Изгаряща вина

By Ингер Гамелгард Мадсен

Йохан Бойе, инспектор от полицейското управление на Централен и Западен Ютланд, е убит пред къщата си в късните часове на една мартенска нощ от шофьор, който бяга от местопрестъплението. Началникът му, Алекс Борг, е един от първите хора, които пристигат на местопрестъплението, и осъзнава колко брутално е убийството. Деветгодишният син на Йохан Бойе разказва, че е видял колата и шофьора, за който твърди, че е полицейски служител. Но дали всичко това не е само плод на богатото детско въображение? Когато наблюдателните камери потвърждават думите на сина на Йохан, случаят е възложен на Роланд Бенито, разследващ от Независимата комисия за полицейски оплаквания. Има ли някой от колегите на Йохан мотив да извърши това ужасно убийство? Роланд Бенито се съюзява с Ане Ларсен, журналист от TV2 Източен Ютланд. Заедно проследяват случая до пожар, който има сериозни последствия за едно местно семейство. Може би пожарът не е бил инцидент? На Ане и Роландо им се струва, че мотивът може да е съвсем различен. Трябва да открият убиеца и да го спрат, преди да е извършил нови убийства.

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Aug 6, 2019
• ISBN: 9788726227949

Book preview

purchaser.

Изгаряща вина

Първа глава

В гаража настана тишина, когато изгаси двигателя на колата. Единственият звук бе неестествено бързото му дишане.

Докато вкарваше колата, фаровете осветиха работната маса. Очевидно Лукас отново бе майсторил къщичката за птици, без да почисти след себе си. Всичко бе покрито в стърготини, а трионът не бе на мястото си сред останалите инструменти на стената. Синът му очевидно се бе отказал от проекта си – отново. Изпита известна радост от мисълта, че все пак се бе опитал, а не се бе предал просто така, избирайки телевизора или компютъра. Едно деветгодишно момче трябваше да бъде активно, а той не обичаше да спортува. За разлика от Мия, която тренираше волейбол два пъти седмично. Разбира се, тя бе няколко години по-голяма, затова нещата може би щяха да се променят и за него, когато пораснеше малко.

Усети, че е ядосан, защото синът му никога не слушаше какво му се приказва, а също и че не е наследил сръчните ръце на баща си и чувството му за ред. Заедно бяха начертали къде трябва да се постави всеки един инструмент на стената, затова надали би го затруднило да постави триона на мястото му. Киселините в стомаха му започнаха да го изгарят, а сърцето му започна да бие по-силно.

Облегна се на седалката с ръце, поставени на волана, като че ли все още шофираше. Затвори очи и се опита да прогони раздразнението и яда си. Проблемът не бе в триона. Нито в бъркотията, нито Лукас.

Проблемът бе той – чувството му на безсилие и лошите му избори. Може би нищо нямаше да се случи тогава, ако просто бе превъзмогнал себе си и бе разказал всичко на Алис. Усещаше, че от известно време бе подозрителна. Усещаше го всеки път, когато работеше до късно, или когато ѝ казваше, че ще има конференция в чужбина. Тя знаеше, но не казваше нищо. Наистина ли го обичаше толкова много? Наистина ли мислеше, че няма по-добър избор от него? Тя бе красива жена и можеше да има всекиго, когото си пожелаеше.

Отвори очи и се вгледа в тъмнината. През него премина изгаряща ревност при мисълта за Алис с друг мъж. Само това бе достатъчно, за да му покаже колко бе жалък. Нямаше право да изпитва такива чувства, нито облекчението, което премина през него, докато минаваше покрай къщата и видя, че никъде не свети. Това означаваше, че Алис и децата са си легнали. Разбира се, че бяха легнали. Децата трябваше да стават рано за училище, а Алис бе първа смяна в болницата. Може би ранното лягане бе нейният израз на протест.

Трябваше да се обади у дома, но най-накрай нещо се бе случило. Утре щеше да разбере.

След като се срещна с нея отново и погледна в очите ѝ, не можеше да се откаже от случая. Трябваше да се откаже след всичките тези години. Злополука, така пишеше в доклада. Но през цялото време той бе подозирал нещо повече от това. Само професионализмът ли го караше да мисли така, или и нещо друго? Алис го бе питала какво го тревожи. Тя също можеше да го усети, разбира се. Бе твърде грижовна и наблюдателна. Можеше да усети скритата мъка и мислите му, които бяха далеч от нея и децата. Трябваше да бъде честен с нея и да ѝ разкаже всичко. Да се пречисти – себе си, душата си, живота си. Сега обаче това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение.

