Миговете се разцепват по средата

By Antonio Riccardo Petrella

Карла е 8-годишно момиченце, което живее в малко селце недалеч от Торино с родителите и с по-малката си сестра, с която не се погажда. В един топъл зимен следобед една случка ще разтърси детството ѝ и неочаквано тя ще се окаже в ситуацията да пази ужасна тайна, която ще промени хода на живота ѝ. Годините минават и в университета Карла среща младия журналист Паоло, който ѝ разказва за странни събития, случили се в  Торино на един площад, прокълнат от древни времена, които ще се преплетат по невероятен начин с миналото ѝ. Докато разследва мистерията, която се крие за онзи площад, ще изникнат тревожни сравнения със собствения ѝ живот, загадъни легенди, забравени истории, ужасни тайни, опасни лъжи, тъмни и скрити страни на Торино. В това търсене Карла ще има и възможността да се освободи от чувството си за вина и да зарови ужасяващата тайна, до момента, в който...
Може да се окаже седнала на един фотьойл, с поглед, вперен в празното пространство, да започне да размишлява върху всичко, което ѝ се е случило до момента. Или пък може да се окаже като мен, на един мрачен и слабо осветен таван, да се рови сред прашните спомени.
Баба ми е казвала също така, че в живота на жената се случват много неща, но важните събития се броят на пръстите на едната ръка.

Грешеше за това, при мен се случиха доста, и никога не биха се събрали само на пръстите на едната ръка. Даже, има една случка, която надминава всички останали и ги прави почти незначителни. Случи се преди няколко мига, докато махах остарялата покривка, която обгръщаше детското ми бюро. Помъчих се да я държа затворена в едно от чекмеджетата му години наред, но всичко се оказа напразно. Появи се от нищото, неподвижна, очакваща търпеливо часа на истината.
Винаги съм се опитвала да я скрия, но така и не успях. Пробвах да я игнорирам, да я забравя, да се преструвам, че никога не се е случила. Нищо. Това събитие е винаги там и прави живота ми непоносим, непрекъснато петни миналото ми. Увлича всичките ми спомени в своя водовъртеж, за да ги унищожи след това и да направи така, че да остане само то в срамното ми минало.

Поставих отново покривката върху бюрото и избягах от таванското помещение, готова да се боря срещу бурята от

• Language: Български
• Publisher: BadPress
• Release date: May 14, 2019
• ISBN: 9781393642534

Book preview

Антонио Рикардо Петрела

Миговете се разцепват по средата

Пролог

Септември 2009 г.

Днес е денят на преместването, както показва отметката на календара.

Днес сменям жилището си, сменям квартала, начина ми на съществуване, променям живота си.

Това са непълни заключения, нищо окончателно, все едно изживяваш първия си преломен момент.

Може да се окаже седнала на някой фотьойл, с поглед, вперен в нищото, и да започне да премисля всичко онова, което ѝ се е случило до този миг. Или може да се озове, като мен, на един мрачен и слабо осветен таван да рови в прашните спомени.

Все едно пред нея има въпросник с Да и Не, с поредица от въпроси. Омъжена ли си? Висшистка ли си? Работиш ли? Имаш ли жилище? Имаш ли деца? Все въпроси, на които трябва да се отговори.

След което идва резултатът и той може да промени драстично живота ти, но винаги се  опитваме да поправим всичко онова, от което не сме били доволни.

Днес аз достигнах до тридесет и петата си година, но не искам

да правя равносметка. Не се чувствам стара, но не се чувствам и млада. В очите на другите съм силна жена, а в моето огледало съм слаба. Понякога съм много твърда и мотивирана, друг път съм вяла и несигурна. Един ден животът ми се усмихва, на следващия ме предава. Бягам непрестанно от другите, но бягам и от мен самата.

Имам хубава работа, която не ми харесва, но въпреки това си е хубава работа. В крайна сметка, всеки работи това, което намери, или което се харесва на родителите му, много са малко хората, които успяват да работят онова, за което наистина винаги са мечтали.

