Ст Рах : Сборник разкази на български език: Фантастика и фентъзи

By Престън К. де Лаура

Новелите и разказите в този сборник:

 НЕ ПОГЛЕЖДАЙ НАЗАД е новела за група пътешественици във времето, които се впускат в поредица от рисковани начинания. Докато част от групата се поддава на изкушението да преобрази собственото си минало, на друга част ще се наложи да прави тъкмо обратното – тя ще трябва да попречи на авантюристи от бъдещето да променят европейската история.

 МИСИЯ: НЕИЗВЕСТНА. Ако ви поставят задача да следвате сляпо една цел, за която имате само смътна представа, но са ви казали, че от нея зависи съдбата на човечеството, ще я приемете ли? Ожесточеният сблъсък между Завръщенците и Последователите на Мисията ще достигне своята кулминация и ще доведе до разплитането на загадката.

 ЗАБАВЛЕНИЕТО НА ШУТА. Местната градска управа и ФБР се сблъскват с почти невъзможната задача да неутрализират развилняло се божество със странни представи за развлечение. Щипката хумор в този на пръв поглед познат сюжет – за клоуна-злодей, тероризиращ града – ще осигури вашето забавление.

 ПРАХ. Примирието след последната война е нестабилно, но е единствената надежда човечеството да затвори поредната кървава страница от историята си. Някой, обаче, ще обърка сметките на хората. Един нов и непредвиден враг.

 ВРАТА.  Невзрачното градче Горкет крие своя тайна. Случайно замръкнал в градчето пътник ще я узнае, но ще плати висока цена.

 ПИАНОТО. Кратко фентъзи за това докъде се простират мечтите.

 ДОПЪЛНИТЕЛНА КЛАУЗА. На прага на следващото столетие, ваканциите вече не са това, което хората са свикнали да си представят. Състезанията по оцеляване са се превърнали в начин за справяне с индивидуалните и обществени проблеми. Това е нов свят, с нов морал, в който Скот Бросар се чувства в свои води.

 СТ РАХ. Сара Ингелберт е ученичка, на която предстои завършване и абитуриентски бал. Животът й се променя в неочаквана посока, след като се влюбва в по-възрастен от нея мъж, с когото сключва облог. Сбъдва се древно пророчество, записано в най-старата книга на земята. Но залогът не е само личната съдба на Сара. Последствията от връзката между ученичката и мистериозния мъж ще стигнат чак до Апокалипсиса.

 

 

 

                            

• Language: Български
• Publisher: Престън К. де Лаура
• Release date: Jan 27, 2020
• ISBN: 9781393590194

Престън К. де Лаура

Guided by the visionary works of authors like Isaac Asimov, Philip K. Dick, and the Strugatsky brothers, I've been immersed in the world of science fiction for many years. A chance meeting with Robert Sheckley in 2004 further fueled my passion for the genre. I share my life with a wonderful family, including my wife and a grown-up daughter, who inspire my storytelling with their own adventures. My focus is on crafting imaginative stories that transport readers to uncharted dimensions and evoke the wonder of speculative fiction.

Book preview

НЕ ПОГЛЕЖДАЙ НАЗАД

Най-добрият начин да предскажете бъдещето е като го създадете.

Питър Дракър

–1–

Ноември, 2014, Обединеното кралство

Сейнт Олбънс, графство Хартфортшир, е малко градче, разположено двайсет и две мили северно от британската столица. То е част от гигантския пояс на лондонския метрополис.

В единайсет и десет сутринта в Сейнт Олбънс пред викторианската къща на „Уест вю роуд" номер седем щръкна чорлав мъж, който безцеремонно се разтропа по вратата. Като не получи отговор, мъжът посегна към дръжката, влезе в къщата и прескачайки по две, по три стъпала наведнъж, се насочи към спалнята на втория етаж.

Чорлавият разтърси рамото на човека в леглото.

– Джаред! Събуди се!

Джаред сънено полуотвори очи, хвърли изпълнен с безразличие поглед към натрапника и отново спусна клепачи.