Преглътна буцата в гърлото си и стисна носа си в основата му с палеца и показалеца си, за да потисне желанието си да заплаче. Тя бе специална и сега той бе сигурен, че я бе обичал... наистина я бе обичал. Не бе просто страст и секс, както бе с останалите. Тя не бе просто поредната забежка, за която Алис се преструваше, че не знае. За първи път той не бе привлечен от младостта или красотата. Бе нещо друго, нещо по-близко и по-интимно. Бе необяснима свързаност, физическа и духовна, каквато не бе изпитвал с никоя друга жена досега. Дори и с Алис.

Кучето на съседите започна да лае. Стегна се и отвори вратата на колата. Докато я затваряше, неизбежният силен звук отекна в гаража. Настъпи някаква дъска с извит гвоздей и изпсува наум, докато светваше лампите. Сложи я върху работната маса.

Лукас бе напреднал доста с къщичката за птици. Вдигна я и започна да я разглежда от всички страни. От едната страна покривът бе малко крив и един от гвоздеите стърчеше навън, но иначе изглеждаше добре. Без да иска, се усмихна тъжно и избърса очите си. Утре щеше да му помогне да я довърши.

Децата бяха основната причина, поради която не ѝ бе казал. Лукас и Мия. Можеше ли да живее без тях? Щеше ли да бъде необходимо това? Тя също щеше да ги обича, беше сигурен. Тя също имаше деца. Този факт отново насочи мислите му към случая. Надяваше се, че Торбен не бе забелязал стария доклад, когато неочаквано се върна тази вечер. Партньорът му проявяваше изключително внимание към всяка една подробност. Това го правеше добро ченге. Затова се изправи и грабна палтото от облегалката на стола си, за да изглежда така, все едно си тръгва. Надяваше се, че изглежда убедително.

Отвори задната лява врата на колата, сграбчи якето и чантата си от задната седалка, наметна палтото си през рамо и излезе от гаража. Беше сравнително топла мартенска вечер. Звездите на небето грееха ярко, а сухите листа в буковия жив плет шумоляха от вятъра.

Макс, кучето на съседите, продължаваше да лае. Обикновено кучето бе тихо, докато обикаляше из оградения двор, и никога не лаеше по него, тъй като го познаваше. Огледа улицата. Пред къщата на съседите бе паркирана кола, малко встрани от уличната лампа: тъмно „Пежо 208". Надали са гости, тъй като прозорците на къщата бяха тъмни. Може би Макс бе сам вкъщи? Помисли си дали да не отиде и да поговори на кучето, за да го успокои. Предпочиташе да мине още малко време, преди да си легне в леглото до Алис. Не искаше да обяснява къде е бил толкова до късно, а може би тя просто щеше да гледа в тъмното, обърнала гръб към него. Не ѝ бе казал, че ще работи до късно днес. Тя му бе звъняла няколко пъти на мобилния телефон, но той не ѝ бе отговорил.

Колата в тъмното изглеждаше така, все едно се усмихва хитро. Тази мисъл го накара да се усмихне леко. Лукас го бе научил да гледа по този начин на колите. Синът му бе изгледал твърде много анимационни филми и можеше да открие различна физиономия във всеки един автомобил. Имаше богато въображение. Колите или се усмихваха сладко, пакостливо или потайно, или пък бяха ядосани или гневни. Лукас му бе обяснил, че фаровете са очите, а решетката на радиатора отпред е уста със зъби.

Колата не бе на посетител на съседите му, които бяха по-възрастна женена двойка. Много рядко имаха посетители. Като че ли имаше някой зад волана. Той присви очи. Забеляза тъмен силует, очертан на фона на слабата светлина, която идваше от уличната лампа зад него.

Наскоро се занимаваха с разследването на улична банда, която наблюдаваше хората в квартала, преди да ги обере. Запъти се към колата и закри с ръка очите си, тъй като изведнъж мощните фарове на колата се насочиха към него и го заслепиха. Гумите изсвириха, когато колата се насочи с бясна скорост към него. Почти не успя да осъзнае какво се случва, когато решетката на радиатора се вряза в коляното и бедрото му и го подхвърли като парцалена кукла във въздуха, след което той се приземи на асфалта зад колата. Обърна глава и видя как червените светлини изчезват.

Твърдият асфалт нарани бузата му. Опита се да стане, но болката бе много силна. Повърна кръв и едва успя да не припадне. Кучето започна да лае по-силно и звучеше така, все едно се опитва да стигне до него през оградата. Изведнъж в прозореца в крайната стена заиграха светлини.

Това бе стаята на Лукас.

Затвори очи и усети как от устата му се стича кръв. Напразно се опитваше да вдигне ръка, за да я избърше. Лукас не трябваше да го види в този му вид. Звукът от двигателя го накара да отвори отново очи и да обърне глава. Стоеше по средата на улицата, а срещу него се задаваше кола. Отчаяно се опита да изпълзи като животно настрани от платното, но не можеше да се помръдне. С големи усилия вдигна ръката си във въздуха и разпери пръстите си срещу силните фарове, като че ли можеше да спре колата. Тя достигна до него с много бърза скорост. Осъзна, че това е същата кола. Сега вече предната гума бе толкова близко до очите му, че можеше да види шарката ѝ. С последни сили нададе пронизващ вик.

