Законът: Началото

By Rachel Ace

Законът: Началото

Амир е роден и израснал като принц с единственото задължение да се ожени за жената определена от баща му. След като избягва от сватбата си, той разкрива семейна тайна, която го изпраща на приключение около света и през времето.

С тази тайна настъпва край на лесния живот и начало на кръстопът между семейна чест и пр

• Language: Български
• Publisher: Rachel Ace
• Release date: Dec 3, 2020
• ISBN: 9781087933139

Rachel Ace

Рейчъл Ейс или Ралица Димитрова е писателка и природозащитничка, която няма да ви разреши да използвате пластмасова вилица дори ако трябва да се храните с ръце. Тя е родена и отраснала в България, където завършва журналистика в Бургас. Мечтата й винаги е била да спаси света като образова читателите си за опасностите от пренаселяването на света и как хората трябва да поставяме нуждите на планета на преден план.

Book preview

РАЛИЦА ДИМИТРОВА

(Rachel Ace)

ЗАКОНЪТ: НАЧАЛОТО

ГЛАВА 1

- Няма да се оженя за нея! Тя ми е братовчедка! Дъщеря е на брат ти! Израснали сме заедно. Ние сме като брат и сестра. От бебета сме заедно. Помня как си играехме като малки. Ти също го помниш. Дори мама винаги я е възприемала като своя собствена дъщеря, а тя нея като майката, която е никога не е имала. Не осъзнаваш ли какво ми причиняваш. Аз не мога да си легна с нея. Ти няма да имаш внуци от този брак. Забрави за нелепото си запазване на рода.

- Като твой баща, аз имам правото да избера бъдещата ти жена.

- Като мой баща, ти трябва да ме обичаш и да ми даваш правото сам да избера, с кого да изживея живота си. А ти никога не ми позволи да бъда самостоятелен. Аз не съм твой син. Аз съм някакво извратено продължение на семето, което си оставил на този свят. Ти не искаш да бъда щастлив. Никога не си ме обичал и не си се интересувал от мен. Мислиш, че парите, които ми даваше са достатъчни? Баща не се става със скъпи коли и кредитни карти.

-Разбирам как се чувстваш, синко. На твоята възраст аз също бях ядосан на баща си, защото ме задължи да се оженя за дъщерята на по-малката му сестра. По същия начин той избра и съпруга за брат ми. Браковете в нашето семейство са уговорени от векове и това никога няма да се промени. Още преди да се родиш се знаеше, че бъдещата ти съпруга трябва да е от семейството на чичо ти. За щастие, Аллах го дари с дъщеря, която днес ще стане твоя съпруга. Семейството ни никога не е приемало външни хора и никога няма да наруши тази традиция. Ти си ми единствен син и само ти можеш да продължиш и запазиш цялостта на кръвната линия, на която си наследник. Сега се обличай по-бързо за сватбата. Гостите чакат.

- Никога няма да ти го простя!

- Ще ми простиш. Също както аз простих някога на баща си, след като разбрах истината.

Хамид затръшна вратата и остави двадесет и девет годишния си син сам в стаята. Семейство Наджиб се гордееше със старите си корени и никога не нарушаваше единствения закон на техния род – кръвта трябва да остане непроменена и чиста.

Амир ал-Наджиб не успя да свикне с мисълта, че трябва да се ожени за братовчедка си. Дори и да игнорираше братските си чувства към нея, той не искаше момиче като Джади. Богатството на баща му беше позволило на младежа да израсне в охолство. Той имаше възможността да обиколи целия свят и да се наслади на прелестите му. От малък харесваше свободата, а още повече му харесваха свободните жени. Изживя младините си по шумни партита на най-известните световни курорти. Не можеше да замине да живее в друга държава, но беше обиколил почти целия свят, търсейки най-екзотичните и мистични жени на планетата.