– Ей! – ръката продължи да разтърсва беззащитното рамо. – Върнах я! Разбираш ли – върнах я!

– Кого си върнал? – мъченически попита Джаред. – Колко е часа?

Той се протегна към мобилния телефон върху шкафчето до леглото. Не успя да фокусира часовника на екрана, прозя се, обърна се на другата страна и се нагласи да продължи да спи. Смътно отбеляза наум, че няма да е лошо следващия път като се прибере посред нощ, да си заключи вратата.

– Хич не ми се намествай! – предупреди рошавият. Пръстите на ръката му се сключиха в още по-безмилостна хватка върху рамото на Джаред.

Последваха нечленоразделни протести под формата на мучене и охкане.

– Не разбираш ли какво ти казвам? Машината работи! Това е... Можеш ли да си представиш какъв скок е това за науката!

– Дреме ми за твоята наука! Остави ме да спя!

Чорлавият се пресегна и отметна завивката.

Джаред с въздишка седна в леглото. Стаята се завъртя пред погледа му. Дъхът му вонеше, главата му кънтеше, а стомахът му изпращаше упорити сигнали, че желае да се отърве от съдържанието си. Всички признаци на здрав махмурлук.

– Добре... Одел, вече си нахлул в моята собственост. Очевидно нямаш намерение да се ометеш, преди да ми съобщиш каквото там ще ми казваш. Аз пък нямам сили да те хвана за яката и да те изритам. Така че давай по-накратко!

– Върнах чашата! – ведро го осведоми чорлавият. – Моята чаша. Порцелановата, в която пия чай.

– Къде си я върнал? В магазина ли?

– Във времето.

Джаред примигна глупаво. Той се зачуди дали все пак да не направи нов опит да се отпусне в топлото легло. С горчивина констатира, че номерът няма да мине и се отказа. Вместо това реши, като събере сили да си вземе душ.

– Е?

– Какво „е"?

– Няма ли да ми покажеш чашата?

– Не мога – отвърна Одел. – Не е у мен. В музея е.

Джаред обърна към приятеля си от детинство кръвясали очи.

– Добре – търпеливо се захвана да обяснява Одел. – Ще започна отначало. Създадох машина на времето.

– Аха! – Джаред разтри изтръпналото място на рамото си. – Ами, поздравления!

– Знам как звучи, но е истина! Машината е вкъщи.

Клепачите на Джаред се залепиха един за друг. Одел веднага го сръчка в ребрата.

– За да я изпробвам, изпратих джобното си ножче пет месеца назад. Предположих, че просто материалът ще се състари и толкоз. И после ще трябва лабораторен анализ, за да докажа, че това се е случило. Защото пет месеца не са кой знае колко. Да, ама не! Ножът... изчезна пред очите ми. Ей така! Замрежи се и буф! – вече го няма.

Одел прекъсна тирадата си. Навъсил вежди, той захвана да наблюдава дали съмнителните примижавания на приятеля му няма да прераснат в откровена дрямка. Джаред обаче геройски задържа очите си отворени.

– Претърсих стаята – поднови разказа си Одел. – От ножчето ми нямаше и следа. Пак претърсих. Ни-що! Помислих, че сигурно съм сгрешил някое уравнение. Прегледах си бележките. Разглобих машината. И нищо, нали ти казвам! Не можах да открия грешка. Започнах да се отчайвам. Тогава, трябва да е било миналата сряда, излизам аз да се поразходя в градината отзад и гледам – нещо червенее в треволяка. Навеждам се и какво мислиш намирам?

Одел бръкна в задния си джоб и победоносно вдигна сгъваемото си ножче.

– Това ли? – вяло протегна ръка Джаред. – Нещо много запазено ми се струва! Грам ръжда няма. При тази влага навън за пет месеца...

– Стоманата е шведска – кисело отвърна Одел и си прибра ножчето. – Ще ме изслушаш ли или ще се заяждаш?

– Ха! Като че ли имам избор!