Баба ми е казвала, че в живота на жената се случват много неща, но важните събития се броят на пръстите на едната ръка.

Грешеше за това, при мен се случиха доста, и никога не биха се събрали само на пръстите на едната ръка. Даже, има една случка, която надминава всички останали и ги прави почти незначителни. Случи се преди няколко мига, докато махах остарялата покривка, която обгръщаше детското ми бюро. Помъчих се да я държа затворена в едно от чекмеджетата му години наред, но всичко се оказа напразно. Появи се от нищото, неподвижна, очакваща търпеливо часа на истината.

Винаги съм се опитвала да я скрия, но така и не успях. Пробвах да я игнорирам, да я забравя, да се преструвам, че никога не се е случила. Нищо. Това събитие е винаги там и прави живота ми непоносим, непрекъснато петни миналото ми. Увлича всичките ми спомени в своя водовъртеж, за да ги унищожи след това и да направи така, че да остане само то в срамното ми минало.

Поставих отново покривката върху бюрото и избягах от таванското помещение, готова да се боря срешу бурята от спомени.

Сега съм тук, 35- годишна жена, седнала на своя диван, която обаче не разсъждава върху собствения си живот, а само върху ужасната и неизменна тайна, която нося със себе си още от времето, в което мечтаех да стана режисьор.

ПРЕДИШНИЯТ МИ ЖИВОТ

1

Всичко започна, когато бях на осем и живеех в малка къща в хълмисто селце на двадесет километра от Торино.

Прекарвах дните си по един и същ начин. Сутрин ходех на училище, храних се в столовата, излизах в три часа и после до вкъщи ме придружаваше Лучия, досадната ни домашна помощница. През следобедите се опитах да си пиша домашните, а след това вечерях с родителите си и сестра ми. Това беше рутината, разчупвана само от някоя и друга неделя, в която отивахме да разгледаме някой италиански град. 

Бях на осем години, възраст, в която момиченцата започват да се откъсват от детството, без да се усетят, и неволно започват да вкусват юношеството. Това е преходната възраст, периодът в който започват да разкриват първите лъжи на живота, през който се разтварят първите врати на истината.

До тогава смятах, че щъркелът ме е донесъл в ръцете на родителите ми, че съществуват Дядо Коледа и  Бефана, че Торбалан ще ме открадне, ако не съм послушна. На осем години започнах да разбирам, че всичко, което са ми разказвали, е било измислица. Но, също така, това е и възрастта на объркването. Изключително много различни източници започват да те бомбардират с новини и нови и противоречиви разкрития.

На осем години започнах да си задавам първите въпроси. Почти никога не питах родителите ми, защото техните отговори никога не ме удовлетворяваха. Пишех ги всичките на един лист, за да не ги забравя до идването на баба на гости.

Тя беше майката на баща ми, а с него никога не са имали добри взаимоотношения. Винаги казваше: „Еудженио, нищо не си наследил от характера на майка си! Как така стана толкова сериозен?" След това поклащаше глава, хващаше ме за ръка и се разхождахме в градината.

Баба смяташе, че мъжете са безчувствени мошеници. Винаги ме предупреждаваше: „Когато се влюбиш в някой мъж, увери се, че всеки път, когато те погледне, има силен блясък в погледа, в противен случай се обърни и бягай!"

Идваше случайно само, за да ме види, разказваше ми много неща и ми пълнеше главата със съвети. Предпочиташе да е с мен, а не със сестра ми. Повтаряше ми, че аз съм първородната ѝ внучка и се молеше за мен всяка сутрин. Може би беше малко несправедливо от нейна страна, но в крайна сметка и аз предпочитах да е така.