Хамид имаше само един син. Жена му не успя да го дари с други деца, което го натъжи и той стовари всички семейни отговорности върху единствения си наследник. Амир трябваше да получи отлично образование, за да застане начело на семейния бизнес. Момчето нямаше нищо против това и завърши Кеймбридж с отличие. Предвид бурния си нрав и вечните купони, на които присъстваше, никой не вярваше, че той ще успее да се дипломира без помощта на баща си. Той обаче успя. Доказа на всички одумващи го роднини, че не е поредният глупак, който иска да изхарчи парите на баща си за жени, коли, алкохол и наркотици. Наистина поне два пъти седмично беше засичан пиян в компанията на красиви и различни манекенки, но никога дрогиран. Като единствен наследник на семейното богатство той знаеше, че има много жени, които го преследват само, заради парите му, затова винаги внимаваше, с кого излиза и какво прави. Учеше отговорно и редовно. Започна работа в холдинга на баща си и прие сериозно длъжността си като вицепрезидент. Но да се ожени за братовчедка си? Това беше невъзможно за него. Виждаше колко настоява баща му за сключването на този брак и това го подлудяваше.

От седем години заемаше поста на вицепрезидент, а заплатата му стигаше, само за гориво на колата и обяд. Не че нямаше пари. Хамид винаги даваше на сина си точно толкова, колкото му трябваха. Позволяваше му да ходи навсякъде, но можеше да плаща само с кредитната си карта. По този начин той беше в течение за всеки изхарчен от сина си долар. Всичко беше направено, така че момчето да израсне като принц без право на собственост и лични спестявания. Възпитан в среда, където бащата е глава на семейството и всевластен, Амир рядко се противеше на ограничената си свобода.

Сега Хамид отново успя да наложи волята си. Въпреки че в повечето семейства уговорените бракове бяха отживелица, в тяхното съществуваха строги правила, които се спазваха от стотици години.

Оставаха два часа до сватбата. Два часа, през които Амир трябваше да измисли как да се спаси. Какво може да направи един мъж, който има всичко, но в същото време няма нищо. Да се надява на чудо? Чудо обаче не се случваше. Не се беше случило вече двадесет и девет години и не вярваше да се случи сега. Системата на баща му беше толкова прецизно изработена, че той имаше представа кога последно синът му си е купил дъвка и колко километра може да измине с горивото, което е заредил в автомобила си. Как да се скрие, когато всички го познават? Къде да избяга, когато е в топ десет на най-желаните ергени на Арабския полуостров? Хиляди момичета мечтаеха да се срещнат с него, а и той с тях.

Не му оставаше нищо друго освен да се примири. Излезе от кабинета на баща си и тихо премина по дългия коридор водещ към задния вход на къщата. Не забелязваше портретите на роднините, окачени от двете му страни, за да напомнят колко стар и велик е родът им. Спря се само на последния. Портрет на баща му нарисуван от млад арабски художник. Беше перфектен. От платното го гледаше същият този човек, чийто поглед оставеше студен и зловещ, дори когато се усмихваше на сина си или целуваше съпругата си. До него имаше място за още един – неговия. Вече се знаеше, който ще го нарисува, но първо трябваше да мине сватбата. Амир се усмихна тъжно на празното стъкло, в което видя отражението си. Излезе от къщата и се прибра в отделената за него част от имението. Влачейки краката си по мраморните плочки стигна до входната врата. Обърна се и погледна назад. Прекрасно архитектурно произведение. Като двореца на султана, който видя в Истанбул. От предния двор се чуваше оркестър и гласовете на пристигащите гости. Натисна дръжката на врата с последните сили, които му бяха останали и влезе в малката си вила. В спалнята си се загледа в смокинга закачен до огледалото. Облече го и си пооправи косата. Погледна се в огледалото и се засмя на отражението си. Изглеждаше перфектно. Висок сто и деветдесет сантиметра с много къса черна и къдрава коса. Оправяше папионката си, когато телефонът му иззвъня. Съобщение.

"Сигурно някой ми честити сватбата. Цяла сутрин ме засипват с тези безсмислени поздравления. Странно, от непознат номер е „Мога да ти помогна!" Да бе разбира се. Всички можете да помагате и да давате съвети, когато не сте вие притиснати до стената."

Хвърли телефона си и устройството се удари в лаптопа на леглото му. Силният звук от удара го стресна и прекъсна унеса му.

Ами да, разбира се. Как не се сетих по-рано!

