Небесна граница: Небесна граница, #1

By Теодор Панов

Преобладаващо спокойното ежедневие на деветнайсетгодишната Анджелина Евънс се преобръща завинаги, когато в един обикновен ден, решавайки да последва своите собствени желания, зловещите кошмари от миналото ѝ я застигат и тя бива въвлечена във водовъртеж от събития, които бележат началото на най-голямата промяна в живота ѝ.

Всичко – такова, каквото го познава до момента – се променя, когато разбира, че целият ѝ досегашен свят и хората в него са просто част от една голяма измама. Още с раждането си Анджелина е с предопределена, но противоречива съдба, което бързо я превръща в мишена на група хора и същества, които виждат в нейно лице единствено заплаха и неизбежна опасност.

Попадайки сред обкръжението на едно влиятелно семейство, в един скрит в небесното пространство свят, разделян от тайни, лъжи и вражди между наследниците на няколко древни династии, Анджелина разбира, че нейното съществуване е част от една история, започнала своето начало преди хилядолетия. История, която ще доведе нея и мъжа, в когото се влюбва, до неподозирани и съдбовни открития.

• Language: Български
• Publisher: Теодор Панов
• Release date: Apr 4, 2023
• ISBN: 9798215233474

Book preview

С ъ д ъ р ж а н и е

ЧАСТ 1: НОВА СВЕТЛИНА    

ОТВЪД ЗВЕЗДИТЕ    

В ТЪРСЕНЕ НА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА  

СУТРЕШЕН ДОКЛАД    

ВЪРНИ МИ ГИ ОБРАТНО    

ЧАСТ 2: Прикрития     

РАЗНОГЛАСИЕ     

ПРОПУСНАТ ПОЛЕТ    

СИН НАЗАЕМ     

ГОСТ В ПОЛУНОЩ    

НОЩНА ПЕПЕРУДА    

НЕЛЕГАЛНО ИЗВЛИЧАНЕ   

ВЕЧЕРТА НА ГОДЕНИЦАТА   

ПРИЯТЕЛ ОТ ПУСТИНЯТА   

ЧАСТ 3: Открития     

ПРЕДИ ЗАЗОРЯВАНЕ    

НОВО НАЧАЛО     

СКРИТИ СПОМЕНИ    

СРЕЩАТА     

НЕПОЗНАТ ПРЕД ВРАТАТА   

ТУРНИР 130     

ПРОБУЖДАНЕ     

ТАЙНАТА ВРАТА     

РАЗКРИТИЕ     

КЪМ БЕЗОПАСНО МЯСТО   

ЗАТИШИЕ     

ЧАСТ 4: Залези и Изгреви   

В ИМЕНИЕТО НА АВГУСТИАН   

ЕДНО ТЕЛЕФОННО ОБАЖДАНЕ   

АЗ ОСТАВАМ ТУК     

ИЗНЕНАДВАЩА ВИЗИТА   

ГОРАТА НА СЕНКИТЕ     

В ОЧАКВАНЕ      

ОТНОВО У ДОМА     

ВЪВЕДЕНИЕ

Някога в една паралелна Вселена, съседна на нашата, човечеството достигнало своя космически връх и станало третата най-влиятелна раса във Вселената.

За хората настъпило време на могъщ просперитет, неподозирани открития и величествени завоевания.

Но скоро славните им постижения започнали да им изглеждат твърде скромни и недостатъчни.

Те решили, че заслужават повече.

Решили, че трябва да са първи.

И открили начин как да го сторят.

Щом задействали своя план, вече нищо не било в състояние да ги спре.

Оставало им само крачка до пълното всемирно лидерство.

Само миг ги делял от бляскавата им победа.

Никой не допускал провала за възможен.

Но точно тогава непознат и неочакван космически катаклизъм застигнал планетата им и донесъл най-непредвидимата и неподозирана промяна на света им.

Промяна, която поставила пред хората началото на следващия им еволюционен етап.

ГЛАВА 1

ОТВЪД ЗВЕЗДИТЕ

Вдалечината се чу приближаващ конски тропот. Еделвайс се обърна и видя голям черен кон, препускащ гордо по тясната хълмиста пътека откъм долината. Той бе възседнат от млада жена с къдрава тъмна коса и червена превръзка, поставена плътно около очите ѝ. На седлото зад нея седеше усмихнат русокос мъж с яркозелени очи, приблизително на нейната възраст, който я бе обгърнал с ръцете си. Еделвайс се засмя и бързо прибяга встрани от пътя, скривайки се сред гъстите зелени храсти. Време беше да си тръгне и да остави двамата влюбени сами.

Конят бавно спря и мъжът слезе от него. Подхвана внимателно жената, която водеше със себе си, и я свали на земята. Беше си представял многократно тази вечер. Бе прекарал десетки безсънни нощи, докато обмисляше създаването на всеки един детайл, който можеше да направи това място съвършено. Мъжът завърза коня за едно дърво близо до тях, бавейки се умишлено. Искаше да удължи колкото се може повече ефекта на предстоящата изненада. Всичко изглеждаше точно така, както той бе пожелал да бъде. Огледа още веднъж мястото около себе си, след което се върна при жената. Тя го чакаше привидно спокойна. Хвана я за ръката и двамата продължиха напред. След миг заговори към нея с тих тайнствен глас:

– Внимателно, само още няколко стъпки.

