Среща

By Антон Страшимиров

Какъв е градският облик сред Освобождението? Какъв е моралът, който се е възцарил? Останало ли е място за патриархални ценности? Кои са промените, настъпили в духовния живот на българина и каква роля изиграва икономическото развитие? Антон Страшимиров ни запознава с интелектуалеца, който трудно се вписва в новата реалност. Срещата е странна и личностната драма е неизбежна.-

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Sep 8, 2023
• ISBN: 9788728155240

Book preview

Среща

Cover image: Shutterstock, Public domain

Copyright © 2023 SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788728155240

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

ПPOПOГ

I

Няколко години преди освобождението под стрехите на стара къща в бедния квартал на Сливен „Клуцохор" се бе явило на свят едно дребничко с голяма глава дете, рожба на весел баща и на припряна хубавелка майка. То завари само едно сестриче, а пък беше четвърто дете на родителите си, — другите се повръщали от пътя. Кръстили го бяха Богдан; до четвъртата му година го викаха Божчето и чудо беше за род и съседи: болест някаква го скова — снага малка, глава голяма и цял обрасъл в мъх. Но една баба го изцери: напълни тя в тъмни зори бакрач от девет кладенци, окъпа с тази вода болното, поръча девет дни да не се гаси домашният огън и в уречения ден заляха огъня с целебната вода. И Божчето оздравя. Но не можеше да се изправя — голяма му беше главата, а снагата му и нозете бяха досущ слабички. Тогава потряба да му подшият панталонките с кожа, та се влачеше и така излизаше дори на пътя. А един ден Божчето се сети само: сестра му играеше с него на пътя и то изпъшка, дигна се на нозе, та ухиленичко загледа света. Сестра му се слиса и припна да обади на майка си, но тъкмо тогаз мина кола по пътя и — трепна махлата: Божчето кола сгазила! Бедната майка примря: — две години го бе тя сукала и четири вече не си доспиваше за него! — А Божчето оцеля и скоро досущ оздравя, но майка му се помина. Бедното болнаво дете дълго не можеше да разбере какво бе станало и често през нощите стенеше за майка си . . .

На шестата си година Божко беше вече здрав и палав; първата си майка забрави, — имаше втора, баща му го обичаше много, играеше вечер и заран с него, а най-вече, когато се връщаше от селата, из които ходеше да купува кожи. През това време в къщи на Божка викаха Дан войвода. Но учителят го записа Божко Златев и свари още в първите дни да го нашиба с пръчица. За щастие с туй и остана, — не доизкара си годината: загърмяха по едно време топове . . . Водеха и Божка да посреща русите — какви големи и гръмовити тръби и тъпани видя то!

И стана много весело и шумно навред — туй Божко добре запомни. А после пак всичко се подкоси: помина се и баща му . . .

Едвам сега Божко разбра какво стана, но пък не проумя друго едно нещо: един ден дойде у тях с много хора вуйка му от първата майка, продаде всичката покъщнина, дори и хатлите, на които спеше Божко със сестра си, а тях заведе в своята къща, пък втората майка отиде някъде с друг човек. Божковата сестра, която тогаз прехвърляше четиринадесета година, плачеше тихо, само със сълзи, а Божко не плака — нему пришепнаха, че втората му майка иска да му вземе другиго за татко, та той прехапа пръст разсърден и не знаеше какво да прави, само се държеше яко о полата на сестра си.

Божковият вуйка — къс, твърде сух и мълчалив човек — беше праматарин и имаше хубава къща сред града, а жена му — възпълна хубавелка — беше своенравна жена: като се разсмееше, екваше къщата. Те бяха бездетници и не сумясваха от начало да галят сираците. Но Божковата сестра скоро се свикна с вуйната и после те често шепнеха нещо скрито от Божка, — отпъдваха го на двора да играе, а сами седяха до прозореца над пътя и все шепнеха, все се огледваха и приемаха поздрави от някого. . .

Тогава Божко се залиса в училището. Там идеше един човек, който не беше учител, а поучаваше и самия учител, пък тоя го слушаше. Този човек беше много добър и весел — като покойния Божков баща, макар и да беше много млад. Той купи на децата ластични топове и сам играеше с тях — с най-малките: разделяше ги на две страни и си подхвърляха топа. След няколко игри тоя човек туряше все Божка за пръв на противната страна, че той най-ловеше топа. Колко се радваше Божко на тоя човек! Когато после, през лятото, той го срещна, сви му се сърце, загледа го усмихнат, но обичливият човек не беше опознал Божка и — отмина го. . .

