Под игото: Част трета

By Иван Вазов

Лудите, лудите - те да са живи!
Предвечерието на Освобождението. Подготовка на Априлското въстание. Българският дух, който се извисява над робството и вековното потисничество.
„Под игото" е първият български роман в три части, издаден през 1894 година. Той разказва за мрачните векове по време на Османското владичество, за перипетиите, с които обикновеният българин е трябвало да се сблъсква, за ежедневните борби, за религията, семейството и морала като крепители на българския народ и дух. В това барутно време са се родили герои, чиито имена остават гравирани със златни букви в историята на България.
Във финалната трета част Вазов ни връща към неуспешното въстание и отчаяният Бойчо Огнянов, който оплаква както своята любима Рада, която той смята за мъртва, така и идеите за яркото, свободно бъдеще на родината му. Пътят му го отвежда до Бяла Черква, в която за съжаление върлуват турците. Накрая той, Соколов и Рада се оказват приклещени в една воденица. Тримата герои срещу турските заптиета. Тримата въстаници, готови да дадат животите си в името на едно по-добро бъдеще за свободна България.



Не е случайност, че Гео Милев нарича Вазов Патриарх на българската литература. С всепризнатия си талант на поет и разказвач, Иван Вазов заслужено застава начело на цяла плеяда бележити българи, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията ни. Той завещава на поколенията мащабно по обем творчество, а произведенията му създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове.

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Dec 16, 2020
• ISBN: 9788726770759

Book preview

SAGA

Под игото: Част трета

Copyright © 1894 Иван Вазов, 2020 Saga Egmont, Copenhagen.

All rights reserved

ISBN 9788726770759

1st ebook edition, 2020.

Format: Epub 2.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.dk

Част трета

I. Пробуждане

В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.

Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.

Революция и — капитулация.

Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни.

Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.

Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.

Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм — капитал от няколко страдалчески века, — всичко нахалост отиде в един миг!

Страшно пробуждане.

А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!

Перущица — Сарагоса.

Но Перущица я не знае всемирната история…

Батак!

Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!

Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.

Съдбата понякога прави тия каламбури.

В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II.

* * *

Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите — срам, историята — престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха.

Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски — за хатъра на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини — сюблимни височини — с черешовите топове…

Едно поетическо безумие.

Защото младите народи, както и младите хора, са поети.

* * *

Три деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той пътува все на изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става. От Клисура дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник, който се спасява от куршума — шейсет не стигат.

Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана, без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул — издайството, или цербер, който джавкаше опасно — страхът.

Често, като замръкваше на някой връх, той виждаше на юг небето червеникаво. От най-напред взе тоя небесен феномен за игра на зарите от зайдялото слънце. Но нощя тая багрова мътна светлина ставаше по-ярка и обнимаше повече хоризонта. Тя приличаше на едно северно сияние, светнало от юг.

Това беше зарата на пожарите, които изпепеляваха множество цветущи села.

Зрелище страшно и величествено.

Нощеска просекът на Балкана му отвори по-широк вид на юг. Тогава Огнянов с ужас видя самите пламъци по Средня гора. Тя мязаше на вулкан, който бълва огън из двайсетина кратера. Тия пожари хвърляха лъчезарна мъгла на целия небосклон.

Огнянов си скубеше космите.

— Загина, загина България! — казваше той в отчаяние, като гледаше пламъците. — Ето всичкият плод на нашите свети усилия. Ето в що се удавиха нашите горди надежди: кръв и пламъци! Боже, боже! А там — прибавяше той, като посочваше накъде Клисура — загина и сърцето ми… Два мои идеала се провалиха в едно време, два кумира, в които вярвах. Единият се катурна в паническия страх, другият — в позора на измяната и в гроба. Сега съм един призрак бездушен, който се е заблудил и не може да найде гроба си!…

Ако не приличаше на призрак, то приличаше на скелет.

На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия… Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките ѝ букаци и свободни пущинаци.

II. Коматът на бялото гуне

Тоя ден Огнянов осъмна в един малък букак, който покриваше северния хълбок на един хълм до някакъв приток на Осъма, на изток от голата Амбарица.

Той беше премалял от изнурение и глад, червата му се бяха слепили и желудъкът му преживяше някакви горчиви треви.

А стотина разкрача от него беше юрушка мандра, спорна с хляб, сирене, мляко, извара… Той приличаше на Тантала, който жедуваше