Забравеният крал: Легендата за Златното момиче, #2

By Теодор Панов

Приказките, които Явор чете всяка вечер, преди да заспи, са истински истории от недалечното минало. Шестнайсетгодишното момче разбира това, когато един ден открива горската къща на странната вещица Таласъм и нейните верни спътници – вълка Волфганг, лисицата Лиса и дружелюбната Медена питка. Скоро Явор научава, че пристигането на тайнствената вещица в царството им съвсем не е случайно. Една красива девойка от селото е набелязана от магьосницата, която е твърдо решена да я дари с магия, за да я превърне в съучастник на своето отдавна чакано възмездие. А една нова версия на класическата приказка за неродената мома поставя Явор пред труден и съдбовен избор, който ще промени завинаги живота му.

Междувременно жителите на Царствено се подготвят за грандиозен новогодишен бал, където всеки ще влезе в образа на популярен приказен герой. И макар пристигането на разярената и жадуваща за отмъщение царица Савина да тегне като тъмна сянка над града, присъствието ѝ така и не успява да помрачи празничната атмосфера.

По същото време баба Таласъм предприема дълго и опасно пътуване в търсене на острова на Черното момиче. Разполага с по-малко от седмица, за да го открие и да убеди някогашната си ученичка да им окаже помощта, необходима за спасяването на Царствено. Но крие ли Черното момиче свои собствени и опасни планове, които могат да засегнат вълшебния град и неговите жители?

И как появата в Царствено на един загадъчен мъж, осъден от магията на баба Таласъм да прекара остатъка от живота си като забравен от всички крал, бележи началото, което променя всичко, когато той открива в лицето на Атина своята отдавна изгубена съпруга.

• Language: Български
• Publisher: Теодор Панов
• Release date: Apr 6, 2023
• ISBN: 9798215652381

Book preview

ГЛАВА 1

СЛАДКОДУМНИ ГЛУПОСТИ

„И те заживели щастливо".

ЯВОР ЗАТВОРИ КНИГАТА в ръцете си. Беше прочел и последната приказка и отново беше изпълнен с онова трепетно вълнение, което изпитваше всеки път, когато достигнеше до щастливия край на поредната вълшебна история.

Наближаваше полунощ и той побърза да загаси свещта в стаята си. Утре отново му предстоеше да става рано и ако баща му го откриеше буден по това време на нощта да чете, вместо да спи, щеше да получи поредното сериозно мъмрене на тема как прахосва времето си, занимавайки се с глупости. Сладкодумни глупости. Така баща му наричаше приказките, тъй любими на Явор.

Сънят го погълна бързо и всичко, за което беше чел през изминалия ден, оживя в пъстри картини в сънищата му. Той вървеше през същата мрачна гора, където Червената шапчица беше срещнала вълка, но от момичето с червената пелерина сега нямаше и следа, вместо него по пътя си Явор се сблъска с красива, бягаща девойка, която беше облечена в изящна бална рокля и стискаше в ръце една стъклена пантофка.

„Пепеляшке, чакай!" извика той, но момичето сякаш изобщо не го чу и продължи да бяга, изгубвайки се от погледа му.

Докато вървеше през гората, Явор срещна седем джуджета, отиващи на работа в близката мина, видя прекрасна къщичка направена от сладкиши, която бързо подмина, помнейки добре историята на Хензел и Гретел, натъкна се на млада жена с тъжно лице, която седеше върху един камък и плетеше ризи от коприва. Не след дълго виещата се пътека изведе Явор пред висока самотна кула, скрита дълбоко в гъстата гора. Явор знаеше каква беше тази кула и кой я обитаваше, затова, без да се замисля, се провикна:

„Рапунцел, спусни косите си!".

И точно преди да зърне лицето на момичето от малкото тясно прозорче на кулата, в която беше затворено, гласът на баща му го събуди.

Явор отвори очи с нежелание и разбра, че новият ден беше започнал.