На следната година Божко опозна нов обичлив човек. Тo беше един рус млад момък, който почна да чести у Божкови, а когато го срещаше навън, водеше го със себе си и го милваше тъй, както сега никой не милваше Божка. По едно време излезе, че тоя човек ще му става свако и Божка обхвана затаена радост, защото се сдумаха със сестра си, — тя ще го вземе при себе, не ще живеят вече у своята вуйна, която тъй лошо се смее. . .

През пролетта очакваната сватба стана. Божко беше най-нетърпелив, а на самия сватбен ден нему силно домъчня: сред навалицата и шума него забравиха . . . и едвам после сестра му сама го подири дойде при него в дълга бяла рокля и сочеше висока, макар и да оставаше все като преди тънинка, с детски хубаво лице. Тя се разплака, пригърна Божка, та сви се и нему сърце, обвисна той на шията ѝ — не я пуща. . .

Тоя шумен ден беше последният детски ден на бедния сирак.

На заранта той се събуди щастлив: — сестра му я нямаше у тях, но той знаеше къде е тя и бързаше да иде. A в къщи всичко беше разхвърлено, като след сватба, и вуйна му го нареди да разтребва. И тук стана пакост: Божко изтърва таблата със сладко. Вуйна му, като никога, се разлюти, почна високо да го кълне и накрай го наплеска. Тогава Божко писна, мъчеше се после да млъкне, но не можеше — плачът го давеше и вуйна му не страя, — наплеска го още по-силно. След туй вече Божко се разрева и избяга от къщи; всичката му вчерашна радост се превърна на горчило. Подпря се той до една стена на пътя, изкриви се, поемаше прекъсван дъх и не мислеше вече нищо, не искаше нищо, само някак отслабваше. Най-после сълзите му засъхнаха и той закрачи по улицата без посока, без цел, като обран и отпъден чужденец. И като крачеше тъй, видя пред нозете си локва: погледна я, прегази я гневно и хубаво се измокри. Друг път такова нещо Божко не беше правил и като се видя сега изцапан, стана му гузно, та седна на един камък срещу слънце, поизсуши се и след туй вече тръгна къде дома, дето беше сестра му. Но по пътя почнаха да го пробиват тръпки, позаболя го корем и когато влезе в къщата, той беше вече бледен и отслабваше. Посрещна го майката на свака му, взе го за ръка, а той отпусна глава. . .

Ред месеци след туй Божка тресеше. Той беше пак при вуйка си, — сестра му не посмя да го земе при себе си, за да не огорчи вуйната, на която тя благодареше много за щастието си. Но за Божка сега бе все едно: той е болен, винаги сънлив и който го види все го съжалява. Така се мина годината, треската напокон липса и когато се отвориха училищата, Божко постъпи във второ отделение. Той беше вече подкачил деветата си година, но имаше много по-възрастни деца от него, които се бяха разделили на две страни и се биеха помежду си. Божко така ги завари и няколко дни си стоеше кротко на чина. Но еднъж по обед едно дете учеше на чина намусено, а друго — по-голямо и от Божка — го задиряше и на край го яхна, та по-слабото дете заплака. Тогаз Божко отиде и се скара с по-голямото: защо пък да яха хората? — Злото дете почна да псува Божка. Деца нахлуваха, а лошото дете не спираше, Божко прибледня и — хванаха се яко; наистина, злото дете беше дебело и с голямо лице, имаше и дрезгав глас, псуваше и сочеше, като че ли веднага ще удари на земи Божка, но. . . Божко му надви. За първия път казаха, че не се хваща, — събраните деца се раздвоиха на страни, та се докара Божко втори път да се хване с противника си. И пак му надви. Тогава момчето тъй се разяри, че ухапа Божко за ръка, а тоя го налегна и го би. То се знае, отърча учителят, но можеше ли да повярва той, че новият малък и блед ученик е бъхтал дебелото момче? Заглумува учителят, разсмя всички и — постави немирните на колене.

Божко се възгордя.