– Не бях на себе си от радост – пренебрегна забележката Одел и ентусиазирано продължи: – Но трябваше да се убедя, че всичко е наред. Реших да повторя експеримента. Този път изпратих чашата. Нали се сещаш коя? Та, изпратих я в осемнайсти век, струва ми се. Има някакво разсейване, но това не е важно сега. Започнах да я търся вкъщи. След това тръгнах из квартала. За да оправдая ходенето от къща на къща, излъгах съседите, че съм захванал търговия с антикварни стоки. Не ме питай как ме гледаха дъртите свраки, дето се събират у госпожа Боровски! Както и да е. Важното е, че не намерих никакви следи. За всеки случай разширих района на проучванията си. И вчера я открих в музея в Уотфорд.

– В Уотфорд ли? – Джаред най-сетне започна лека-полека да вдява какво му казват. – Как се е озовала там?

– Някакъв селянин я намерил. Чашата е била притежание на семейството му до средата на деветнайсти век, когато са я продали или подарили на местния викарий. Неговата внучка пък я дарила на етнографския музей в Уотфорд.

– Откъде си сигурен, че това е твоята чаша?

– Разбира се, че съм сигурен! Хайде! – Одел нетърпеливо задърпа домакина. – Ставай!

– Защо?

– Отиваме в Уотфорд. Ще се убедиш с очите си.

Джаред изгледа критично разчорлената глава на приятеля си.

– Не и преди да си взема душ – каза той.

–2–

Джаред Сеговия придърпа табуретка и се отпусна върху нея.

Намираше се в къщата на Одел, на „Ориент клоуз". Освен него и домакина, във всекидневната имаше още четирима души. Те бяха наобиколили машината и я гледаха с респект.

– Не мога да повярвам, че наистина работи! – възкликна Алек.

– Налага се да повярваме! – каза Валъри. – Нали видяхме чашата!

За последните три дни всеки от присъстващите бе минал поне по веднъж през музея в Уотфорд. Евтината чаша, която днес можеше да се купи от всеки квартален магазин, стоеше експонирана редом с артефакти от времето на Джордж III. Месингова табелка пред нея разказваше накратко историята на откриването й, както и съдбата й до наши дни. Върху глазираната повърхност на чашата се мъдреше абсурдният за Просвещението надпис: „Чашата на шефа".

Уредникът на музея не пропусна да им го посочи. Мнозина смятали, по неговите думи, че подобни надписи били рожба на кича, залял света заедно с масовото азиатско производство през двайсети век. Обаче те горчиво се лъжели! Ето го доказателството, че англичаните, с тяхното прословуто чувство за хумор, първи се били сетили да поставят шеговити закачки върху посудата! Уредникът беше много горд с този експонат, защото втори такъв, доколкото му било известно, нямало другаде.

Тъкмо загадъчната поява на чашата в музея бе поводът за присъствието на шестимата във всекидневната. Порцелановият предмет с поолющен надпис имаше огромна историческа стойност, но съвсем не поради причината изтъкната от уредника.

Чашата бе странствала във времето.

Одел бе човек, който трудно пазеше тайни. Той бе споделил с Джаред новината за откритието си. След това бе изтърчал през глава при своята приятелка Соня Берковиц и без капчица скромност се бе изфукал пред нея.

Джаред на свой ред бе споделил тайната със своята годеница Валъри и своя отдавнашен американски приятел Алек. Алек пък я бе доверил на Фабрис, бивш негов състудент, ексцентричен и свободолюбив индивид от френски произход. Така се оформи малка група от посветени.

– Само си представете възможностите! – разпалено обясняваше Одел. – Поставяме в центъра, където е фокуса на полето, този лаптоп. Нагласяме годината ей оттук, и... обръщаме историята с главата надолу! Древните не са били глупави. Ако им помогнем още малко, като добавим акумулатор, за да решим проблема с източника на енергия, те рано или късно ще схванат за какво служи компютъра. Тогава ще се домогнат до знание, изпреварило времето си с векове! Какво ще последва – прогрес или разруха? Как мислите? При това не говорим само за знание. Компютърът е и удоволствие. Представете си Александър Македонски да се зариби по „Half-Life", вместо да води войни!