Всеки понеделник, сряда и петък с баща му отиваха в гората, за да секат дърва, а през вторник, четвъртък и събота посещаваха оживения пазар в селото, където ги продаваха. Не бяха богати, но припечелваха достатъчно, за да живеят прилично и в спокойствие. Малката им къщичка беше разположена на един нисък хълм в самия край на селото, което правеше пътя им до гъстата, обширна гора не чак толкова дълъг.

– Който не спи през нощта, ето че го прави през деня! – провикна се сърдито баща му и му хвърли неодобрителен поглед.

– Буден съм, татко! – отговори стреснато Явор, докато седеше отзад в каруцата и държеше в ръцете си наполовина изядена червена ябълка и парче сух хляб. Тази сутрин наистина му се спеше много и за момент бе притворил очи, забравяйки колко зорко беше следен от баща си, който с едното око гледаше пътя пред тях, а с другото винаги наблюдаваше непослушния си син.

– Виждам те колко си буден! Пак ли чете онези книги до среднощ?

– Само няколко, но историите бяха толкова увлекателни, че изгубих напълно представа за времето. Съжалявам – промълви виновно Явор, макар изобщо да не изпитваше угризения за стореното. Всяка страница, всеки ред, от прочетените книги бяха толкова пленителни, че напълно заслужаваха цялото време, което той бе прахосал. – Татко, ти защо не харесваш приказките?

– Защото са измислици за малки деца. А ти не си вече дете. Почти на шестнайсет си.

– Да, но Хънтър от Западното кралство твърди друго.

– И какво твърди Хънтър от Западното кралство?

– Казва, че в Западното кралство има вълшебна омагьосана гора, където се случват чудеса. И там, наред с хората, съществуват и животни, които могат да говорят.

– Да бе, да!

– Разказва още, че той е ловецът, спасил Червената шапчица от вълка.

– Хънтър е този, чиято жена продава онези дълги червени наметала с качулки за момичета на пазара в селото, нали?

– Същият – потвърди Явор.

– А не допускаш ли, че Хънтър си измисля всичко само за да върви семейната им търговия с наметалата. Сериозно се замисли над това. И още нещо, какъв трябва да е този вълк, който да е способен да погълне цели и отведнъж малко момиченце и неговата баба. След това ловецът ще разпори корема му, докато той спи непробудно, ще го напълни с камъни и вълкът ще се събуди жив и невредим.

– Ами това се е случило точно в онази вълшебна гора. Така че е напълно възможно. Животните там са различни.

– Яворе, започваш да ме ядосваш с вярата си по глупостите на Западното кралство. Когато аз бях малко момче, се твърдеше, че един от принцовете в Западното кралство се оженил за момиче, което търсил чрез стъклена пантофка. Преди това пък разправяха за прокълната принцеса спала стогодишен сън. После пък имаше неземно красива девойка, отровена с ябълка от завистливата си мащеха. Но всичко това са глупости. Сладкодумни глупости, с които Западното кралство си придава някаква изключителност, каквато изобщо няма.

– Имат магия.

– И техните земи са също като нашите. Няма никаква магия.

– Татко, нима не си чул как хората в селото все по-усилено говорят, че магията от Западното кралство е започнала да изтича към чуждите земи. Дори се вярва, че част от тази магия вече е дошла и в нашето царство. Някои дори се кълнат, че са срещали в гората ни вещица на име Таласъм, други казват, че виждали само странната колиба, в която живеела.

– Ние сме почти всеки ден в тази гора. Нито сме срещали вещица, нито сме виждали колиба. Осъзнай се.

– Ами онези момчета, които изчезват през нощта от селото, а на следващия ден се завръщат като старци. Твърди се, че това е магия, дело на онази вещица.

– Глупости. Това ще да е някаква нова чума, за която все още нямаме обяснение. Но невежеството хорско обича да вярва в магии и вещици.

– Татко, знаеш ли, мислех си по примера на Западното кралство, както те имат свои приказки, така и ние се нуждаем от наши. Затова искам да започна да съставям такива истории, да ги събера в книга, която след това хората да четат.

– Искаш да пишеш приказки?

– Да, и смятам, че това е моето призвание.

– Ще трябва да те разочаровам, сине, но твоето призвание не е да въртиш перото и изящно да нижеш букви, а да замахваш с брадвата и да поваляш дървета.