На младини беше основала асоциация за защита правата на жените. Ходела е на най-значимите площади, следвана от десетина приятелки, и с мегафона е подканяла хората да обърнат внимание на общото състояние, в което се намират италианските жени. Инициативите ѝ не са били кой знае колко успешни, дори и при онзи случай, когато са я откарали в бърза помощ, защото обявила гладна стачка в продължение на десет дни. След това, един ден, изведнъж всичко се разпаднало. Така и не поиска да ми обясни причината, поради която е закрила асоциацията, но си спомням как лицето ѝ ставаше мрачно всеки път, когато се подхващаше темата, сякаш над него беше надвиснало някое торнадо от горчиви спомени.

Всъщност, когато говореше за младежките си идеали, аз доста се отегчавах, но никога не ѝ го казах. Не ме вълнуваха всички онези заемания на позиции и онова, което беше казала на онези площади. Интересуваше ме само да ми отговори на въпросите и да се отнася с мен както само тя умееше.

2

През онази година, 1982, когато се върнех от училище, прекарвах по-голямата част от следобедите да гледам тавана на моята стая.

Обикновено мислех и премислях всичко онова, което ми се случваше сутринта между чиновете, преди всичко, когато учителката преподаваше нещо ново, или когато се караше на някого, защото се е навел да приказва със съученика си по чин.

Бях в трети клас, годината, в която се започва с ученето, в която се появяват първите отговорности. А пък сестра ми беше в първи, все още имаше да довършва изучаването на буквите от азбуката.

Аз винаги стоях настрана. Съученичките ми бяха досадни, непоносимо скучни. През междучасията не правеха друго, освен да говорят за гаджета, които дори не бяха докосвали, или за новата барби, която току-що беше пусната в продажба. От време на време се опитваха да ме включат, но аз се правех, че не ги слушам, като предпочитах да чета книга. „Карла, ама че си асоциална!" – ми казваха, аз въздъхвах и подминавах, докато чуех звънеца.

След края на часовете идваше почти винаги да ни вземе Лучия, с онази физиономия на човек, който е принуден да прави нещо, което не обича.

-  Е, момичета, как мина? – започваше всеки път, колкото да ни попита нещо.

-  Чудесно! – отговаряше сестра ми. – научих се да пиша буквата Ф.

-  Браво, Беатриче! А ти, Карла, какво научи? – каза, като се обърна към мен.

Лучия винаги ни питаше какво сме научили в училище, защото никога не беше ходила, нямали са възможност. Майка ѝ починала, а баща ѝ бил месар в някакво малко сицилианско селце. Той, вместо да я прати на училище, я карал да чисти непрекъснато магазина, докато един ден избягала от вкъщи с всичките мечти и надежди за бъдещето. За съжаление пред нея се показала тежката действителност на Севера, недоволно чудовище, което поглъща мечтите в чекмеджето. Без диплома, си дала сметка, че може да постигне съвсем малко, и така била наета от родителите ми като домашна помощничка при чисто стечение на обстоятелствата. Така и не успя да се омъжи, макар да го искаше повече от всичко на света. Всъщност, не беше грозна. Имаше буйна коса, боядисана в червено, малко грим около зелените си очи, изящна, но твърде малка уста спрямо размерите на острия ѝ нос. Много мъже излизаха с нея, но така и не срещна точния. Може би недодяланите ѝ жестове и грубите ѝ начините да се шегува не ѝ помагаха в търсенето на партньор, който да я отведе пред отлара.

Виждах изражението ѝ и погледа ѝ, който предхождаше онзи въпрос „Какво научихте днес?", сякаш да каже, че би дала всичко, за да е на наше място.

-  Днес ще идва Франческа – каза сестра ми.

-  Да, майка ти ми каза – отговори Лучия, която все още беше обхваната от мисли за своите откраднати мечти.

Франческа беше най-добрата приятелка на сестра ми. Заварвах я вкъщи поне два пъти седмично. Пишеха си заедно домашните, а след това играеха с барбитата. Първо барбитата ходеха на шопинг, след това барбитата с Кен, накрая барбитата, които пият чай.