– Да, де, ама ако се зариби по производство на иприт или противопехотни гранати – попита Алек, – тогава какво?

Одел се направи, че не е чул.

– Да пробваме с животно – подхвърли ни в клин, ни в ръкав Валъри. – Да изпратим в миналото някое животно! Като кучетата и маймуните преди полетите на първите космонавти.

Фабрис каза, че му звучи разумно. Одел също подкрепи Валъри.

– Разумно, друг път! – не се съгласи Соня. – Машината е още в експериментален стадий, нали така? Може изобщо да не проработи следващия път! А ние сме тръгнали да си чешем езиците с приказки за експерименти с жив организъм!

– Я стига! – сряза я Одел. – Работи си тя, работи си! Ти не бери грижа!

Соня скръсти ръце на гърдите си, готова да изпепели изобретателя с нова порция хапливи забележки.

Звънецът на вратата прекъсна спора.

Одел се надигна с неприятно предчувствие.

Чу се как отваря външната врата и разменя реплики с човека пред прага. Известно време откъм преддверието долитаха приглушени гласове, сетне Одел се вмъкна зачервен в стаята.

– Какво става? – попита Валъри.

Изобретателят изглеждаше объркан:

– Съседът. Господин Пейдж. Отвреме на време пием чай и играем заедно шах. Казва, че знае всичко и иска да го включим.

Моментното стъписване бе отвяно от ругатните на Джаред:

– Е, браво! – фучеше той. – Сигурно само покойниците в градското гробище още не са разбрали за машината! Много сме потайни, няма що!

После се сети, че той самият има съществен принос в разгласяването на тайната и смекчи тона:

– Добре, де! Няма смисъл да гадаем как е разбрал. Станалото – станало! Дайте да помислим какво ще правим. Що за човек е този Пейдж? – обърна се той към Одел.

Приятелят му отговори нервно:

– Ами какъв да е? Изглежда свестен. Бивш военен. Няма семейство. Правили сме си дребни услуги. Може да се разчита на него, ако това ме питаш.

– А ще се раздрънка ли, ако не го приемем?

– Откъде да знам! – сопна се изобретателят. – Казах ти, че ми е съсед. Не ми се е клел във вярност!

Джаред се обърна към останалите:

– Какво ще кажете?

Трябваше бързо да вземат решение. Надделя мнението, че е по-добре човекът да е с групата, отколкото против нея. Пък и можеше да бъде полезен.

Одел са накани да добави нещо, но махна с ръка и излезе. На връщане въведе едър червендалест мъж.

– Добър ден – поздрави новодошлият весело. – Ще прощавате, че се натрапвам, но това не е за изпускане. Зная какво се каните да правите. И го одобрявам, бога ми! Да ви призная, след като се пенсионирах, направо не ме свърта вкъщи! И ето ме при вас! Много се надявам да ме включите в... начинанието.

Той поглади с пръсти армейския си мустак и продължи:

– О! Простете! Колко невъзпитано от моя страна. Конрад Пейдж, майор от запаса. Сто четиридесет и пета пехотна бригада.

– Страхотно! – измърмори някой.

Алек приближи и подаде ръка:

– Приятно ми е, майоре. Алек. Нали няма да ни правите строева подготовка?

Конрад Пейдж учтиво се усмихна.

– Слушайте майоре – колебливо поде Алек, – сигурно разбирате, че всичко трябва да си остане между нас?

– Естествено!

– И че всичко е все още в проучвателен стадий.

– Предполагам.

– Пътуването, което обмисляме, може да е опасно.

– Свикнал съм с опасностите!

– Рискът е много голям.

– Готов съм да рискувам!

– Все още не е ясно дали машината може да връща назад хора.

– Така ли? Каква машина?

– Тепърва трябва да се правят експерименти с живи същества и резултатът... Ъ-ъъ. Как така: „каква машина"?