– Нима не можем да бъдем това, което пожелаем, татко?

– Можем, стига аз да съм цар, а ти да си принц. Но ти не си принц, Яворе. Роден си в семейство на дървосекачи. Дядо ми беше такъв, баща ми също, а сега и аз. Такъв ще станеш и ти. Съсредоточи се в работата и прехраната си, а писането на сладкодумни глупости го остави на хората с време и възможности.

Явор се огорчи от думите на баща си и се умълча. Щом двамата достигнаха гората, той покорно взе своята брадва и се зае да помага на баща си със сеченето.

Към обяд спряха с работата, за да похапнат. Майка му им беше опекла вкусна мека питка и в торбата с храната им бе сложила и по парче сирене. След като се нахраниха, баща му легна под едно дърво да подремне за кратко, а Явор реши да се отдалечи малко по-навътре в гората, където имаше една плитка река.

Седна на брега и продължи да мисли над казаното сутринта от баща му. Той не желаеше да прекара живота си като дървосекач, копнееше да пътува по знайни и незнайни земи, да се среща с много хора, да научава необикновени истории и след това да ги описва в красиви разкази. Де да имаше истинска магия по земите им и мечтата му щеше да се сбъдне. Той вярваше в съществуването на магията, макар никога да не се бе докосвал до такава. Вярваше и във вълшебните истории на Западното кралство. Само да имаше начин да го посети, да отиде в онази омагьосана гора и да срещне онези приказни същества. Пожела си наистина баща му да бъде цар, а той принц, за да не бъде обречен да стане поредния дървосекач.

Грабна едно камъче от брега и с ярост го хвърли във водата. Стисна ръцете си в юмруци и му се прииска да изкрещи колкото глас има. Изведнъж погледът му се закова на отсрещния бряг на реката, където съзря да стои странно красива лисица с огромна пухкава опашка. Козината ѝ беше толкова червена и така лъскава, че сякаш блестеше с някаква собствена светлина, а големите ѝ очи бяха вперени любопитно в него. Това животно беше чудновато без съмнение, но съвсем не беше най-чудното нещо, което Явор видя, когато клоните на дървото над лисицата се размърдаха и сред листата се появи кръгло човешко лице, което се усмихваше. След миг човешкото лице скочи от клона и тупна право върху пухкавата опашка на лисицата. Лисицата изрева, а лицето започна да се превива от смях.

Явор разтри силно ококорените си очи. Човешкото лице беше част от една кръгла питка като онази, която с баща му бяха разчупили и изяли преди малко, но за разлика от тяхната, тази тук притежаваше не само лице, ами също и малки тънки крачета и ръчички.

– Опашката ми! – изкрещя лисицата. – Прекрасната ми опашка!

Явор се скова. Нима току-що лисицата беше проговорила като човек. Това наистина ли се случваше или той просто сънуваше?

– Ей сега вече ще те изям, Медена питке! – закани се лисицата.

– Сякаш пък ще можеш – отговори питката с тънко детско гласче и се изплези на лисицата.

После скокна и ритна опашката ѝ. Лисицата се спусна пъргаво към питката, за да я захапе, но питката беше толкова бърза, че вече бягаше по пътя напред. Лисицата препусна ядосана след нея в опит да я достигне.

Явор скочи в реката и я прекоси на един дъх, излезе на другия бряг и хукна подир лисицата и бягащата питка.

Преследваше ги дълго, ориентирайки се по проблясващата червена козина на лисицата и звънкия, весел смях на питката, който изпълваше гората. Той достигна до тясна, виеща се пътека, за която не знаеше, че съществува. С баща му неведнъж бяха обикаляли тази гора надлъж и нашир, но сега всичко беше започнало да му изглежда различно и непознато. Улисан в преследването на двете странни същества, нима беше възможно да е навлязъл толкова навътре в гората, че да се намира в някоя непристъпна нейна част.

Скоро пътеката го отведе до една чудна полянка с приказно красива дървена къщичка. Някъде наблизо се чуваше и нежното ромолене на планинско поточе.