– Къде в действителност ме водиш, Константин? – попита го тя.

– Хелена, казах ти, изненада е! – отвърна той и бавно махна превръзката от очите ѝ. Тя ги отвори нетърпеливо.

Двамата се намираха в центъра на красива и обширна зелена градина с голям фонтан в средата. Пътеката, по която вървяха, бе осветена в златиста светлина от многобройните фенери, наредени от двете ѝ страни. Освен по пътя, светлина се носеше и от клоните на заобикалящите ги дървета, където почти незабележими, скрити сред листата им, бяха поставени множество малки кристални сфери, от които блестеше небесносиня светлина. Наоколо беше тихо и спокойно, нищо освен падащата вода от фонтана не нарушаваше тишината на нощта. В далечината на мрака се виждаха само светлините от двореца.

– Реших, че е време да си имаме наше специално място, където можем да сме само двамата, далеч от суматохата на града.

– Константин, великолепно е! Зеленината... дърветата... светлината... – възторжено извика Хелена. – Как успя да го направиш?

– Трябва да призная, че братовчедка ми Еделвайс и дворцовият градинар Карим помогнаха доста в създаването на градината.

– Прекрасна е! – прошепна тя, усмихна се и го целуна.

Двамата се приближиха и седнаха до фонтана. Хелена хвана ръката на Константин и се вгледа нагоре към тъмното непрогледно небе.

– За какво мислиш? – попита я той.

– Мисля си за звездите. Питам се как ли е изглеждало небето ни, когато всяка вечер е било обсипано с тях. Навярно е било красива гледка нощем – предположи тя.

– Да, дори мога да си я представя – заяви той и я попита: – Искаш ли да видиш такава гледка?

– Да, ще бъде интересно да надникнем в света преди инцидента и преди ние да се появим.

– Изчакай ме тук! – каза Константин и се изправи. Пристъпи няколко крачки напред, плавно се отдели от земята и полетя нагоре към небето.

Хелена се взираше в очертанията на силуета му, докато не го изгуби в мрака. Не след дълго над нея нещо проблесна и в небето се появи малка светлина, след миг още една и още една. След около минута вече имаше над стотина светлинни точици, пръснати по небосвода.

Тя се съзерцаваше в тях с възхищение. Константин се приземи тихо зад нея, прегърна я нежно и попита:

– Е, харесва ли ти?

– Изумително е. Как го направи?

– Не много трудно. Разрових се в библиотеката на двореца и намерих стари снимки и звездни карти от човешката история. На някои от тях нощното небе изглеждаше по този начин, след което реших, че мога да го пресъздам чрез моята светлина.

– Невероятен си!

– А също не съм забравил и един урок отпреди няколко години, когато бяхме в час по история на звездните системи, тогава ти за пръв път каза, че искаш да видиш звезди в небето – допълни той.

– Константин, това е изключително! Представяш ли си подобно нещо да бъде изградено над купола в града ни? Трябва да го предложиш на баща ти.

– Не, не смятам да го правя! – отсече Константин. – Той изобщо няма да го одобри. Ще го сметне като излишен разход на светлина. И без това е пестелив с дневния режим, а какво остава да говорим за нощен.

– Да, но ти ще си бъдещият Съдържател и можеш да го реализираш един ден.  Нали сме в очакване за настъпване на по-добри времена през следващите години.

– Да, предполагам, но дотогава има много време.

– Ако аз ще съм жената до теб, знай, че няма да те оставя на мира, докато не го осъществиш – каза му тя, смеейки се.

– Разбира се, че ще си ти – отвърна Константин.

– Не знам! – изрече тя и Константин долови несигурност в гласа ѝ. – Днес посетих двореца и отново видях Аглая да се навърта покрай майка ти. Явно много иска да се хареса на родителите ти и те да я подкрепят при избора ти за съпруга.

– Вече съм се изяснил с баща ми и майка ми, и те са съгласни аз да бъда този, който ще определи коя ще бъде жената до мен... И аз вече съм избрал коя ще бъде тя... Казах им за теб и мен... – съобщи с усмивка той, гледайки ентусиазирано в Хелена.

– Наистина?  

– Да, миналата седмица им разкрих за нас.

– Как го приеха? – притеснено попита тя.

– Много добре. Те също те харесват и смятат, че си от добро семейство.

– Радвам се! – Хелена въздъхна с успокоение.

Още от деня, когато с Константин тайно бяха решили да станат двойка, тя не спираше да се тревожи за одобрението на тяхната връзка от страна на майка му и баща му. В момента думите на Константин ѝ донесоха силно облекчение.

– Днес видях и сестра ти Александрия...

– Какво пък за нея? – с неприятен тон Константин я прекъсна.

– Правих ѝ малко компания в игрите.

– А-хъм!

– Оплака ми се, че не ѝ обръщаш внимание и никога не желаеш да поиграеш с нея.

– Да, то това и оставаше.

– Приятно дете е. Прилича на майка ти, докато ти си взел повече от чертите на Съдържателя.

– Да, прилича на нея, но изобщо не е от приятните деца.

– Всеки път, когато спомена за сестра ти, ти става неприятно и се изнервяш. Защо?