Нервно свали задушаващия го смокинг, като почти разкъса ризата. Облече най-старите и износени дънки, които видя, тениска и светлосиво спортно сако. Сложи лаптопа в раницата си заедно с няколко тениски, бельо и чорапи за преобличане. Избра от стелажа до огледалото си най-тъмните и големи слънчеви очила, които имаше и стара бейзболна шапка. Погледна се в огледалото и този път хареса не само това, което вижда, но и това което чувства. Имаше един час преди да се усетят, че го няма и да започнат да го търсят. Сложи раницата на гърба и прибра портфейла си в джоба на дънките. Първата стъпка беше да се измъкне незабелязано от къщата. Стотици пъти го беше правил, но винаги през нощта. Сега имението на баща му беше претъпкано с гости, очакващи да видят сватбата на десетилетието. Добре, че преди години беше настоял, че има нужда от уединение. Хамид построи за него малка къща, която се намираше в пределите на имението, но на достатъчно голямо разстояние от основната, за да не може младежът и родителите му да изпадат в битови конфликти. Имаше късмет, че никой не възнамеряваше да му досажда с подготовката. Дори майка му се примири, че той сам може да облече смокинга и да завърже папионката си.

Погледна през прозореца, за да се увери, че пътеката до оградата е свободна. Охраната се намираше на най-малко сто метра и нямаше добра видимост към задния вход. Всички се бяха съсредоточили в предната част на имението, където посрещаха едни от най-богатите и влиятелни хора на света. Амир отключи вратата и бързо прибяга до най-близкия край на външната ограда. Високата четири метра крепостна стена нямаше как да бъде прескочена, затова той реши да действа по добре познатия му начин да излезе спокойно през задния вход. Нямаше време за внимателно обмисляне. Или щяха да го видят, или щеше да се измъкне незабелязано. Надяваше се в този момент охранителят, който отговаря за камерите да се е разсеял и притича до задния вход.

Оставаше да направи решаващата крачка. Една врата го делеше от евентуалната свобода, но тя не беше последната му спънка. Огледа се да провери дали някой не го е забелязал и щом се увери, че е напълно сам отвори задния вход и се озова на улицата.

До тук добре. А сега накъде?

Останал без никакви пари в брой, той се сети, че такситата искат да им бъде платено чак, когато пристигнат. Свирна силно с уста и пред него спря добре закръглен усмихнат таксиметров шофьор, от чиято кола се разнасяха традиционни арабски ритми.

− До летището.

− Разбира се, господине. За къде ще пътувате?

− За никъде.

− Да не би да посрещате някого?

− Не. Всъщност да. - поправи се Амир и въпреки нежеланието си продължи разговора с леко брадясалия и оплешивяващ шофьор.

− Някоя млада госпожица? - раздразни го още повече мъжът.

− Не, ще посрещам брат си. А ти задаваш прекалено много въпроси за шофьор на такси.

− Добре, както каже господинът. - отвърна му смутено вече навъсеният събеседник.

Пътят до летището беше дълъг, но в събота нямаше много задръствания. Амир се надяваше да стигне до там преди техните да са се усетили, че го няма.

− Пристигнахме, господине.

− Ще можеш ли да ме изчакаш тук, докато взема брат си и после ще се върнем. Той вече трябва да е кацнал.

− Разбира се, господине.

Номерът мина. Някой ден обещавам да се разплатя с този човек, въпреки че ме изнерви с въпросите си.

Шофьорът го беше спрял близо до терминала за пристигащи полети, затова трябваше да тича до излитащи. Познаваше добре летището и се запъти направо към гишето на Американ Еърлайнс. В началото си мислеше, че няма значение къде ще отиде, важното е да е далеч от Бахрейн и баща му. Въпреки това директно попита за полет до Лос Анджелис. Любимият му град в целия свят. Там искаше да изживее живота си и от там реши да го започне.

− Всъщност току що се е отказал пътник за полета ни до Лос Анджелис през Лондон. Самолетът излита след петнадесет минути.

− Идеално. Нали мога да платя с кредитна карта. - днес му вървеше наистина много. Щеше да направи спирка в Англия, но това му се стори добре идея, след като прекалено дългите полети го изнервяха.

− Разбира се, господине. Ще Ви помоля да ми дадете и паспорта си.

− Заповядайте. - Амир извади от портфейла си една от кредитните си карти и дипломатическия си паспорт. Подаде ги на усмихната стюардеса и зачака нервно, докато тя попълваше данните му.

− Приятен полет, г-н Наджиб.