– Ами така – отвърна ведро майорът. – Не зная за каква машина говорите.

Американецът пребледня.

– А какво точно знаете? – попита.

Конрад Пейдж заговорнически се наведе напред:

– Дедукция, млади господине! Най-обикновена логика. Разбрах, че се готви нещо, когато моят съсед, господин Одел Хинкли, започна да души из квартала. Разпитваше за антики. Уж се интересувал само от порцелан, но госпожа Боровски забелязала как оглежда с преценяващо око всеки предмет. После се появявате вие – млад, предприемчив американец, вероятно търговец. Водите си помощници. Ерго – надушили сте пазарна ниша. Каква? Повече от ясно – каните се да изкупувате антики на безценица от задръстените англичани, за да ги продавате на янките. На едро. Уж това не ви интересува и само така – между другото, разпитвате из квартала. Колкото да помогнете на хората да се отърват от вехториите си. Да си разчистят таваните. Колко хитро! – вдигна показалец майорът. – Но не можете да заблудите стара кримка като мен! Не, господине! Прав ли съм? Впрочем, каква е тази машинария насред стаята? За нея ли говорихте? Сигурно с нея изследвате антиките, а? Да не би с това да се прави такова... радиоводороден анализ?

Алек изгъгна нещо неразбираемо и приседна на мястото си.

На Одел му се дощя да се плесне по челото, а Соня се захили в шепа.

–3–

Ноемврийското слънце над Англия, когато въобще се виждаше такова, не успяваше да стопли прогизналата земя. Градусите в къщата на Одел обаче бяха високи не само заради силното парно. Изобретателят бе настоял петимата да се преместят при него и да си отварят очите за всякакви необичайни случки. Самото преместване стана в рамките на един ден. Валъри се обади в службата, че е болна, за да оправдае отстъствието си от работа, а Джаред и Соня си взеха отпуск. Одел направо бе напуснал зле платеното си занимание на нещатен преподавател по физика.

Денят на преместването бе белязан с важно събитие. Вечерта, преди домакинът и гостите да си легнат, из къщата проехтя смразяващ крясък. Мъжете и Валъри се втурнаха към стаята на Соня и я завариха покатерена върху нощното шкафче. Соня се бе свила, прегърнала коленете си и трепереше от ужас. Тя с хлипане им обясни, че току-що изпод завивката изпълзяла бяла мишка.

Вместо да се притесни, Одел радостно я разцелува.

– Това е страхотно, скъпа! – замачка я в прегръдките си той. – Най-хубавата новина, която съм чувал!

Соня го отблъсна от себе си. Изгледа го зашеметена и замахна. Звучната плесница значително поохлади ентусиазма на изобретателя.

Одел с мънкане обясни, че се канел утре да купи лабораторни мишки и да ги върне с машината един ден назад. Щом Соня видяла мишка, значи експериментът бил сполучлив.

Струпани до вратата, другите го гледаха мълчаливо.

– Не схващате ли какво ви казвам? Машината може да връща живи същества!

– Искаш да кажеш, че си успял?! – колебливо попита Фабрис.

– Най-сетне! Е, да, това се опитвам да кажа!

Разкритието, че машината може би е напълно функционална предизвика объркване. Последваха предпазливи коментари и куп въпроси – това наистина ли е лабораторна мишка, а не домашна, как се е появила на горния етаж, друг освен Соня виждал ли я е и още от този род.

– Уф! Я по-добре да ги потърсим – предложи Одел, разочарован от вялия отзвук на новината. – Трябва да са тук някъде.

Никой не реагира.

– Мишките, бе хора! – нервно разясни изобретателят. – Смятах да купя две. Хайде, не се мотайте! Да видим къде са се сврели.

Преобърнаха къщата в опит да ги издирят, но без успех. По-щателно търсене можеше да бъде проведено на дневна светлина, т.е. най-рано утре, и всички отидоха да спят.

На другата сутрин на външната врата се позвъни. На прага стоеше Конрад Пейдж.