– Не съм сигурен. Просто това хлапе постоянно ме дразни. Мисли си, че всичко ѝ е позволено, след като е дъщеря на Съдържателя.

– Нима ти на нейните години не си бил същия?

– Не, Хелена, не съм бил. И по-добре.

– Аз мисля, че просто може би ревнуваш, понеже вашите обръщат повече внимание на нея сега, докато към теб са по-строги.

– Хелена, говориш глупости, но да, към мен винаги са били по-строги, отколкото е необходимо.

– Константин, ако не си забравил, тя е част от твоето семейство, искам да сте сплотени.

– Бих предпочел да не си ми наставник!

– Наясно ли си, че много сияйни в града са против вас четиримата? Смятат, че се държите високомерно и гледате отвисоко на всичко извън двореца. Дори някои говорят, че баща ти е изменил на принципите ни, като е сключил онзи договор с тъмните обитатели.

– Знам, че го говорят, но това не е така. Баща ми е твърд управник – да. Сега те негодуват срещу него и семейството му, но ако не беше той да се надигне, днес още щяхме да сме в робство на хората.

– Да, знам – каза тихо Хелена и облегна глава на рамото му.

Светлините в небето започнаха една по една да изгасват. Константин хвана Хелена за ръката и двамата тръгнаха обратно по пътеката. Той отвърза коня от дървото, качи Хелена на него, след което го яхна и поеха по пътя, водещ към града.

ГЛАВА 2

В ТЪРСЕНЕ НА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА

Самира стоеше пред високото огледало на стената до леглото си и се усмихваше, потънала в приятни мисли. За първи път от много време насам. Да бъде наследник на хилядолетна династия, довела света до най-големия му възход и след това до най-тежкото му падение, се оказваше наистина мъчително. Всички от знаменитите ѝ предци да са с имена записани в историята, а тя безсилна и снишена пред новия враг , покорил неочаквано света им, беше достойно за съжаление. Но до днес.

Внезапно вратата на спалнята ѝ се отвори и при нея влезе възрастна жена. В стаята нахлу студен въздух и пламъкът на свещта трепна в неуспешен опит да изгасне. Самира се обърна към жената и заговори с възторг:

– Сънувах сън. Прекрасен сън!

– Какъв? – попита изненадано новодошлата.

– Навън бе ден, истински ден. Намирах се в едно обширно поле с искряща в златисто трева. Нежен топъл вятър развяваше косите ми, а в далечината слънцето тъкмо залязваше, обагрило небето в светъл портокалов цвят. Стоях неподвижна и се възхищавах на цялото великолепие пред себе си. Несъмнено най-красивата гледка, която някога съм виждала. Всичко изглеждаше съвършено. Бях изпълнена със спокойствие и щастие, и сякаш в онзи миг всичките ми проблеми бяха изчезнали... Вече всичко беше наред. Целият свят беше наред... Допреди да се събудя... – завърши Самира с тъжна въздишка. – Бабо – обърна се тя към жената в стаята, която с интерес слушаше внучка си, – разкажи ми още веднъж за времето, в което изгубихме слънчевата светлина.

– Но, Самира, колко пъти съм ти разказвала тази история? Знаеш я наизуст – отвърна отегчено тя.

– Обичам да слушам тази история, напомня ми за времето преди и връща надеждата ми, че мога да поправя нещата, че може да намерим изход от тази ситуация.