Аз никога не играех с тях, намирах ги за ужасно глупави, особено когато започваха да се смеят без причина.

Затова, щом веднъж прекрачех прага на къщата, се качвах тичешком по стълбите и се затварях в моята стая.

Един следобед, в който имах повече домашни от обикновено, отворих раницата, извадих отвътре всички тетрадки  и се захванах да ги пиша бързо, като започнах от задачите по математика, любимият ми предмет.

Неочаквано огромна светкавица освети стаята ми и цялото небе. Няколко секунди след това последва гръм, който звучеше да е наблизо: приближаваше буря. Вятърът свистеше заплашително, като успя да отвори широко прозореца на моята стая. Белите пердета се развяваха във въздуха, сякаш танцуваха  неравномерно. Чувах виковете на сестра ми и на нейната приятелка да идват от съседната стая.

Затворих бързо прозореца преди следващата светкавица. Останах да наблюдавам за няколко секунди как дъждовните капки се размазват по стъклото и се стичат, сякаш са сълзи на времето. Отвъд стъклото се разгръщаше просторната ни градина, станала сега сива и опасна, защитена само от решетките на оградата ни.

Вече беше шест часа и след малко щяха да се приберат родителите ми. Все още имах да пиша темата за утре, за която учителката беше възложила на класа трудната задача да опишем братята или сестрите ни.

Италианският беше единственият предмет, който истински ненавиждах. Не умеех да описвам, никога не успявах да изрязя мислите си. Струваше ми се трудно да предам чувствата и усещанията си на лист хартия. Понякога прекарвах цял час в размисли как да започна темата или просто как да напиша някое банално изречение. Затова, в повечето случаи оставях химикала и се отказвах да пиша.

Този път беше различно, имах вдъхновение. Започнах да пиша почти незабавно.

„Имам сестра, която се казва Беатриче, с две години е по-малка от мен. Не сме в добри взаимоотношения, защото не прави нищо друго, освен да ме ядосва. Понякога ми се иска никога да не се беше раждала".

Останах няколко минути да гледам в празното пространство. След това, между две светкавици, почука Лучия.

-  Карла, пристигнаха родителите ти. Ела да им кажеш здрасти.

Излязох от стаята си и започнах да слизам по стълбите.

-  Беатриче, ставаш все по-симпатична – каза татко на сестра ми, докато я прегръщаше. – Всяка вечер те заварвам все по-красива.

И майка ми я целуна по челото.

Целите бяха мокри, знак, че дъждът ги беше хванал неподготвени. За да кажат здрасти на сестра ми, бяха оставили големи мокри петна по червения килим. За тях беше ритуал, от който не можеха да се откажат поради никаква причина.

Докато гледах тази обичайна сцена, слязох от последното стъпало.

-  Ето те, Карла! – възкликна майка ми.

-  Как мина в училище? – пипита баща ми, без дори да ме погледне.

-  Както обикновено, татко.

-  Значи зле! – избухна в смях, заедно със сестра ми.

-  Еудженио! – смъмри го майка ми, не много убедително.

Баща ми продължи да не ме поглежда, като предпочете да отиде към банята, за да се подсуши.

-  Семейство, след пет минути вечерята ще е готова – съобщи ни Лучия.

––––––––

Седяхме на обичайните си места. Баща ми - начело на масата, отляво на него – майка ми, а отдясно - Беатриче. Аз седях асиметрично до сестра ми, сякаш бях някакъв гост, който се е присъединил в последния момент.

-  И така, Беа, какво научи днес в училище? – попита я баща ми.

-  Учителката ни накара да пишем цяла страница с буквата ф и изкарах отличен – отговори сестра ми.

-  Ех, само колко е добро момичето ми! – възкликна ентусиазирано – Знаеш ли за какво служи?

-  Да, тате, с нея се образуват думи. Например фльонга, фар, фантазия...