А след няколко месеца се случи и друго: Божковият учител изпъдиха, че бил откраднал един часовник . . . То беше грозно! И набеденият учител дойде да се прости с децата и тъй им говори той, така им се оплака, че те хукнаха по него, искат си го. Събраха се тогаз другите учители, доведоха нов учител, прехвалиха го и усмириха децата. Но новият учител беше черeн и с рошава брада, та кога си излезе от час, един възрастен ученик каза:

— И тоя учител може да учи добре, но е черен като влах.

— Не щем ние този учител! — подхванаха неколцина.

— Аз няма вече да ходя на училище, не ща тоя учител! — отсече Божко и си зема книгите.

— Иди си пък! — изсмя му се ученикът, когото Божко беше преди бъхтал.

Божко тогаз почна да го бие, а тоя избяга право при учителите и — поставиха ги, разбира се, пак на колене. Седят те, подмятват си думи; Божко бледнее, трепери — ще стане да бие . . . И завърза се люта вражда между туй момче и Божка: той дълго със светнали очи премисляше как ще хване Пройча — тъй се викаше противникът му — и как ще го бие, ще го бие.

Но случи се, че Пройчо го превари. Срещу Богородица всички деца бяха заведени на вечерня, а като пусна черква, раздаваха жито на пангара. Епитроповият син — възрастно момче — пущаше децата едно по едно до пангара и им даваше с лъжица жито, пък децата вреждаше Пройчо, защото се родееше с епитропoвия син. Дойде ред за Божка; той не се блъскаше, но не даваше и да го преварят: искаше да си земе жито човекът. А изведнъж, от невидело, прилепи се добър плесник на бузата му — Пройчо го удари Божко видя, добре го видя, че се крие зад епитроповия син. И се втурна да си отвърне, но го изхвърлиха навън . . . Божко си отиде жълт-зелен. А в къщи никой не се сети да го запита какво му е. През нощта той много бълнува. На заранта вуйна му го отведе в черква, причасти го, а след отпуск ведно с него спря пред черквата край редица жени да причакват кръщения. Ако вуйната знаеше какво може да стане, тя би яко държала ръката на смирения и причастен Божко, но от де да знае? — Показаха се от черковните врата кръщелни редици от жени; пред тях, с дете и свещи на ръце, вървеше малък кръстник. Той беше Пройчо. Неприятелите—Божко и малкият кръстник—се съпикасаха и дали последният се изплези нещо — не се разбра, но никой не се сети да попречи: две разтреперани ръце запъпраха над изпъчения кръстник, заплескаха го . . . То бе невиждано чудо! Вуйната на Божка потъна от срам, защото побойникът беше той; разкряскаха се всички жени — цяла буря, но . . . всички виждаха, че Божко не е в себе си, пък и — каза се: причастено е, та не го биха.

След обед у вуйната дойдоха Божковият свако и сестра му, придружени от висок, рус момък, и Божко гузно се скри. А всички се залисаха с доведения гост: той бил селски учител, сега щял да постъпи пак в гимназията, за да довърши, а били приятели с Божкова свако, та тоя се грижел да го настани нейде на стая. Вуйната на Божка длъжко изгледва момъка и накрая врече: може да го земат у тях си, имали стаи и думали си със стопанина да земат кираджия.

Туй развесели събраните.

— Ами вие не знаете какво стори днес Божко! — сети се по едно време вуйната, изсмя се с гърлестия си глас и като гледаше женски момъка, додаде: — Имаме едно палаво в къщи — само да го видите!

Тя разправи за случката и всички прехапаха устни, а бъдещият гимназист плесна ръце.

— Туй е чудо — каза той. — Аз искам да видя туй дете!

И пред възхитения момък доведоха късо, плещесто дете, облечено в сиви шаечени дрешки с яка и връзка; лице длъгнесто, кокалесто, с хубава трапчинка на брадицата, широчко и право, без изпъкнатини чело, тънки извити вежди, под които играеха очи — живи въглени.

Момъкът загледа Божка — диреше сякаш нещо в лицето му или се преструваше, че се мъчи да прочете нещо в него.

— Онова дете трябва някога да го е разгневило, но не обажда — каза вуйната.

— Той на мене ще каже — зима го за ръка сестра му. — Да не те е било то преди, братчето ми?