– Е, добре... – съгласи се неохотно тя и започна разказа за събитията от недалечното минало. – ... Бях на десет години, когато всичко започна. Свечеряваше се, когато дядо ми се върна от Симетрия – главния център на Вселената, с новината, че е успял да убеди повечето членове на Съвета да разрешат придвижването на планетата ни, и преминаването ѝ от една галактика в друга. Това на практика не беше много трудно да се случи, защото ние, хората, бяхме една от трите главни раси създали пространството във Вселената ни, наречено Симетрия и управлявахме обединените раси от различните галактики и системи. Като основна цел за движението на планетата ни свободно през космическото пространство бяхме изтъкнали приоритета за откриване на нови светове и присъединяването им към Симетрия. Но всъщност с изграждането на планетарните двигатели в основите на пирамидите ни, ние имахме друга тайна цел. С пътуванията ни от галактика в галактика възнамерявахме да се отправим към огледалната ивица. Мястото, на което се считаше, че Вселената ни свършва и започва нейното отражение. Искахме да направим нещо, което беше забранено и никога нямаше да ни подкрепят за него, бяхме ли оповестили истинската причина на това наше планетарно пътуване. Ние тайно смятахме да преминем в отражението и да търсим планетата, която бе двойник на нашата. Бяхме разбрали, че човешката раса там не е успяла да достигне нивото на развитие и управление на Вселената като нас. Планирахме да се запознаем обстойно с тамошните хора и техния прогрес. Смятахме да им предложим сътрудничество с нас, да усъвършенстваме тяхното развитие и да успеем да вземем контрола и над другата Вселена... Планетарните двигатели бяха заредени и още същата нощ потеглихме с цялата планета, напускайки пределите на нашата Слънчева система. Населението на планетата ни отбеляза този ден с всенародни празници. Пътувахме няколко месеца, като преминавахме от галактика в галактика, приближавайки все по-близо до огледалната ивица. Обаче, както понякога се случва, плановете се объркват. В Симетрия бяха разбрали за нашите истински намерения. Няколко пъти ни изпращаха съобщения да спрем движението на планетата и да я върнем в принадлежащата ѝ галактика. Дядо ми обаче ги отхвърли, той бе твърдо решен да преминем в отражението. След още няколко месеца достигнахме до огледалната ивица. Оставаха ни броени дни да я прекосим, когато в подножието ѝ забелязахме няколко кораба на Симетрия, които бяха пристигнали преди нас и се опитваха да затворят процепа между двете Вселени. Но вместо това успяха само да създадат малка пукнатина в него. От мястото, на което преди това се разпростираше ивицата, се появи изключително тъмно черно петно, по-тъмно от всичко останало във Вселената. То започна да се разпростира около тях и ги погълна. Продължихме още един ден в посока към ивицата, когато забелязахме, че тъмното петно, избухнало от пукнатината, бе започнало да нараства и се движеше право към нас. Отклонихме курса, но то ни следваше неотлъчно. След няколко часа ни настигна и се обви около планетата ни. Небето и всичко около нас потъна в мрак. Слънчевата светлина изчезна. Планетарните двигатели, които се зареждаха с нея, не след дълго изчерпаха ресурсите енергия, намираща се в тях и изгаснаха. Движението на планетата спря и ние заседнахме обкръжени от тази тъмна материя. Но никой в този миг и не предполагаше, че това бе най-малкият ни проблем. Няколко часа след като двигателите изключиха напълно, от черното небе над нас започнаха да се спускат странни създания, идващи от тъмната материя. Те наподобяваха формата на огромни октоподи с черни люспесто-слузести тела. Започнаха да нападат хората и да изсмукват тяхната жизнена енергия. За миг превърнаха милиони в прах. Бяхме безсилни срещу този неочакван враг. С нищо не можехме да му се противопоставим. Оръжията ни работеха със слънчева енергия, а без слънце над нас, те бяха неактивни. Дядо ми призова притежателите на Седемте елемента на планетата да ни окажат помощ, докато очаквахме подкрепления от Симетрия. В следващите месеци стояхме, изпълнени с надежда, криейки се под земята, малкото останали от нас. Подкрепления от Симетрия така и не идваха. След време осъзнахме, че няма и да дойдат. Те вече не се интересуваха от нас, след това, което се бяхме опитали да сторим. Хората намаляваха все повече и повече с всеки изминал ден. Хищниците от тъмната материя успяваха да ни нападат дори и под земята. Притежателите бяха изправени пред безизходица. Не можеха да намерят решение на проблема с тези създания и планетата малко по малко умираше. Започнахме да се обвиняваме взаимно защо изобщо сме имали амбицията да преминем през ивицата към съседната Вселена. Разбрахме, че е невъзможно един свят да бъде пренесен от една в друга Вселена, но жаждата за власт и надмощие бе станала неконтролируема в нас. Една обикновена нощ, като всички останали, откакто бяхме обградени от тъмната материя, се случи нещо необикновено. От небето започна да се изсипва странен блестящ прашец, който се полепи върху всички хора, които бяха на повърхността в онази нощ. Това се случи само един-единствен път. След тази нощ нападенията срещу нас внезапно спряха. По-късно научихме, че светещият прашец е бил погълнат и от 151 бременни жени, в различни части на планетата. Децата, които те родиха, бяха строго наблюдавани от нас. Те изглеждаха обикновени деца и по нищо не се различаваха от другите, докато не навършиха единадесет години. Тогава разбрахме, че техните тела имат способността да излъчват светлина в няколко разновидности. Решихме, че те са това, което ни трябва, за да задействаме планетарните двигатели и да се измъкнем оттук. Събрахме всички, отведохме ги при пирамидите и няколко денонощия не ги пускахме. Бяхме им наредили постоянно да сияят, но двигателите така и не се зареждаха. Измина ден, два, три, без никакъв значим резултат. Накрая някои от децата започнаха да припадат от изтощение. С разочарование учените установиха, че тяхната светлина не бе като слънчевата, затова и не действаше на двигателите. Нарекохме я синтетична. Основахме специален изследователски център и ги затворихме в него. През следващите години безспирно провеждахме опити с тях и светлината им, опитвайки се да я преобразуваме в слънчева. Но нищо не можехме да постигнем в тази област. Сияйните деца не след дълго започнаха да се оплакват, че изпитват силна болка от непрестанното сияние. Не знам какво са усещали, когато ги задължавахме да сияят, но не ни и интересуваше. Не гледахме на тях като на хора и като на едни от нас, това може би бе и грешката ни. И всичко продължи близо пет години, докато една нощ един от тях, който бе успял да се превърне в бунтар и по изключително проблемен, груб и тежък натиск от наша страна отключваше светлинния си поток, успя да избяга, последван от още десетима като него. Те напуснаха Египет и се отправиха към Гърция. В нейното крайбрежие си основаха и построиха собствен крепостен град, като се отделиха от обществата на хората. След двайсет години се върнаха и разрушиха центъра, в който бяха затворени останалите 124-ма от тях. През този период с експериментите ни бяхме погубили 17-сет. Те измъкнаха събратята си и се отправиха към техния град... Оттогава не сме ги виждали. Последно чух, че същият този бунтар е избран за Съдържател на града им – така сияйните са решили да нарекат техния лидер, и имал две деца. Момче на твоите години и малко момиче.

