Български народни приказки

By – Неизвестен

Единайсет самостоятелни приказки ще ви разкрият вълшебния свят на българското народно творчество. Някои от тях може би вече знаете, а други тепърва предстои да научите, но всяка от тях със сигурност ще ви удиви. От любимите истории за храбри юнаци и хитри девойки, през неволите на сиромаха, та чак до поуките от света на животните – тези приказки предавани с години от уста на уста, най-ярко разкриват буйното въображение на българина и неговата мъдрост.

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Jan 20, 2020
• ISBN: 9788726247176

Book preview

www.egmont.com

1. ЮНАКЪТЪ, ЩО БОЗАЛЪ 25 ГОДИНИ

Имало едно време единъ юнакъ, що бозалъ двадесeть и петь години. Майка му не могла да го отбие, та отишла въ сѫдилището да се оплаче отъ него. — Прогонете го, не мога вече да го доя,—казала майката. Сѫдиитѣ го натирили въ гората, да го изядатъ звѣрове, вълци да го удавятъ. По едно време пашата заправилъ голѣмъ конакъ. Всички люде отъ околнитѣ села и градове дошли да носятъ на пашата приносъ: дърва, дъски и друго. И оня, що бозалъ двадесeть и петь години, рекълъ да закара, като другитѣ, подаръци на пашата. Набралъ дърва, набралъ грeди, впрегналъ воловетѣ и, прeди да потегли, рекълъ да си похапне малко. Докато ялъ, дошли два вълка и удавили двата вола, но той се позасмѣлъ и имъ рекълъ: „Яжте, синковци, яжте, ако можете да теглите!" После станалъ и хваналъ вълцитѣ, впрегналъ ги и ги подкаралъ — зеръ човѣкътъ ще носи приносъ на пашата! Пашата се зачудилъ, като го видѣлъ, и заповѣдалъ дървата да разтоварятъ, а него да изгонятъ.

Оттамъ той забилъ по горитѣ, дето намѣрилъ другъ юнакъ, що познавалъ дори прeзъ деветь земи, кога има бой. — Добъръ вечеръ, побратиме! — Далъ ти Богъ добро, побратиме! — Какво юначество имашъ, побратиме? — Юначеството ми е да познавамъ, кога има бой дори до девета земя. — Дали си по-юнакъ отъ мене? — Не знамъ дали съмъ по-юнакъ отъ тебе, ама имало единъ, що бозалъ двадесeть и петь lодини — той може да е по-юнакъ отъ мене. — Хайде да се побратимимъ двамата и да потърсимъ още побратимовци! — Да се побратимъ! — рекълъ другиятъ.

Заминали по-нататъкъ; ето ти другъ единъ юнакъ, седналъ на едно мѣсто и си играе съ воденични камъни шешъ-бешъ. — Добро утро, побратиме! — Далъ Богъ добро, побратимовци! — Ние сме двоица, побратиме, да станeмъ троица! Какво юначество имашъ, побратиме? — запиталъ го юнакътъ, що бозалъ двадесeть и петь години. — Юначеството ми е такова, че като поискамъ, мога да издьлбая ей този камъкъ и да направя котeлъ отъ него. — По-юнакъ ли си отъ мене? — То се знае, че съмъ по-юнакъ; не знамъ само да не изкочи по-юнакъ отъ мене онзи, що е бозалъ двадесeть и петь години.

Побратимовцитѣ станали троица и продьлжили пѫтя си. По-нататъкъ тѣ намѣрили четвърти побратимъ. — Добъръ вечеръ, побратиме! — Далъ Богъ добро, побратимовци! — Трима сме, побратиме, да станeмъ четворица. Какво ти е юначеството? — Юначеството ми, побратимовци, е въ голѣмитѣ ми мустаци; като река, съ единия му стакъ мога да обриша тая гора, а съ другия — оная. — Дали си по-юнакъ отъ мене? — рекълъ онзи, що бозалъ двадесeть и петь години. — Не зная; отъ тебе може да съмъ по-юнакъ, ама имало единъ, що бозалъ двадесeть и петь години — отъ него може да не съмъ по-юнакъ.

Станали четворица юнаци.

Като отишли близо до морето, тамъ намѣрили още единъ юнакъ, като тѣхъ. — Добъръ вечеръ, побратиме! Далъ Богъ добро, побратимовци! — Четирма сме, побратиме, нека станeмъ петима; да се побратимимъ. Какво юначество имашъ? — Юначеството ми е това: като поискамъ, мога да изпия морето и пакъ да го избълвамъ.

Станали петимата и ходили, ходили, па на едно мѣсто рекълъ онзи, що бозалъ двадесeть и петь години:—Ето, тукъ е харно за насъ: вода имаме наблизо, ще ходимъ на ловъ, ще донасяме лова и ще готвимъ вечеря. Хайде, побратиме, направи ти котeлъ — рекълъ на оногова, що билъ юнакъ да дьлбае камънитѣ. — Този направилъ котeлъ отъ камъкъ, а другитѣ отишли на ловъ и всѣкой донесълъ по нѣщо. Надробили месото, натъкмили го въ котeла и оставили да приготви вечерята онзи, що билъ юнакъ на дьлбане, а тѣ отишли пакъ на ловъ, та като се върнатъ, да намѣрятъ вечерята готова.

Разбучало се морето и изъ него изкочилъ единъ зълъ юнакъ. — Добро утро, побратиме! — Далъ ти Богъ добро, побратиме! — Що чинишъ тука? — Ето, клада огънь; побратимовцитѣ сѫ на ловъ, ще дойдатъ да вечерятъ, да имъ приготвя вечеря. — Хайде, побратиме, да се обзаложимъ! — рекълъ юнакътъ, що билъ изкочилъ изъ морето. — Да се обзаложимъ, на какво? — отговорилъ онзи, що варѣлъ гостбата. — Да се поборимъ: ако ме надвиешъ, да ми вземешъ главата; ако те надвия, да ти изямъ вечерята. — Обзаложили се