Той кимна на Одел, заобиколи го и въпреки протестите на домакина, се запъти към всекидневната.

– Искам да участвам – обяви той.

– Исусе! Господин Пейдж, нали вече го обсъдихме! Станала е грешка... – опита се да го отпрати Джаред.

– Няма грешка, синко – отвърна майорът. От лековатото му държане при първата им среща нямаше и помен. – Искам да участвам във вашата експедиция във времето. Или както там я наричате. Тук нищо не ме задържа вече.

Джаред на мига забрави какво се канеше да възрази.

– По дяволите, умеете да изненадвате хората! Как се досетихте?

– Вие ми подсказахте повечето...

Нямаше какво толкова да се обсъжда. Същата сутрин майор Пейдж стана част от групата.

Пътуване на човек във времето щеше да има. Вече негласно го бяха решили. Чакаха Одел да прегледа за последен път изчисленията си. Обаче Фабрис попари надеждите.

– Намерих мишките – съобщи той.

– Тогава за какво са ти потънали гемиите? – попита Алек. – Всичко върви по план! Скоро ще можем...

– На зазоряване занесох едната в парка. Там я пуснах – прекъсна го Фабрис. – Другата е мъртва.

Разкритието беше толкова шокиращо, че всички зарязаха заниманията си и се събраха във всекидневната.

От камъшитената поставка за вестници на Одел стърчеше стар брой на „Таймс". Фабрис го взе, хлътна във вътрешността на къщата, а като се върна, внимателно го постави върху масата, с нещо увито вътре.

Мишката лежеше върху спортната страницата.

Известно време гледаха телцето мълчаливо.

– Откъде си сигурен, че не е тази която Соня е видяла? Възможно е да е същата, но да е умряла след това...

– Няма как да е същата – отвърна Фабрис. – Тази мишка е мъртва поне от двайсет чáса.

– Може да е била болна – плахо предположи някой.

– Да, бе! И по случайност е ритнала камбанката, точно когато Одел я е изпратил на разходка във времето? Защо се заблуждаваме? – повиши тон Джаред. – Всички знаем каква е истината. Мишката е умряла при прехода!

– Но нали другата е жива! – възрази Соня. – Как така едната е оцеляла, а другата не?

– Да предположим, че сте прави и тя наистина е била болна. Може да е имала слабо сърце или миша остеопороза! И какво от това?! Майната й на причината! Важното е, че е мъртва!

Заровиха мишката в двора. Одел помоли Конрад да купи две лабораторни мишки, за да ги върнат с машината. Мърмореше, че ако не го направят, можел да възникне парадокс, а точно сега нямали нужда от усложнения. След което се заключи в стаята си. Нареди да не го безпокоят и се зае с чертежите си. До вечерта вече бе разбрал какво не е наред.

– Не ми достига мощност за… прехода, както го нарече Джаред – заяви той. – Проблемът не е в количеството енергия, която постъпва в машината, а в преобразуването й. Лошата новина е, че няма да мога да се справя сам. Имаме нужда от експерт по слаби взаимодействия на елементарните частици. Трябва да знае всичко за симетрията на вакуума, да има въображение и да го сърбят ръцете да експериментира.

Така се появи Тайлър. Одел дълго преценява кандидатурата му и неохотно се съгласи да го посветят в тайната. Не защото Тайлър Йоргенсон нямаше познания. Напротив. Той бе блестящ учен и експериментатор. Но имаше ужасен характер. Бяха го изгонили от Европейската организация за ядрени изследвания, защото разбил носа на свой колега-физик. Скандалът щял да бъде потулен заради отличната работа на Тайлър, стига той да се бил извинил на колегата си. Тайлър обаче, не само че не се извинил, ами разбил и веждата на физика. Слуховете твърдяха, че той посягал и на жена си, когато си пийнел повечко.

Една сутрин на закуска, изобретателят съобщи:

– Мисля, че вече сме готови. Вдругиден ще повторим експеримента с мишките. Така че се оглеждайте! Тези гадинки се крият навсякъде! И... струва ми се вече е време да обсъдим кой от нас ще тръгне пръв. Най-разумно е да пътува само един – продължи Одел. – Дайте да решим кой.