Настана кратък момент на мълчание между Самира и баба ѝ.

– Благодаря, че отново ми разказа тази история, бабо! – каза тя, след което продължи с решителен тон. – Сега съм напълно убедена, че съм взела правилното решение.

– Какво решение, Самира? – възкликна учудено баба ѝ.

– Утре с армията ни потегляме към техния град и смятам да ги доведа обратно тук. – Самира разкри намеренията си, които бе обмисляла с месеци.

– Как смяташ да го сториш? Те не желаят да имат каквато и да било работа с нас и ясно го показват – шокирано попита тя.

– Ще ги принудя със сила. Те ни принадлежат. Били са създадени, за да осветяват този свят, а не да тънем в мрак, докато те си живеят в някакъв измислен техен град.

– Самира, не можеш да ги принудиш да правят нещо против волята си. А и те ни мразят, и с основание! Ние не постъпихме правилно с тях. Не повтаряй стари грешки.

– Те ще се върнат тук и ще осветяват този свят. Не смятам да оставям народа си в мрак нито ден повече. Ако трябва ще ги поробим всичките до един, но ще имаме дневна светлина отново! – заяви твърдо Самира.

– Самира, те няма така лесно да се предадат. Може да са едва стотици, но имат по-голяма сила от нас.

– Знам срещу какво се изправям, не се тревожи. Готова съм за война с тях, в която сигурна съм, ние ще сме победителите!

На сутринта Самира потегли с армия превъзхождаща многократно числеността на сияйните и с всички кораби на морския ѝ флот се насочиха към крайбрежието на Гърция, където се намираше градът на сияйните.

В нощта на първия ден от плаването те попаднаха на голяма морска буря, която успя да потопи няколко кораба, но това не обезкуражи Самира и те продължиха да плават устремено към целта си. Следващите дни морето бе спокойно и те безпроблемно доближаваха града на сияйните.

Самира стоеше на палубата, когато тя и войниците ѝ забелязаха в далечината напред силна бяла светлина. В началото беше просто малка светла точица, рееща се из безкрая на целия заобикалящ ги мрак. Колкото повече я доближаваха, толкова повече тя се разрастваше в черния хоризонт. Разбраха, че тя идва от града на сияйните. Скоро щяха да са съвсем близо до целта си. Гледката моментално изпълни всички с приповдигнатост.

Когато достигнаха мястото, по всичко личеше, че вече се свечеряваше. Самира никога досега не бе виждала нещо подобно. Макар да бе чела в стотици книги за това, и да бе слушала безброй разкази за отминалите слънчеви залези, изпъстрили небето с ярки златисто-оранжеви краски, светлината тук беше съвсем различна от тази в съня ѝ, и представите ѝ изобщо. Небето бе изпълнено с нежен бледосин цвят, а наоколо се разстилаше мек приятен полумрак.

Тя слезе на брега с част от екипажите и се запътиха към обширния и спокоен плаж. Запалиха големи огньове и седнаха в групи, обсъждайки стратегията си за нападение. Над тях се намираше градът на сияйните, обграден с висока и масивна крепостна стена, която както бяха забелязали нямаше да могат лесно да преодолеят.

Самира се изправи, взе една горяща факла в ръце и се отправи към онзи участък в морето, където корабите им бяха акостирали. Тя извика към останалата част от армията си, последвала я дотук.

– Много скоро ще сме отвъд тези стени и ще превземем този град! Цели планети сме успявали да сломим, това тук ще бъде като да счупим клечка!

Чу се как те ѝ отвърнаха с радостни викове и възгласи.

След като успя да повдигне бойния дух на всички, Самира се върна на плажа при другите.

Късно през нощта те си легнаха в сформираните лагери, очаквайки да дойде утрото и да предприемат следващата стъпка. Самира не можеше да заспи от вълнение. Гледаше към мрачното небе и светлините, блещукащи от града на сияйните. Не след дълго забеляза, че в една част от небето се появиха малки светещи точици. Спомни си от старите книги, които бе разглеждала, че те наподобяваха някогашните звезди, видими в нощното небе, във времето преди планетата да бъде обгърната от тъмната материя. Самира не можеше да откъсне поглед от нито една от тях. Всички изглеждаха изумително красиви. След няколко минути на силно възхищение, те започнаха плавно да изчезват една след друга така, както се бяха появили. Тя се съзерцаваше в небето, докато не се изгуби и последната от тях, след това стана и отиде до огъня, който вече бе почти загаснал, наметна се с едно одеяло и неусетно, в очакване на утрото, се отпусна и задряма за кратко...

ГЛАВА 3

СУТРЕШЕН ДОКЛАД

Силен трясък от коридора събуди Константин. Той стана раздразнен от леглото и отвори вратата на спалнята си. Из коридора на двореца препускаше голям кафяв кон, който бе съборил една от мраморните статуи и тя бе паднала на пода. Тази гледка го шокира. Константин се огледа смутен и забеляза в дъното на коридора малката си сестра Александрия, която стоеше и се смееше на случващото се. Това го вбеси, спусна се разярен към нея, сграбчи я за едната ръка и силно я разтърси.

– АЛЕКСАНДРИЯ! – изкрещя високо той. – Какво означава това?

