите му тракат, кожата му зъзне. С треперещи от изтощение крака се замъква до най-близкото дърво, мята се върху най-близкия клон и се обръща надолу с главата със салто, закрепил се за ходилата си. От устата му освен вода избълбуква зеленикава стомашна течност, заедно с току що оформено жабче, което подскоква върху трепкащо от нощния ветрец листо и ококорва очи в него.

В същото време, докато той и жабчето се гледат удивено и невярващо на срещата си, ушните му антени засичат съмнително тракане, което го кара да се размърда. Уви, краката му не издържат и той, изгубил контрол, полита към твърдата земя. Една черна котка, покачена на съседния клон, без той да я забележи, се размяуцва и кучето му се разлайва с основание, заради необяснимия шум.

Главата му се цепи от болка. Напипва огромна цицина, но време за губене няма, грабва дървен кол и тръгва към мястото, откъдето дойде стресналия го шум. Готов е да забие острия връх във всеки, дръзнал да прескочи оградата му от бодлива тел. Много хора му имат зъб, може някой да е успял да се промъкне в обетованата му земя, макар, че е обезпечил нахлуването на нежелани субекти с пуснат по жичка ток.

Кучето продължава яростно да лае. Японските кокошчици се разбуждат и се разкудкудякват. Котката и тя го дразни, но друг път ще се занимае с нея.

Забелязва, че зад шумака на мушмулата нечии очи се зеленеят. Сянката, скрита зад нея мръдва. Кой е този, проникнал в двора му, въпреки лумтящата от светлини вила? Може би е дошъл да го убие? Затреперва от страх, но се хвърля напред, вдигнал високо над главата си кола. Листата на дървото го перват в лицето, една клонка, подострена като молив се забива в ръката му, но нищо не може да го спре и той нахлува в шумака, решен да наръга незнайното същество. Лице с лице е с нещото, от чиито очи се сипят зелени искри. Залюлява се и се катурва на земята. „Княже мой!" успява да промълви.

Сутринта майка му, дошла да навести сина си, се вайка:

„Ставай, какво си се проснал на земята, студено е, ще премръзнеш!"

Академикът й изкрещява.

„Махай се, черна вещице!"

Една кукумявка се разбужда, разтваря криле и подхвръква от клона на мушмулата в незнайна посока.

„Съвсем е превъртял, горкият, с тези пусти дела с „Изоприм, дето край нямат... изхълцва майката и задърпва сина си под мишница. Синковецът й е заприличал на мъртвец и бръщолеви несвързани неща. Ако не бе дошла, нямаше да го свари жив. Жена му трябва на него, жена, че да се успокои.

Увиснал на рамото й, умореният от перипетии Академик прекрачва прага на вилата си, но се разкрещява наново, сочейки към мазето.

„Не влизай там!"

„Че кой ще влиза? Няма, няма..." успокоява го родителката.

2.

Призваният да преобрази света учен крачи из лабораторията си по пижама. Не е хапвал втори ден и майка му току се разписква, че манджата му изстива. Много е искал да му готви! По-важни дела го притеглят и той ще пристъпи в действие сега, на момента.

Хванал е много дребни животински видове. Те са умъртвени и съхранени в течност със специален химически състав. Все някога органите им може да му потрябват, но никое от тях не му вдъхва доверие, за да го увековечи. Защото качествата, внедрени в Хомо Академикус изисква да са перфектни.

След толкова изчетени книги, научни статии и разработки на учени по света в ума му заскачва гъмжило от скакалци, които търсят подходящо за снасяне място, но мътилката и пушилката, царяща в главата му ги прогонва и те продължават своя скок, без да възпроизведат основна творческа идея, откъдето да се разплете главната нишка. Въпросът е: на кого трябва да прилича свръхсъществото? Какви да са съществените му черти?

Осенен от искрящи идеи, той грабва тефтера и нахвърля скици. След два дни гладуване и бродене в лабораторията и най- малките подробности започват да му се изясняват. Опашка. Това е едно от нещата, което неговото велико произведение трябва да притежава. Също и зъби като резци. Той рисува космато едро същество с муцуна, здрави крака и ръце, подобно на човешките. „Ще ходи изправен, не прегърбен, мърмори под нос.„ Ще вложа в него много други качества, взети от редица живи екземпляри на земята. Но откъде да взема проклетия интелект, тоест, да може то машинно да се самообучава и да е по-добро от всеки до сега създаден робот? А продължителността на живота му ме тормози до мозъка на костите ми...

За сетен път се заравя в нахвърляните по пода научни списания. Разгръща ги и пак ги оставя.

Неочаквано, със зареян по книжата поглед, вниманието му се заковава върху един вестник. Фиксира през силните си диоптри страницата с обявите и с рязко движение, като да не му избяга я грабва и поглъща в бездънната си памет всичко написано на нея. Но това, което едва не избива чивията му и го накарва да зяпне от удивление е една специална обява, която внимателно си огражда с молив. Изглежда нищо и никаква, а накарва моткащите се скакалци в главата му да се разхвърчат до небето и най-сетне крилатият им бяг да възпроизведе желания резултат. Как не се е сетил до сега. Толкова терзания да измисли разковничето на продължителността на живота на съществото, а то има нещо общо с ‚жена‘.

Тръшва се на земята и се завърта като пумпал, разперил ръце и крака. „Йе!" цвили от радост. Щраква с фотоапарат обявата и с натежали от безсъние клепачи се отправя, доволен от откритието си, към леглото.