Доброволци не липсваха.

– Не бързайте! Има един малък проблем.

Одел намаза препечена филийка с масло. Отхапа голям залък и невъзмутимо им съобщи с пълна уста:

– Човекът трябва да е доброволец, защото не знам как да го върна обратно.

И продължи да похапва с апетит. Чак след време се усети, че другите са спрели да закусват и го наблюдават, меко казано – недружелюбно.

– Много сме ти благодарни, че все пак благоволи да ни го съобщиш! – гласът на Джаред режеше като нож. – Че това си е чисто самоубийство! Защо не ни го каза досега?

– Не сте ме питали – смотолеви Одел. И побърза да добави: – Все още... все още не знам – това исках да кажа. Просто лошо се изразих. Няма причина машината да не работи в двете посоки.

– Ще рече – обади се Тайлър, – че на този етап не можем да пътуваме в бъдещето. По същата причина, като отидем в миналото, няма да можем да се върнем в настоящето. Защото от онази гледна точка, то ще се явява бъдеще.

– Точно така! Искам дебело да подчертавая, че засега не мога да разреша проблема. Бъдещето си остава затворена врата. Но не задълго, надявам се.

Алек се обади от своето място:

– Има ли още нещо, което си забравил да споделиш с нас?

Одел облегна ножа на крайчеца на чинията.

– Ами, да-а – проточи той. – Възможни са известни „разсейки".

Изчакаха го да обясни.

– Това ще рече, че вместо на петнадесети май хиляда деветстотин и десета, например, може да се върнете на седми април или на двадесет и втори юни.

Джаред въздъхна мъченически.

– Но всичко останало е под контрол – бодро ги осведоми Одел и се върна към закуската си.

–4–

Първите пътешественици във времето, в крайна сметка щяха бъдат четирима.

Джаред и Конрад се препираха кой от тях да замине, никой не отстъпи и като компромисен вариант се съгласиха да тръгнат заедно. Валъри съобщи, че харесва ли им или не, тя ще последва Джаред. А Тайлър направо заяви, че няма намерение да изтърве шанса на живота си. Каквито и да били рисковете, той заминавал.

Така се сформираха три групи. Ако всичко минеше добре, след Джаред, Конрад, Тайлър и Валъри, щяха да тръгнат Фабрис и Алек. Соня и Одел оставаха в настоящето, за да следят действията на пътешествениците.

Къде на шега, къде – сериозно, нарекоха групите на бъдещите пътешественици: Алфа и Бета, а къщата на изобретателя стана Щаб.

Следващите дни преминаха в трескава подготовка. Беше изготвен, обсъден и неколкократно променян списък на всички необходими за пътуването вещи. Окончателният вариант включваше прости сечива, многофункционално зарядно устройство с фотоволтаичен панел, лекарства, концентрирани храни, ловни пушки с амуниции, два лаптопа, радиостанции, акумулатор, пари в брой. Екип Алфа щеше да се отправи към близката две хиляди и шеста година и едва ли щеше да има нужда от храна в тубички или чук и пирони. Но бъдещите пътешественици се обединиха около становището, че трябва да се подсигурят. Един комплект за оцеляване никога не е излишен.

Всичко вървеше чудесно до момента, в който Одел им поднесе поредната изненада. Той им съобщи, че всички са записани на курс по парашутизъм. Без него самия, защото имал страх от височини.

Фабрис попита, за какъв дявол им е притрябвал такъв курс.

– Спомням си, като юноша бях чел една книга – обясни Одел, – в която американците се връщаха назад във времето, за да изпомпат нефта на арабите¹. Знаете ли как героите се прехвърляха в миналото там? – попита той. – Те се материализираха не на равнището на земята, а на известна височина. С трясък, заради внезапното изтласкване на въздуха. Оттам се спускаха с парашути. Както ще направите и вие.