Тя се изчерви и го погледна уплашено, готова всеки момент да се разплаче.

– Тихо, тихо, да не си посмяла да гъкнеш – заповяда ѝ през зъби той.

– Константин... – чу се нежен женски глас иззад гърба му. – Пусни сестра си!

Той се подчини с неохота и малкото момиченце изтича при жената, скривайки се зад нея.

– Кон в двореца? Сериозно ли, мамо? – Константин извика с възмущение.

– Тя е просто дете, остави я да опознава света около себе си.

– И аз съм бил дете, но не си спомням да сте ми позволявали да водя коне из двореца. Мястото на коня е в конюшните, а не тук. Александрия трябва да знае къде са границите – сърдито продължи Константин.

– Александрия – обърна се тя към момиченцето, – отиди в трапезарията при баща ти, чака ни за закуска.

Александрия се засмя радостно и бързо се затича към трапезарията.

Двама сияйни от охраната на двореца пристигнаха и изведоха коня навън. Константин заедно с майка си също се отправи към трапезарията. Докато вървяха натам, тя се обърна към него с призива:

– Константин, бъди по-добър към сестра си, тя е само едно малко петгодишно момиченце.

– Е, и?

– Ще порасне и ще се промени. Искам вие двамата, като брат и сестра, да бъдете приятели, а не врагове. Нашето семейство трябва да остане сплотено. В момента обществото извън двореца е настроено срещу баща ти и нас. Ти си бъдещият Съдържател на това място и ще поемеш както добрите, така и проблемните неща от неговото управление.

– Да, и Хелена ми спомена за това. Мамо, не разбирам защо част от обществото ни е недоволно от татко. Та нали, ако не беше той да се разбунтува и да ги измъкне, още щяха да са в пленничество на хората?!

– Обществото ни бързо забравя добрите неща, които той направи за тях, много по-лесно е да търсят и виждат само лошите. Сияйните, които са против него и нас, изтъкват като причина решението за създаването на Редактора и присъствието на посланиците тук. Не са съгласни с договора сключен с тъмните обитатели. Баща ти може и да е краен в някои отношения, но то е само за нашето добро и сигурността на нашия крехък свят – обясни майка му, обзета от лека тревожност. Разговорът на тази тема винаги я разстройваше, затова тя побърза да подхване другото нещо, което силно я вълнуваше. – Ще ми кажеш ли къде ходиш всяка вечер през последните дни?

– Излизам навън... с Хелена.

– Бъди внимателен в града и избягвай сблъсъци със сияйните там.

– Спокойно, не ходим в града.

– А къде, ако мога да знам?

– Имаме си наше място, на което се срещаме... извън града.

– Извън града! – извика стреснато майка му. – Константин, опасно е да излизате извън крепостта!

– В зоната на крепостта сме, просто извън града. Не се тревожи, мамо, нищо няма да ми се случи – каза Константин и се засмя уверено.

– Бъди внимателен и не споменавай за това на баща ти, той няма да го одобри!

Те влязоха в трапезарията. Закуската им вече бе сервирана на дългата правоъгълна маса. Баща му, заел централното място, ги приветства с бодра усмивка. Александрия бе седнала в скута му и се хранеше от неговата чиния. Това отново подразни Константин.

– Александрия, ти чиния нямаш ли си? – с гневен тон я попита той.

Тя изпусна вилицата си на пода и отново беше на път да се разплаче.

– Няма проблем, Константин. Нека се храни, където и е удобно. Щом иска от чинията на тати, нека е от чинията на тати! – каза баща му, след което силно прегърна Александрия и я целуна по бузата.

– Тати, брадата ти боде! – извика Александрия и се намръщи.

– Какво сладко носле имаш! Не мога да спра да му се радвам – каза баща му, докато я гушкаше в себе си, широко усмихнат.

– Страхотно, мисля, че ще повърна! – промърмори Константин, докато сядаше на стола си, вперил ядосан поглед във високия прозорец с изглед към градината.

Майка му застана до него, обгърна раменете му с ръце, наведе се и го целуна, след което му се усмихна топло и каза:

– И теб те обичаме, недей да ревнуваш.

– Да ревнувам? За какво? Майко, недей да говориш глупости! – извика възмутено Константин, докато си мислеше, че може би наистина непоносимостта към сестра му се дължеше и на това. Вгледа се за кратко в нея. Тя безспорно бе красиво и миловидно дете. Приличаше много на майка му. Имаше същата дълга кестенява коса, издължено лице и кафяви очи. Може би трябваше да се опита да прекарва повече време с нея и да станат приятели, както неведнъж го бяха съветвали двете най-важни жени в живота му.

– Може да сме по-строги към теб, но това е само защото не Александрия, а ти ще бъдеш следващия Съдържател и трябва да си дисциплиниран! – заяви баща му.

Константин недоволно присви очи и отвърна:

– Мисля, че съм достатъчно дисциплиниран, тате!

– Ха-ха-ха – изсмя се високо баща му. – Винаги може и повече! Кажи сега какво става с Хелена?

– Нищо. Какво да става? – каза Константин, гледайки в чинията си.

– Можеш да поканиш нея и семейството ѝ следващата седмица на вечеря у нас – каза баща му.  – Отдавна не съм се виждал с тях. 

– Добре, ще ги поканя.