Медената питка тичаше в кръг около колибката, а лисицата я преследваше все така неуморно. Пред входната врата на дома се беше излегнал грамаден сив вълк, който наблюдаваше гонитбата безучастно.

Внезапно питката се разкрещя оглушително с детското си гласче:

– Бабо Таласъм! Бабо Таласъм! Лиса отново се опитва да ме изяде!

Отвътре се разнесе строг женски глас:

– Лиса! Ти, подла лисицо! Какво съм ти казвала хиляди пъти!

Дървените капаци на прозореца се отвориха широко и отвътре се появи ослепително красива и изящна девойка с дълга до земята меднокафява коса.

– Волфганг – девойката заговори към вълка с очарователен глас, – сега ще накажа теб, задето не можеш да опазиш жена си от изкушенията!

– Отказвам да нося отговорност за нейната ненаситна лакомия – отговори вълкът със силен мъжки глас.

Лисицата погледна обидено вълка и побърза да се оплаче на девойката.

– Това същество е непоносимо. Отново беше избягало в гората. Отидох да го намеря и върна тук. А за благодарност то взе, че скочи върху опашката ми. Прелестната ми опашка.

– Глупости! Медената питка никога не би сторила подобно нещо – заяви девойката и погледна в кръглата питка. – Нали?

– Да, аз съм добра питка. Лиса лъже.

Явор реши да се включи в разговора им и да разкаже какво точно се бе случило при реката. Напусна укритието си и пристъпи напред. Едва тогава четиримата го забелязаха и се вцепениха с лица, поразени от изумление. 

– Бързо, прибирайте се вътре! – нареди тихо девойката.

Медената питка, лисицата и вълкът незабавно влязоха в къщичката, скривайки се от погледа на Явор.

– Ти Рапунцел ли си? – Беше първото нещо, което Явор си помисли за момичето, виждайки дългата му до земята коса.

Тя стоеше безмълвна до прозореца и се взираше неразбиращо в него. След това рязко дръпна капаците и ги затвори.

– Не, чакай! Чакай! – Явор се затича към къщичката.

Но точно тогава земята наоколо се разтресе, къщичката започна да се издига и под нея се появиха чифт кокоши крака. Те побягнаха напред през гората, носейки къщата със себе си. Дърветата пред тях отскачаха и се отдръпваха встрани, правейки им път, а после се връщаха обратно по местата си.

За един миг чудноватата къща с кокоши крака изчезна от смаяния поглед на Явор.

Той стоя дълго сам на изоставената полянка, мислейки над необикновеното си преживяване. Вече знаеше, че не беше сън. Беше се случило наистина. И магията съществуваше. И вече беше тук. В тяхното царство.

ГЛАВА 2

ЦАРСТВЕНО ПОД ОБСАДА

Много години по-късно в едни далечни земи...

ЗЛОВЕЩО. БЕШЕ ПЪРВАТА дума, с която Ариана можеше да опише променения до неузнаваемост град. Мрачни сиви небеса, пусти улици, опразнени къщи и изоставени автомобили. От слънчево Царствено не бе останало и помен. Ариана се запита какво ли се бе случило през изминалата нощ и защо тя не бе разбрала нищо. Извика за пореден път името на съпруга си Кристофър, но и той, като всички останали, беше безследно изчезнал.

Неочаквано входната врата на една от къщите от отсрещната страна на улицата се разтвори с трясък и отвътре изскочи кръгла бягаща питка.

Ариана веднага си спомни приказката за Медената питка. Нима това пред очите ѝ беше същото вълшебно същество? Медената питка пробяга покрай нея, обърна се и с веселото си детско гласче ѝ заговори:

– Бързо, бързо, царят събира всички поданици за специално обръщение!

– Царят? – Ариана изпадна в недоумение. – Цар Велизар е тук? Но как...

– Не можем да закъснеем, побързай!

Медената питка хукна непоколебимо напред, а Ариана се затича след нея. Нямаше представа какво става, но знаеше, че скоро щеше да открие отговори на всичките си въпроси. Макар да бе кръстосвала улиците на Царствено многократно, сега ѝ се струваше, че всички пътища бяха станали тройно по-дълги.

След няколко минути, следвайки Медената питка,