— Той не може да ме бие . . . а вчера ме удари в черква и избяга . . . пък епитропов син ме изпъди — продума Божко и се задъxна . . .

— Гледайте го, огън! — каза гимназистът. — Такъв съм бил и аз в детинството си. Ела, Божко, ние ще се сприятелим. O, от него ще излезе хала в живота!

II

Гимназистът — Лозан Койчев се викаше — постъпи в IV клас и, макар брадат, не беше от найвъзрастните ученици по онова време. При него — у Божкови — почнаха скоро да се трупат все такива чорлави гимназисти. Най-много дружеха с Лозана трима негови съученици — всички вече мъже. Лозана зовяха „Лоза; едного, по име Захари, викаха „Заю, вторият — кой знае защо—бяха го кръстили „Прашка, третия — най-млад — викаха „Хъшът. Те всички задиряха Божка и в къщи, а и когато го срещаха по улиците, но го задиряха тъй, че навремени му думаха: „ха де, порастни по-скоро: боя ти е още педя, а по очи вече сочиш хашлак".

И на Божка бе драго. Но в училището през тази година не беше му добре — попадна се на лош учител, който вонеше на вино, никога не се усмихваше и грозно биеше. Близко до Божка седеше едно малко слабичко дете, което правеше много грешки и учителят никога не го отминаваше. Божко лека-полека почна да мрази туй дете: грозно му ставаше да слуша как то хлипа. А лошо хлипаше туй дете: трепереше цяло, поимаше издълбоко и тъй грозно пресичаше плача си, като че примира. А още по-грозно биваше, когато то писнеше в ужас, с посиняло лице. Божко изтръпваше, навеждаше глава и без да усеща свличаше се под чина. И след туй лицето му биваше побледо отколкотo обикновено, устните му се свиваха и не можеше да се застои спокойно: нозе ще люлее или ще се изкривява ту на една, ту на друга страна. Учителят понякога му кресваше и Божко се сдървеше, а болка някаква, та че срам и яд го жегваха. Една заран, преди още да дрънне звънецът, слабото дете се разплака от само себе си. Божко го разпита: — снощи у дома му го карали да носи вода, че днес щели да перат, та — не решил задачите. Бoжко се зае и решиха задачите. От тогаз туй дете всяка заран се присланяше до Божка, тоя му поправяше грешките и докато по-преди го беше намразил, сега неусетно го обикна. Но уви, скоро се случи нещо твърде лошо: еднаж един ученик блъсна Божковoто другарче по стълбите, то се поболя от това, а след месец се помина . . . Божко ходи на погребението и не плака, но не можеше да откъсне очи от майката на покойното: тя пищеше над носилото и не даваше да се пуcне то в гроба. — На заранта Божко се яви в училището намръщен и скоро престана да приказва с един, после с втори, с трети. Излезе, че той си рекъл да не приказва с никого, който cе води с ученика, що бе блъснал покойното. И надви малкият човек: лека-полека виновният ученик биде отлъчен от децата и от задружните им игри. С какво непримиримо чувство се сърдеше Божко на туй дете! А то му се боеше и колчим го срещнеше през лятото, хукваше да бяга. Еднаж Божко срещна страхливото дете с баща му и пак така го изгледа, че бащата се закани на Божка. И, наистина, в началото на годината него викнаха в училищната стая и го съдиха за това дете. Съдеше го една стара учителка — тя щяла да ги учи. Божко забрави и съденето, и страхливото дете: след такъв учител, като ланшния, да имат учителка! Туй се не побираше в малките глави на децата; те дигнаха училището на главата си: учителка ще ги учи, няма да ги бие!