Петнадесет минути. Струваха му се толкова много. Дали вече са забелязали, че го няма? От къде ли ще започнат да го търсят, щом разберат, че е изчезнал? Разбира се, че от летището. В паниката действа като пълен глупак. Трябваше да тръгне на автостоп и да се качи на самолет от друг град. Вече обаче е късно. В последния момент се сети, че може да изтегли пари от банкомата, защото това със сигурност ще е невъзможно, когато пристигне в САЩ. Намери терминала и се качи на самолета, оглеждайки се за охраната на баща си. Никой не изглеждаше подозрителен. Знаеше, че дори и ако не сега, до няколко часа ще са разбрали къде отива и можеха да го причакат на летището. А какво ще прави като пристигне там? Кредитната му карта вече със сигурност ще е блокирана, а парите нямаше да му стигнат за дълго. Беше свикнал да харчи много и без лимит.

За това ще мисля, когато кацна. Сега ми предстоят може би последните ми дванадесет часа спокойствие в живота. Амир не знаеше колко е прав, когато затвори очи и се унесе в мечти за бъдещето си на свободен човек.

ГЛАВА 2

- Ето, че къщата ще се окаже тясна за всички гости, които си поканил. Защо поне веднъж не ме послуша да направим сватбата в ресторанта на хотела? - госпожа Наджиб нервно се въртеше около съпруга си и не знаеше какво по-напред да свърши. Цяла сутрин даваше заповеди на слугите, къде да поставят цветята, как да приготвят храната, как да разпределят масите и всичко, което една майка би се сетила да свърши в сватбения ден на сина си.

- Моят син е Наджиб. Наджиб не се женят в ресторанти на хотели, дори тези хотели да са наша собственост. Нашата сватба беше в дома на баща ми, както и неговата ще се състои в дома на баща му. Така е било винаги, така ще бъде в бъдеще. Сега отиди да го провериш какво прави, защото съм сигурен, че още не се е приготвил. Може би дори не е започнал да се облича. Защо винаги трябва да върши всичко в последния момент?

Госпожа Наджиб остави букета от орхидеи, който от десет минути пренареждаше и се запъти към къщата на сина си. Когато стигна до входната врата се спря и се замисли. Поогледа се, погледна си и часовника. Видя, че остават четиридесет и пет минути до церемонията и реши, че е наистина крайно време да се намеси. Плахо почука на вратата, страхувайки се да не изнерви допълнително сина си. Знаеше за нежеланието му да се омъжва за братовчедка си и го разбираше много добре. Точно преди тридесет години тя се намираше в неговото положение. Баща й беше уредил брака й с Хамид. Красив и преуспял мъж, но в същото време неин братовчед. Тя никога не му прости и Амир разбираше, че това е причината за лошите й отношения с дядо му. Сара усещаше, че историята ще се повтори и с нейния син, но не можеше да възразява на съпруга си. Хамид беше красив, справедлив и верен, но не и лесен за обичане съпруг. С властния си характер той имаше способността да отблъсне всекиго, дори и собственото си семейство. Вече тридесет години жена му се опитваше да го обикне като мъж, но успя само да му се подчини и да се примири със съдбата си на съпруга и любяща майка.

Почука още веднъж., след като видя, че синът й няма намерение да отвори. Пак никакъв отговор. Какво прави, че не отваря това момче? Търпението на Сара се изчерпа и тя натисна дръжката на входната врата. Беше заключено.

- Амир! Готов ли си? - извика му тя, докато търсеше резервния ключ в джоба си. - Баща ти вече е пощурял. Ако имаш нужда от помощ за смокинга, не се притеснявай да ме помолиш. Разбирам, че не желаеш тази сватба, но вече всичко е решено. По-добре се примири и изпълни волята на баща си. Знаеш, че той никога няма да размисли по този въпрос. Гостите пристигнаха и остава по-малко от час до церемонията. - Сара си пое дълбоко дъх, след което продължи. - Амир, защо не ми отговаряш?

Странно, какво ли прави? Може би е в банята? госпожа Наджиб се замисли преди да отключи с резервния си ключ, който никога не беше използвала до сега. Въпреки опасенията си, отвори вратата на ергенското жилище. Вътре беше тихо. Мина през просторната стая за гости, обзаведена изцяло от сина й. Стъпваше по мекия черен килим, докато търсеше точните думи как да успокои сина си. Преди да влезе в спалнята му се почувства неудобно, че