-  Фръцла ... – изпуснах се.

-  Карла! Ама че си невъзпитана! – скастри ме баща ми. Майка ми гледаше в чинията си, без да разбира дали онзи поглед беше от объркване или от неодобрение.

-  Много бих искал да разбера от кого, по дяволите, си го наследила! - добави.

Разплаках се.

3

Понякога сестра ми влизаше в стаята ми, без да почука. Правеше го преди всичко в следобедите, когато я нямаше приятелката ѝ Франческа. Имаше вид на човек, който не знае какво да прави, затова, за да си прекарва времето, идваше да ми досажда.

Доближаваше с онази заучена физиономия, с намерението да ме дразни.

-  Какво правиш? – ме питаше.

-  Рисувам, не виждаш ли?

-  Може ли да рисувам с теб?

-  Не, не може, рисуването се прави самостоятелно.

-  Защо не опитаме?

-  Престани и изчезвай от стаята ми!

Когато ѝ отговарях с лошо, винаги се преструваше, че ще заплаче, както правеше пред родителите ни, за да получи разни неща.

В един от следобедите настоя много. Все едно не искаше да си тръгва.

Навърташе се около стаята ми и нямаше дори и най-малко намерение да се маха. Първо се излегна върху леглото ми по корем, като издаваше странни звуци. След това премина към фалшиво пеене на тъпи песни, които беше чула в училище. Най-накрая започна да крещи, като скачаше по матрака.

-  Стига вече! – извиках ѝ. – Писна ми от теб!

Хванах я за лакътя и я дръпнах да слезе насила. Издърпах я към вратата и я избутах навън.

Тя се помъчи да окаже съпротива, вкопчи се с ръце за касата на вратата, но без успех.

-  И не влизай никога повече, глупачке! – ѝ изкрещях.

След час се върна отново.

-  Карла, искаш ли да играем на криеница в градината?

-  Не, не искам да играем. Не виждаш ли, че рисувам?

-  Уф, много време рисуваш. Никога не искаш да играеш с мен, а на мен взе да ми доскучава.

-  На кой ли му пука?! Ще ме оставиш ли на мира?!

Приближи се към рафта ми с видеоклипове. Оглеждаше ги внимателно, сякаш никога преди не ги беше виждала.

Откакто баба ми ми подари една малка видео камера за седмия ми рожден ден, след като приключех с домашните си, не правех друго, освен да заснемам всякакви неща.

Имах цял шкаф, пълен с малки любителски видеоклипове. „Моята градина, „моята стая, „слънцето, „кучето на съседа. Имах почти седемдесет клипа, всички подредени по азбучен ред според заглавието. Върху тях поставях винаги моята видеокамера, близо до посвещението от баба ми: „Карла, не спирай никога да създаваш изкуство".

Винаги ми е казвала: „Изкуството е като дух, който те обладава. Той е същество, което гостува, без човек да го желае, и трябва винаги да бъде слушано. Неговият начин на съществуване се проявява по много начини, на теб се пада да ги пресъздадеш. Когато в теб живее този дух, не успяваш да го подтиснеш, не можеш. Трябва да го слушаш и толкова. Колкото повече го удовлетворяваш, толкова по-добре ще се чувстваш."

В действителност беше точно, както твърдеше тя. Колкото повече клипчета правех, толкова по-щастлива се чувствах. Дори когато бях тъжна, вземах видеокамерата си, заснемах как подскача някой щурец или как се движи някой лист, завихрен от вятъра, и се връщах в стаята ми с усмивка, която не слизаше от лицето ми.

-  Може ли да направя клипче? – попита сестра ми.

-  Да не си посмяла! – заплаших я.

-  Хайде, едно съвсем кратичко!

-  Не се и опитвай! – предупредих я като се надигнах от стола.

-  Моля те, ще направя едно съвсем късичко – примоли ми се, докато я вземаше в ръка.