– Скъпа – обърна се с усмивка към жена си, – като че ли бе вчера, когато Константин тичаше из двореца, размахвайки дървен меч, а вече е мъж, влюбен при това.

Константин се изчерви и извика:

– Тате, млъкни!

– Ха-ха-ха! – изсмя се баща му и продължи: – Нямам търпение да стана дядо, да знаеш.

– Понякога много ме ядосваш, наис... – успя да каже Константин, преди да бъде прекъснат от влизането на един от консултантите, член на висшия съвет на баща му.

– Ваше превъзходителство, съжалявам, че прекъсвам семейната ви закуска – бързо изрече той, покланяйки се. – Току-що пристигна сутрешният ни доклад. Имаме извънредна ситуация.

– Какво се случва? – попита го той с изненада.

– В крайбрежието има кораби на хората, идващи от посоката на Египет. Предполагаме, че са тук за военни действия срещу нас.

– Хм, така значи – изрече Съдържателят с нотка тревога в гласа си. – Можеше да се очаква, че няма да ни оставят на мира.

– Хората?! Какво още ще искат от нас? – възмути се Константин.

– Дошли са за нас, Константин, за нашата светлина. Изглежда продължават да се считат за завоеватели, а нас за роби.

– Нещастници! – Константин удари гневно в масата.

– Не се безпокойте, крепостната стена е здрава и непреодолима, много трудно ще успеят да проникнат в града ни, почти е невъзможно. Но ще отида с консултантите да огледам на място какво точно става – каза баща му, ставайки от стола си и давайки му знак с поглед да излязат в коридора. Константин веднага разбра и го последва.

– Сине, искам да знаеш, че няма място за паника. Крепостната стена е проектирана така, че да ни защити точно в такъв момент. Почти невъзможно ще им е да я преодолеят в следващите месеци и години, но все пак говорим за хората, расата, която преди е управлявала Вселената. Затова искам да наглеждаш майка ти и сестра ти, докато ме няма и да не напускаш двореца, докато не се върна. Това е заповед на Съдържателя, а не на баща ти, разбра ли?

– Да, тат... – промълви Константин, след което бързо се поправи. –  Разбира се, Ваше превъзходителство...

– Няма от какво да се страхуваш! – промълви баща му и го прегърна силно.

– Не се страхувам! – тихо отвърна Константин, който бе видимо притеснен от случващото се. Досега бе чувал само разкази за хората и това, което са правили със сияйните, но никога не бяха толкова близо едни до други, както в този момент.

ГЛАВА 4

ВЪРНИ МИ ГИ ОБРАТНО

Свечеряваше се. Константин вървеше към конюшните на двореца. Знаеше, че ще наруши заповедта на баща си, но безпокойството, че Хелена е далеч от него, не му даваше мира. Трябваше да я доведе тук на всяка цена. Преди да се появи опасността от нашествието на хората, те се бяха уговорили и тази вечер да се срещнат в тяхната градина. Щеше да отсъства не повече от час, имаше достатъчно време, преди да се върне баща му. Той отвори вратата на конюшните и насреща му изскочи същият кафяв кон от сутринта.

– Махни се от пътя ми! – извика нервно Константин. Конят изпръхтя, потропа с копито и поклати глава, гледайки го настоятелно. Константин остана объркан, конят стоеше непоклатим пред входа и отказваше да помръдне от мястото си.

– Какво искаш? Теб ли да яздя? По принцип не заменям моя кон с друг... – изрече колебаещо се той. – Но сега бързам, така че хайде! – Константин го оседла, възседна и потегли с него към мястото, където го очакваше Хелена.

Беше прекосил половината част на града, когато някой зад него извика силно: „КРЕПОСТНАТА СТЕНА ПАДНА! ХОРАТА НАХЛУВАТ В ГРАДА!"

Константин се обърна шокиран от чутото, в далечината видя огромна вълна от хора, която прииждаше към тях. Някои от къщите в южната част на града вече горяха. Настана паника сред сияйните, чуваха се писъци. Ужасена тълпа връхлетя към него и го събори от коня. Той падна. Усети над себе си тежките стъпки на множество от бягащите сияйни, които тичаха на посоки. Успя да се изправи на крака едва след няколко трудни и мъчителни опита. Тълпата го блъскаше отвсякъде, усещаше ударите им върху себе си. Сияйните бяха обезумели от страх пред настъплението на хората. Константин успя да отскочи и се покатери върху покрива на една от къщите. Седна за миг върху него и си пое няколко глътки въздух, гледайки ужасяващия пристъп на паника, обзел сияйните. Те се блъскаха и падаха. Тъпчеха се едни други. Наистина ли хората бяха толкова страшни, запита се Константин. Той се изправи, отметна назад качулката, с която бе прикрил лицето си и отвърза наметалото от себе си. Застанал гордо и уверено на покрива, извика:

– Сияйни!

Те не го чуха. Той извика още веднъж, но никой в настъпилия хаос не успя да чуе призива му. Пое си дълбока глътка въздух и извика с цялата възможна сила, на която бе способен.