Той им разказа как Лони, негов съученик от гимназията, тогава разправял че книгата е велика, защото всичко било обмислено и логично. Лони го попитал, дали е наясно какво ще се случи, ако пътник във времето се материализира на място, където расте дърво. Или има стена. Одел му казал, че не знае. Лони също казал, че не знае, но бил убеден в едно – че това никак, ама никак няма да е здравословно за пътешественика. Ето затова било необходимо материализациите да стават високо над повърхността. Така че парашутите били задължителни. Донастройката на машината щяла да представлява проблем, но – разрешим проблем.

– Я почакай! – обади се Валъри. – Да не искаш да кажеш, че се осланяш на мнението на някакъв пъпчив тийнейджър, който ти бил казал нещо си преди двайсет години?

Тук Одел намери за нужно да изчисти едно несъществуващо петънце върху панталона си.

– А ако го беше казал Стивън Хокинг по-спокойна ли щеше да бъдеш? – защити изобретателя Тайлър. – Това, което се каним да предприемем, не е правено от никой досега. Дори теоретичните разработки са оскъдни. Предразсъдъците няма да ни помогнат. Аз лично залагам на добрата стара логика и напълно подкрепям идеята на Одел.

Уроците по парашутизъм доведоха до отлагане на операцията с три месеца. Това време обаче не беше пропиляно. На Валъри й хрумна, че ако си определят място, за което са сигурни, че нито сега, нито преди се е променяло, могат да си кореспондират. От настоящето към миналото можеха да се изпращат съобщения с машината. Сведенията в обратна посока пък, можеха да се гравират върху твърд материал – дърво или камък, например. Но и обикновени хартия и мастило трябваше да свършат работа. Достатъчно беше бележката да се затвори в херметична кутия и да се зарови на уговореното място.

Практическото приложение на идеята беше съмнително. Но пък си заслужаваше да се опита. Соня Берковиц предложи мястото да бъде до указателната табела на Бийч ботъм дайк – дълбок отбранителен ров край града, строен от келтите и просъществувал през последните две хиляди години. Изборът на въпросното място за кореспонденция означаваше, че то може да се използва, дори когато пътешественик във времето се отправеше към зората на християнската ера.

Огледаха терена, прилежно го картографираха и направиха снимки. Повече нямаше какво да се направи. Оставаше им да приведат плана си в действие и да разчитат съдбата да бъде благосклонна.

Определиха последната неделя на март за дата на историческото първо пътешествие на човек във времето. Екип Алфа беше готов.

Сутринта преди заминаването във всекидневната на Одел я нямаше обичайната суетня. Всички се бяха събрали около масата, за да пият чай. Това беше начинът да се сбогуват.

– Запомнете – даваше последни инструкции изобретателят, – много е важно да знаем, че сте пристигнали. Фабрис и Алек няма да тръгнат, докато не получим потвърждение от вас. Ако случайно достъпът до Бийч ботъм дайк по някаква причина е отрязан – продължи той, – ще трябва да импровизирате. Направете всичко възможно, за да изпратите съобщение до нас. Така ще знаем, че сте живи...

– ...и че създателят на машината на времето ще се окичи с вечна слава – кисело довърши Джаред. – Ти по-добре помисли как да ни върнеш после.

– Работя по въпроса.

– Как по-точно предлагаш да импровизираме? – осведоми се Конрад.

Одел отвърна нехайно:

– Не знам. Направете нещо, за да попаднете в хрониките. Какво искаш да ти кажа? И на мен ми е за пръв път да изпращам хора в миналото.

Конрад кимна.

– Е – каза той, – ако сте приключили с чая, можем да потегляме. „Една малка крачка за човека – един голям скок за човечеството", така ли беше? Да я направим тази крачка...

Конрад, Валъри, Джаред и Тайлър попаднаха в прегръдките на своите приятели. На фона на викторианската мебелировка, изглеждаха нелепо в аеродинамичните си костюми, с каски на главите и стегнати парашути върху гърбовете си.

Четиримата застанаха в средата