-  Остави я обратно! Сложи я на мястото ѝ!

-  Е, хайде, малко клипче ... как се включва?

-  Дай ми я, глупачке! – извиках, докато се приближавах към нея.

-  От тук ли се включва?

-  Остави си ми я! Не е твоя!

Помъчих се да я издърпам от ръцете ѝ. Тя я скри зад себе си.

-  Остави я, идиотка такава! Остави я, че ще се счупи! – опитах да я уплаша.

Тя оказа съпротива. Сякаш  беше оглушала, интересуваше я само да намери копчето за включване.

-  Дай ми я! – изкрещях, като я стиснах силно за ръката.

Чух само писък от болка и някакъв шум, онзи от моята видеокамера, която се беше разбила на хиляди парчета по пода.

-  Карла, причини ми болка. – каза, без да я е грижа за моята видеокамера.

В краката ми стояха само счупените парчета, разпръснати по избелелия килим в центъра на стаята.

Сестра ми току-що беше съсипала предмета, на който държах най-много, единственото нещо, което ме караше да се чувствам добре. Защо изобщо беше влязла в стаята ми?

Колкото повече гледах Беатриче, толкова повече я ненавиждах. Беше прекрачила границата и тя също беше наясно с това. Доказваше го изплашеният ѝ поглед, който не можеше да предвиди каква ще е реакцията ми.

Започнах да събирам отломките, сигурно с илюзията, че мога да я поправя.

-  Поне ела ми помогни, глупачке! – скарах ѝ се.

-  Карла, ако ми я беше дала, сега ...

Не успя да довърши изречението. Гневът ми прерастна в омраза, омразата ми намери израз в замерянето с едно парче от видеокамерата по бузата ѝ.

-  Ай, ай! – започна да вика сестра ми.

Лучия дотича веднага.

-  Каква е тази врява? Какво се е случило?

-  Карла ме замери в лицето с видеокамерата си! – отвърна ѝ през плач моята сестра.

-  Не е вярно, лъжкиня! Ти ми я пусна да падне!

-  Как е възможно непрекъснато да се карате?! – скара ни се Лучия. – Ще разкажете на родителите си, и без това след малко ще се приберат.

––––––––

Когато се върнаха у дома, сестра ми беше доста добра в лъжите, повече, отколкото аз в това да им разкажа истината.

-  Карла, без телевизия и игри за две седмици! – наказа ме баща ми.

Сестра ми се беше излегнала на дивана в хола, с глава в скута на майка ми, която слагаше лед върху ударената ѝ буза.

-  Виж само какво ти е причинила тази лошотия.

Качих се по стълбите и влязох в стаята на Беатриче. Трябваше да си отмъстя по някакъв начин. Тя беше счупила видеокамерата ми, а излезе невинна.

Махнах главите на всичките ѝ барбита и ги увих в парче вестник. Занесох го в стаята ми, след което взех моментното лепило от моето чекмедже и залепих главите една за друга.

Върнах купчината от слепени глави обратно във вестника и го оставих на възглавницата на сестра ми с бележка: „така следващия път ще се научиш".

Щом веднъж вече беше разкрито отмъщението ми, родителите ми се ядосаха още повече и на следващия ден ѝ купиха същите модели кукли барби.

4

Следобедите без видеокамерата ми бяха наистина скучни.

Само викове и врява от сестра ми и Франческа. Само малки пориви на вятъра, които тропаха по прозореца ми. Само увеличеният звук на телевизора, включен от Лучия, за да гледа любимите си сериали.

След като си написвах домашните, се изтягах на леглото и се впусках в хиляди мисли. За пръв път взех под внимание факта, че няма да успея да стана режисьор. Какво можех да направя? Наистина не успявах да си представя друг, различен живот.

Детектив като Мис Марпъл? Археолог като Индиана Джоунс? Директор на банка като родителите ми?

Идеята не ми допадаше дори малко.

Трябваше да се сдобия