Никакъв прелетял от безкрая сън не нарушава равното му, спокойно дишане. Заспива непробудно, успокоен за бъдещето на своя Хомо Академикус.

Сутринта с готово решение в главата застава пред огледалото в банята. Бръснарското ножче застъргва по насапунисаното му лице и го изглажда. Машинката за подстригване скрибуца, обирайки всяко излишно косъмче от врата му. Поглежда се. По-добре не би могъл да изглежда. Глътва наведнъж сутрешното си кафе, излъсква с широк замах върховете на обувките си, изтупва прашинките от реверите на ръждивокафявото си сако и запрашва към града. Крайчето на шлифера му, мярнало се преди да залости портата към улицата, изчезва набързо от погледа на четириоката му майка, която реже зеленчуци под сайванта. Този път не й се отдава да го спре с противните си въпроси.

Забързаният мъж търчи по улиците на града, свива към стара сграда, взема по две стъпала наведнаж по скърцащото дървено стълбище, виещо се към втория етаж, където мярва върху една от вратите табела: Клуб за запознанства.

Връхлита вътре, без да почука. Възпълна жена на средна възраст, седяща зад бюрото се стресва от изненада, но все пак, работата й изисква да бъде любезна и го поканва да седне.

„Не, няма, отвръща й той начумерено. „Дошъл съм да прегледам контингента на клиентките ви. Не ми пречете да го направя бързо.

Собственичката на клуба се засуетява. Гледайки го, не й се връзва представата за достоен господин, но какво да се прави, хора най-различни и тя решава да му предостави каталога със снимки на търсещи промяна в живота си жени, без да го бави. Посетителят на секундата почва да го разгръща насам-натам. Вниква в него толкова обстойно, че заприличва на златотърсач, търсещ съкровище, което трябва начаса да открие.

Заинтересован и концентриран, той прелиства до края албума и почва пак отначало. Жени безлични, с нищо не го впечатляват. С изключение на една. Прескача наведнаж няколко страници назад, за да се върне към образа на тази, която единствено заковава вниманието му. Лицето й е бяло, с деликатна извивка на веждите, а очите й сякаш отразяват мекото звънтене на околния свят; притеглят го с едва доловимата си аметистова отсянка.

„Севда е с висше образование. Има занималня за деца. Мъжът й загива при морска буря, бил е моряк," изрежда му служителката.

Посетителят смръщва чело.‚Занималня за сополанковци?‘ светкавично регистрира будният му мозък. Непредвидено за него препятствие, но ще е тя, само тя и никоя друга. Сдобива се с още някои оскъдни сведения за избранницата си. Служителката му разяснява:

„Скромна е, живее сама с детето си. Мисли, че й е рано да се запознава с някого, но един ден случайно се заприказвахме. Посъветвах я да не остава сама в живота. Едвам я убедих да остави снимката си."

Информацията открехва допълнителна врата за посетителя, а именно, че няма нищо притеснително да предпочете тази именно жена, с предполагаем висок интелект. На служителката й се струва странно, че кандидатът не я разпитва подробно, а бърза да приключи. Хлопва под носа й каталога и отсича. „Тя ще е."

Представя й се като Академик. Тя е виждала всякакви типове, така че защо този да не притежава титла, независимо, че видът му не е особено привлекателен?

Факт е, че избягва да го гледа в очите. Излъчват някака рязка непростимост, без мекота в проблясващите огънчета на маслинената им чернота.

„Е? Какво ще кажете, господине? Мога да ви дам телефона да й се обадите, когато имате възможност," бъбри жената, доволна, че кавалерът успя да се ориентира бързо.

Господинът е странен. Най-странният човек, когото е виждала до сега в практиката си. Заковава я с поглед така, че чак тръпки я побиват, но инак се държи възпитано. Гласът му е с мек тембър. Личи, че е интелигентен, утешава се сладкодумната плетачка на сърдечни връзки. Вероятно преди демокрацията*1 е вършила профсъюзна работа, а после бързо е намерила ниша в друга обществена ангажираност като това леко занимание касаещо свободния пазар на любовни желания. Доставя й, така да се каже, удоволствие да разбърка сместта с подходящи компоненти, от които да се получи любовен коктейл. От запознанствата, които се завихрят в офиса й някои клиенти си намират партньор, други направо се женят и им се раждат дечица. Жрицата на сериозни сърдечни връзки вярва в новия демократичен дизайн на обществото. Търсенето създава адекватен отзвук на предлагането и ето че тя със своето благородно занимание спомага за регулирането на пазара. Работата й е предизвикателна, дори леко откачена, а може би и малко тъжна, ако любовната смес се развали, но в никой случай не е скучна. Да си фактор в една любовна връзка в края на краищата е благородно. Дискретността от друга страна придава изтънченост и завоалираност на процеса.

Особнякът хвърля на бюрото двадесет лева за информацията, която получава и докато жената се окопити, той с лек отскок се озовава до входната врата. Тя виква след него.

„Господин Академик, да ви дам телефона на Севда!"

Не ми е нужен, пестеливо й отвръща мъжът, скрит в тъмния си шлифер. „Сам ще я открия."

Ченето на служителката увисва от удивление. За миг, преди гърбът на странника да изчезне зад вратата, черните му очи я стрелват зад рамките на очилата му. Тя