Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин 1

By Алеко Константинов

Опознайте един от най-обичните български герои, Бай Ганьо, и неговите забавни приключения! Бай Ганьо е дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика...

В тази първа част са събрани разкази от изживяванията му на път в Европа.

Тонът е ту добродушно-снизходителен, ту тъжен и горчиво-ироничен, а смехът е хем опрощаващ и разбиращ, хем остър и сатиричен...

Книгата изследва въпросите какъв е пътят на България и целта на нейното развитие, какво е мястото ѝ сред другите страни, каква е съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави...



Щастливеца на българската литература, Алеко Константинов, е роден в Свищов на 13 януари 1863 година. За сравнително краткия си живот той оставя траен отпечатък в различни аспекти на българската история, политика и култура. Интересът му към пътешествия довежда до първото организирано изкачване на Черни връх през 1894 година, в което се включват 300 души и с това полагат началото на организирания туризъм в България.

В българската литературна класика той остава познат с творбите си "Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин", "До Чикаго и назад", множество фейлетони и пътеписи.

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Dec 16, 2020
• ISBN: 9788726329360

Book preview

Алеко Константинов

Бай Ганьо

Невероятниразказизаединсъвремененбългарин 1

SAGA

Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин 1

Copyright © 1985 Алеко Константинов, 2020 Saga Egmont, Copenhagen.

All rights reserved

ISBN: 9788726329360

1st ebook edition, 2020.

Format: Epub 2.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www. sagaegmont .dk

Бай Ганьо тръгна по Европа

Начало

ПомогнаханабайГанядасмъкнеотплещитесиагарянскияямурлук, наметнаситойеднабелгийскамантия — ивсичкирекоха, чебайГаньоевечецялевропеец.

— — — — — — —

— ХайдевсекиотнасдаразкаженещозабайГаня. — Хайде — извикахавсички. — Азщеразкажа. — Чакайте, аззнаяповече… — Не, аз, тинищонезнаеш.

Дигнасеглъчка. Най-сетнесесъгласихмедапочнеСтати. Итойпочна.

I. Бай Ганьо пътува

Тренътнивлезеподогромниясводнапещенскатагара. НийсбайГанявлязохмевбюфета. Катознаех, четукщесебавимцялчас, азпреспокойносеразположихприеднамасаисипоръчахзакускаипиво. Наоколомисвят — гъмжило! Паихубавсвят. Маджарите, знайте, несамитвърдепосърце, ама, виж, маджарките — противтяхнямамнищо. Залисанвшума, незабележихкогабайГаньоизфирясалотрестораназаедносдисагитеси. ДебайГаня? Чашатамупразна. Огледахсенаоколо, подирихсочиизцелияресторант — нямаго. Излязохвън — наперона, — бретукбайГаньо, тамбайГаньо — няма! Чуднаработа! Помислих, чееотишълвъввагонадапрегледаданееотпъналнякойкилимчетому.

Върнахсепаквресторана. Имаощеполовинчасиповечедотръгванетонатрена. Пиясипивоизяпам. Портиерътследвсекипетминутиудрязвънецаиравнодушно, сединленивглассъобщаванаправлениетонатреновете:

„Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги, Киш-кë-рëш, Се-ге-дин, Уй-ведек. Няколкоангличанипътницигозяпналивустата, атой, видисе, навикналнавниманието, коетообръщасъссвоеобразниясиезик, засмиваседоушиисощеповисокидрезгавгласпродължава: „Уй-ве-дек, Киш-кë-рëш, Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги. — снатъртеноударениенавсекислог.

Останахаощедесетинаминутидотръгванетонатрена. Азсеразплатих, заплатихибайГаньовотопивоиизлязохнаперонаснамерениедагопотърся. Втовавремеподсводанагаратавлизашемедленоединтрени, представетеси, вединотвагонитенатозитрен, увисналдополовинанапрозореца, лъснабайГаньо. Тоймезабележи, почнадамимахаскалпакаиотдалечговорешенещо, коетонеможахдадочуяпопричинанашипенетоналокомотива. Азразбрахкакваеработата. Катосеспрятренът, тойскочиназемята, притечесеприменеимиразказасголямпримесотенергичнипсувни, които, спозволениетови, нямадаповтарям, следующето:

— Остависе, брате, изпотрепахсеотбяг.