Тоя ден Божко си отиде в къщи със светнало лице и разказа всичко на дългокосия, Лозан Койчев. Гимназистът не знаеше нищо за ланшния Божков учител, ни за поминалото се Божково другарче, нито пък за сръднята на Божка към ученика, който е блъснал нещастното, а Божко разправяше всичко тъй припряно, че Койчев се намръщи, зе го за ръка и дълго ходи с него из двора, дълго му говори. От тоя разговор Божко разбра само туй, че той вече не е дете и че Лозан ще му дава книги да чете. Първите книги, които Божко прочете, бяха „Животописанието на Гарибалди и „Биографията на Васил Левски. Койчев го караше да му разправя прочетеното и не можеше да се нахвали пред другарите си с „малкия херой. И „Заю, „Прашка, „Хъшът един през други почнаха да препоръчват четиво за „хероя. По това време между чорлавите тия гимназисти се беше явило ново лице—„ Камилата го прозваха. То беше много високо попрегърбено момче, с пъпчиво лице, което изглеждаше четиреъгълно, защото долната челюст беше малко сплескана и поиздадена напред. Бащата на тоя момък бил сливенец, избягал някога във Влашко, задомил се в Тулча, а после оставил челядта си и минал с Хаджи Димитър, та бил убит на Бузлуджа. „Камилата останал в Тулча сам самин сирак, отгледвали го от общината, а после му се намерил един благодетел, който го настанил в румънското военно училище да се учи за офицерин. Но като си дошъл „Камилата на отпуск едно лято в Тулча, узнал, че е въстанишки син, и по никой начин не приел да го правят румънец: избягал, дошъл си в Сливен. Окъсан беше той сега, бездомен, непознат никому. Диреше роднини по баща, но не намираше никакви. И гимназистите го бяха прибрали. Отначало Лозан Койчев придумваше „Камилата да иде в хана на Лозановия баща в Котел и да помага там, докато се свърши годината, а на есен ще дойде да постъпи в гимназията. Но защото Камилата нямаше никакви свидетелства и още кой знае защо тоя кроеж се изостави. И пъпчивият момък — един приказлив човек — понякога стоеше цели дни в стаята на Лозана, та много се сдружи с Божка, който не му викаше „Камила, а „батю Ставри. Батю Ставри накара Божка да чете „Разбойниците от Шилера и го учеше да говори наизуст монолозите на Карл Моора.

III

А добре беше сега на Божка и в училището. Учителката — едра и благодушна — постигна по един чуден начин онова, което учителската пръчка не можеше. Определи тя една „бележна тетрадка, в която редеше оценки за всяко изпитване и за всяка домашна и училищна работа на учениците. „На края на месеца бележките ще събираме заедно — обяви им тя. После отреди една „черна тетрадка — в която ще отбелязва найлошото, което извърши всеки ученик, и на края на месеца провинените ще се съдят от цялото отделение. Най-после учителката посочи на децата и една „бяла тетрадка, в която каза, че ще отбелязва поведението и похвалните постъпки на всички, а на края на месеца също ще им ги чете.

Благодушната стара жена изкусно си водеше работата: през първия месец само двамина се „запознаха с черната тетрадка — един по кражба на едно ножче, а друг за ритване на ученик от първо отделение. А от бележната тетрадка комай всички бяха доволни. Учителката не спомена нищо само за „бялата тетрадка. Пък това, което тя очакваше, вече се беше зародило: децата завикаха — „ами бялата тетрадка, бялата тетрадка".

— С бялата тетрадка още никой не се е сприятелил, деца! — обяви учителката. — И мъчно е сприятеляването с нея! Аз виждам, че има мнозина от вас, които ще се отбележат в бялата тетрадка, но иска още време. Да видим кой ще е първи най-достоен. Деца, бялата тетрадка — то съм аз: който ме слуша и който се най-труди, не говото име ще се запише първо в тая тетрадка! — свърши тя.

— Моето име ще се запише първо! — завикаха децата след нея.

— Моето ще се впише, бе! — отсече Божко.

— Все пък той! — каза глухо някой. Сред безгрижния детски мир оживяха завист, злоба, хитрина. Игрите се пοзанемариха — четяха децата, учеха. А в края на втория месец първото име, което се записа в бялата тетрадка, бе Божко Златев. То стана някак мълком. Учителката подстори децата всяко у дома си да напише по една приказка, а ако може да я измисли сам. Божко наскоро беше чел книжката „Наводнение на Дунава" и написа тази приказка някак преиначена. Учителката взе тетрадките у дома си и ги повърна една вечер, кога разпущаше децата. Тя ги вика един по един, даваше им тетрадките, правеше забележки и те си отиваха, а Божко бе оставен найназад. Той чакаше изтръпнал. И когато остана в стаята насаме с учителката, тя му каза:

— Ела сега ти, Божко Златев. Оставих те найподир, защото исках да ти кажа, трябва да ти кажа две добри думи: твоето име, Божко, ще се запише първо в бялата тетрадка! Чуй ме, мое дете, земи си сега упражнението и знай: то е венец, венец за тебе! И ако се трудиш все така, ти ще станеш първенец българин, велик син на своето отечество, нашата България.