– СИЯЙНИ, ЧУЙТЕ МЕ!!! – гласът му прокънтя като гръм. Усети болка да раздира гърлото му, но изведнъж настана тишина и всички гледаха с очакване към него. След кратко мълчание той продължи: – Сияйни, страх ви е от това, което идва, разбирам ви, защото мен също ме е страх. Тази сутрин баща ми ми каза да не се страхувам. Иска ми се да беше толкова лесно, колкото, като му отговорих: „Не се страхувам". Хората идват към града ни и ние не можем да променим случващото се. Но какво правим, като бягаме на посоки и крещим? Оставяме се директно в техните ръце. Можем да се борим и сражаваме за нашата свобода, която ни принадлежи. Ние не сме толкова древни като тях, ние не сме властвали над Вселената като тях, ние не познаваме войната като тях, НО НИЕ НЕ СМЕ ТЕХНИ РОБИ, ЗА КАКВИТО НИ СМЯТАТ. Можем ли да се съпротивляваме?! МОЖЕМ!!! Искате ли да бъдете техни пленници? Ако искате, продължавайте да бягате. Но ако искате да сте свободни, тогава останете тук и отвърнете на удара с удар. Покажете им кои сме ние и какво можем, така че да го запомнят хилядолетия напред и да си помислят дали ще ни нападат следващия път. Аз избирам да бъда СВОБОДЕН. А вие?

Последва тишина. Чу се глас от тълпата да изрича: „Аз също", след него друг и друг, накрая цялата тълпа крещеше „Аз също" и подкрепяше речта на Константин с бурни овации. В този миг при Константин отскочиха двама от генералите на баща му и застанаха до него.

– Ваше превъзходителство, благодарим ви, че успяхте да ги успокоите и насърчите за съпротива. Съдържателят ще бъде наистина горд с вас – каза му единият от тях.

– Благодаря!

– От тук нататък ние ще поемем командването. Съдържателят се запъти към двореца, за да се подготви за битката, връщайте се, той ще има нужда от вашата помощ там.

– Как успяха да съборят крепостната стена?

– Не знаем със сигурност. Засега смятаме, че е възможно някой отвътре да им е помогнал. Стената бе ударена в трите си най-слаби точки и това я срути. Те нямаше как да го знаят, освен от вътрешен човек.

– Това е ужасно! Предател сред нас?! Защо би го направил?

– Можем само да предполагаме – обади се другият генерал. – Хайде да тръгваме, аз ще ви придружа до двореца!

– Чакайте... има едно момиче... Хелена.

– Знаем за нея. Съдържателят ни каза. Ще я изпратим в двореца, веднага щом я открием – увериха го и двамата.

Докато вървяха към двореца, Константин не можеше да спре да мисли за Хелена, надяваше се да бъде невредима и в безопасност. Не можеше да не мисли и за това, че бе нарушил заповед на Съдържателя, баща му сигурно щеше да бъде много разочарован от него. Дано всичко в двореца да беше наред с майка му и сестра му...

ХЕЛЕНА ЧАКАШЕ КОНСТАНТИН в градината, която той бе направил за тях. Тя бе изключително развълнувана през тази нощ, обикаляше напред-назад около фонтана, усмихваше се и си говореше сама.

„Не мога да повярвам... Как ли ще реагира той, като му кажа... Дано да се зарадва... Със сигурност ще се зарадва... Ами неговите... О, но това е фантастично... Не мога да повярвам... Бебе, ха-ха. Бебе!"

Изведнъж от храстите се чу шум от приближаващи стъпки.

– Константин? – извика развълнувано тя, но не последва отговор. Стъпките продължаваха равномерно да приближават. – Константин, ти ли си?

Тя видя от мрака да изплува неясен женски силует, разбра, че това не бе любимият ѝ.

– Кой е там? – извика притеснено Хелена. – Отговори ми!

– Спокойно, аз съм! – чу се дрезгав женски глас. – Аглая. За какво бебе говореше?

– Никакво. Какво търсиш тук?

– Бременна ли си?! – попита тя, гледайки я възмутително.

– Аглая, не смятам, че ти влиза в работата.

– От Константин или друг? – продължи тя с настървено любопитство.

– Що за въпроси? Естествено, че е от Константин! Ти какво търсиш тук? Откъде знаеш за това място?

– Константин ме изпрати да те отведа в двореца.

– Защо?

– Не знаеш ли? Хората успяха да нахлуят в града?

– Какво? Как? – изуми се Хелена.

– За всички ни е изненада! Но е факт, случи се. Нямаме време, хайде, последвай ме. Твоят живот и този на бебето на Константин сега е най-важният ни приоритет.

Хелена беше изплашена от това, което ѝ каза Аглая. Тази нощ започваше война, която те не бяха очаквали и за която не бяха готови. Тя тръгна след Аглая. Необяснимо притеснение се появи в нея. Почувства, че никога повече няма да види Константин. „Дано да е добре", повтаряше си постоянно тя, докато двете вървяха към двореца.

КОНСТАНТИН ПРИСТИГНА пред двореца заедно с генерала, който го бе придружил по пътя.

– Върнете се в града, сияйните имат нужда от вашата помощ там. Тук имаме достатъчно охрана, можем да се справим, ако нещо се случи – нареди му той и генералът се подчини.

Константин продължи с бързи крачки напред. Ала когато мина отвъд портите, забеляза, че в двореца бе настанала необичайна тишина. Изтича през градината, изкачи високите стълби и с ужас видя, че в края им, двама мъже