— Какъвбяг, байГаньо?

— Абекакъвбяг! Тиналибешесезазяпалтамвгостилницата.

— Е? — отвръщамаз.

— Е? Втуйвреме, разбирашли, онядоврататазадрънказвънеца, пачух, чесвирнамашината, излизам — неможехдатисеобадя, — гледам, нашияттренпотегли. Бре! Килимчетоми! Такатофукнахподирнего, пабяг, патичане — остависе! Хелепоедновреме, гледам, поспрясе, иаз — хоп! — тавътре. Единмипоизвиканещосепнато — хеке-меке — аз, знаеш, несипоплювам, пооблещихмусенасреща, показахмукилимчето, нейсе, разбранчовекизлезе. Позасмяседаже. Койдазнае, чещесевръщамепакназад. Унгарскаработа!

Аз, грешенчовек, отдушасесмяхнабайГаньовотоприключение. Бедният! Тренътманевриралдавлезевдругалиния, абайГаньотичал, горкият, целитрикилометрадагогони — зеркилимчетомувътре!…

— Амитиотбързанезабравилсидазаплатишбиратаси, байГаньо.

— Азяплатих.

— Ималсиболпари — платилсия. Якачвайсе, качвайсепо-скороданеприпкамепакподирмашината — казанаставническибайГаньо.

Влязохмевъввагона. БайГаньоприклекнанаддисагитесигърбомкъммене, извадиполовинпитакашкавал, отрязасиедноделикатнокъсче, отрязаиединогроменрезенхлябипочнадамляскасединчудесенапетит, катоиздувашесъсзалъцитеситуединия, тудругияобразичаспочасопъвашешиятаси, задаможедапреглътнесухияхлебец. НахранисебайГаньо, пооригнасеведнъж-дваж, изтърситрохитевшепатаси, глътнаитях, измъмраподносаси: „Ех, даимасеганякойдамепочерпиедновинце", седнанасрещами, засмяседобродушноиследкатомегледаумилноцяламинута, рече:

— Твоямилост, ходиллиси, обикаляллиситъйповечкосвят?

— Ходилсъм, байГаньо, доста.

— Ии, амиазщосвятсъмизтръшнал! Ц… ц… ц… ТиоставиЕдрене, Цариград, амивъвВлашко! Тивярвашли? ТуйГюргево, ТурнуМъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац — чакайдатенеслъжа, вГалацнепомнябяхли, небяхли — всичкисъмгиизредил.

ПътятнидоВиенаминаеднообразно. АзпредложихнабайГаняеднаоткнижкитеси, задасисъкративреметосчетене, нотойлюбезноотклонипредложениетоми, защотобилчелдостанавремето, исчетезапо-практичнодасидремне. Защощестоибадевабуден; тъйитъйедалпаризажелезницата, понедасенаспи. Изаспа. Заспаизахъркатака, ченетитрябвадаслушашреванаАтласкиялев.

СтигнахмевъвВиенаиспряхмевтрадиционниятхотел „Лондон". Слугитеснехаотколатамоятачанта, поискахадавзематибайГаньовитедисаги, нотойотделикатностли, койзнае, неимгидаде:

— Какщеимгидадешбе, братко, гюлетова — неешега, миризмасилна — щебръкнедаизвадинякоешише — идигогонисетне! Знамгиазтях. Тинегигледай, чесатакивамазни (байГаньоискашедакажеучтиви, нотаядумаеощеновавнашиялексикон, забравясе), негледай, чесеувиватоколотебе. Защосеувиват? Мигардобрототимислят? Айнц, цвай! Гутморгин, павсегледатдадокопатнещо. Аконе — бакшиш! Аззащопазянаизлизанеотхотеладасеизнижамълчешката. Просяци! Натогозкрайцер, наоногозкрайцер — нямаизкарване!

Тъйкаторозовотомасло, коетоносешебайГаньо, бешедействителнодостацененпредмет, азмупрепоръчахдагопредадезасъхранениенакасата.

— Накасатали? — извикатойстон, вкойтозвучешесъжалениезамоятанаивност. — Чуднистевий, учените?