Божко хукна по стълбите през глава. Долу го чакаха по-първите ученици. Той зина да им каже, но се посвени. Те го питаха, но той търти край тях и като ги отмина, извърна се, изкривено усмихнат, и дрезгло натърти:

— Не казах ли ви аз? Моето име първо ще се запише в бялата тетрадка!

И хукна. Учениците останаха в недоумение. Едно каза:

— Може. Подлизва се, за да е все той пръв.

На заранта в училището Божко чу това и от други уста и изведнаж се разсърди на всичките пo-първи ученици. А учениците сякаш това бяха и чакали: поведоха те срещу Божка цяла партия. Подзе се страшна сръдня. Повечето деца потръгнаха с противниците на Божка и по едно време той вече нямаше с кого да играе. . .

Но пък в къщи сега той беше залисан с нещо ново. Сред рошавите гимназисти се беше явил един македонец. Викаха го Панто, а гимназистите то прекоросаха „Пантата. „Камилата се сдружи с тоя македонец: те по цели нощи задавено беседваха в стаята на Лозана Койчев и Божко счуваше думи за някакви чети, знамена. Гимназистите зачестиха да пеят нова песен: „На връх Пирин планина" . . . Пееше я и Божко; тoй стана неспокоен, — пресрамваше се и се увираше между гимназистите.

Един ден Пантата му каза:

— Слушай, бе юнак, ще дойдеш ли с нас в Македония да колим турци?

Божко се вгледа в юначния македонец — той беше висок, широкoплещ със сиви орлови очи.

„Да порастна и да стана като него — мислеше Божко еднаж по обед, като влизаше в учиищния двор, — ща . . . ще коля турци."

Противниците му тук играеха на топ. Божко гордо мина помежду им. Един се провикна — у-у! Викът се подзе от сума гърла. Божко потрепера, притъмня му на очи, изгледа яростнo противниците си и влезе в училището. Те, противниците му, бяха много, а той сам, но — нека го закачеше някой . . . В класната стая Божко се повъртя и задави го гняв и срам. Постоя той малко и излезе от задните врати, — тръгна из улиците. По едно време взе един камък, помери го в ръце и го захвърли, а след малко спря със светнали очи: видя в калта една голяма кокалена дръжка от строшен ятаган — тежка като желязо и с голяма топка на края. Божко я помери в ръката си и помисли: „Да е като в Балкана, да им се развъртя с ятаган". И скри дръжката в джеба си, та се повърна пак в училището, но все из задните врата. В отделението няколко ученици учеха уроците си с глас. Из отворените прозорци стаята се пълнеше от оглушителния шум на играещите в двора. Божко беше в някакво опиянение; той спря пред черната дъска бледен, взима тебешира и задраска — имената на противниците си пишеше с псувни по тях. После изкара слабите ученици по чиновете да прочетат написаното. Те почнаха да се усмихват гузно, а Божко се разсмея, но разкършеният му глас малко мязаше на смях. Единият от учениците изведнъж си скри книгата, стана и хукна навън. Божко трепна, но полека обърса написаното и седна на чина си. След минута бурно се впуснаха в стаята куп наежени негови противници и питаха — кой какво e писал на черната дъска? За малко онемяха всички, а после не се усети как стана: бърсалката откъм черната дъска профуча срещу чиновете и улучи Божка тъкмо в лицето. Туй бе доста: преди още някой да се опомни, Божко скочи, в ръката му се бялна кокалената дръжка от ятагана, която изглеждаше като револвер, и се стoвари върху първия срещнат ученик със страшна сила. Удареният грозно писна. Тогаз един дръзна и хвана за ръка Божка, но той свирепо го ритна по слабините и го завали. След туй вече Божко нанесе най-неочаквана победа: лудо се втурна върху найвъзрастния от противниците си, прасна го с кокалената дръжка по главата и — без да съзнава сам как — завали тоя ученик, завъртя се след туй всред всичките и ревна: пръст нечий му засегна окото, но Божко ревна не от болка или страх, а защото още повече се