###

Полицейският инспектор Аксел Борг се опита да скрие емоциите си, когато научи, че един от колегите му е бил докаран на съдебните медици в линейка без сирени. Без сирени. Без спешни действия. С неохота погледна към огромната локва кръв на пътя, където криминалистите, облечени в бели гащеризони, поставяха малки, жълти триъгълни знаци с номера. Все едно щяха да играят някаква игра. Един от криминалистите вдигна нещо от пътя с помощта на пинсета. Не искаше и да си помисли какво може да е това. Забеляза, че пред червената локва от кръв няма следи от спирачен път. Кръвта вече бе започнала да попива в черния асфалт.

Друг от криминалистите го поздрави бързо и започна да снима жълтия знак №5, който бе поставен до едва забележим отпечатък от кална гума. Аксел обърна глава, когато осъзна, че не става въпрос за кал. Извади ръце от джобовете на тъмносиво, вълнено палто и погледна към къщата. Преглътна буцата в гърлото си. Никога не бе лесно да съобщиш новината на семейството.

Всъщност, той дори не трябваше да го прави. Оказа се, че Катя – новият служител в отдела му – има вроден талант за целта. Тя даже вече се бе погрижила за това. Тя бе толкова отскоро при тях, че почти не познаваше Йохан. Но Аксел познаваше Алис. Преди по-малко от четири месеца бяха танцували заедно на коледното парти на отдела. Йохан не танцуваше. В интерес на истината, той също не танцуваше, но Алис бе изключително привлекателна и затова той по някакъв странен начин се почувства зле заради нея. Всички колеги знаеха, че Йохан е неверен съпруг. Нямаше представа дали и Алис знае това. Но всичко това имаше ли някакво значение сега? Какво имаше значение сега, когато си изправен лице в лице със смъртта?

С тежки стъпки се изкачи по каменните стъпала, водещи към входната врата на къщата, и натисна звънеца. На стълбите имаше пясък, който хрущеше под краката му. Входният звънец изпълни жизнерадостна мелодия, която не подхождаше по никакъв начин на ситуацията. Чуваше я много слабо през тежката букова врата. Докато чакаше, потри сивите си мустаци с палец и показалец. Нервен навик, който бе придобил, откакто брадата му стана по-дълга. А и така можеше да провери дали по брадата му няма трохи от сладкиша, който похапваше с вечерното си кафе, когато дежурният полицай му предаде трагичната вест.

Погледна към часовника си: 1:15 ч. Вероятно Катя си е тръгнала и ако Алис не можеше да се справи с това сега, щеше да дойде пак. Може би си е легнала. Не посмя да позвъни втори път. Предпочиташе да отложи всичко това и точно се готвеше да се обърне и да се върне с облекчение в колата си, когато чу зад гърба си как се отваря входната врата. Очите на Алис бяха червени и подпухнали, а долната ѝ устна леко потреперваше. Не носеше грим и нямаше нищо общо с жената от коледното парти, на което приличаше на супермодел. Гримът правеше чудеса с повечето жени, но той всъщност я харесваше повече без грим.

Тя не каза нищо, просто отвори вратата и влезе обратно във всекидневната. Също така, изглеждаше добре в пижамата си. Кестенявата ѝ коса бе събрана набързо в опашка. Седеше на дивана с децата си. Момичето, Мия – доколкото си спомняше, бе плакало, но момчето изглежда бе изпаднало в шок. Двете деца също бяха облечени за сън. Дъщерята носеше розова нощница на цветя, поръбена по края с дантела. Момчето бе облечено в пижама. Аксел се улови, че брои колко на брой са различните динозаври, отпечатани върху горницата му.

Прочисти гърлото си.

„Много съжалявам, Алис" – каза с дрезгав глас.

Алис кимна. Треперещите устни се събраха в безмълвна благодарност.

Той седна в креслото, което се намираше пред дивана, на който седяха те, плътно един до друг, като че ли искаха да се предпазят от друго нещастие. Алис обгърна с ръка сина си, който седеше най-близко до нея, придърпа го към себе си и погледна към Аксел. С мъка успя да отрони няколко думи.

„Знаеш ли... Тя прочисти гърлото си. „Знаеш ли кой е бил?

Той поклати глава.

„Не, все още не. Няма да съм аз този, който ще го намери."

„Няма да си ти? Но кой... " Тя го погледна объркано.

„Такива са правилата, Алис. Нямаме право да разследваме колегите си."

„Но тогава кой ще намери шофьора? Кой познава Йохан по-добре от теб?"

„Това е проблемът.