Ключът на Хермес/The Hermes Key

By Andrew Flaming

Точно такъв експерт се оказва най-близкият приятел на комисаря и уредник в библиотека "Марциана" - Лука Дорато, с когото се познават още от сиропиталището, където са израснали. Преди това Лука получава странен имейл от човек, който иска да се срещне с него по "съдбовен въпрос", но желае да запази самоличността си в тайна. Съобщението завършва със странен символ от три преплетени кръга.
Ала никой не пристига в уговорения час.
При огледа на дома на мъртвия банкер, комисар Морати и неговият помощник се натъкват на разкошна библиотека, пълна с редки книги и различни произведения на изкуството, които съдържат в себе си сбъркани цитати от библията и Корпус Херметикум. Лука вижда и златен пръстен - веществено доказателство, на който е изобразен същия странен символ от три преплетени кръга.
Пръстенът принадлежи на убития банкер.
Лука разчита сгрешените цитати, а изводите го карат да мисли, че банкерът е брънка от тайно общество, чийто членове са заплашени от смъртна опасност.
Кой иска да ги ликвидира и защо? И може ли убийците да бъдат изпреварени?
Отговорите трябва да се търсят в предстоящото пътуване из Европа, а на помощ ще се притече ерудицията на Лука и неговите богати познания по символика на древните цивилизации.

• Language: Български
• Publisher: Andrew Flaming
• Release date: Mar 10, 2015
• ISBN: 9781310775987

Book preview

Глава 1

Септември, Амарна – Египет

Автомобилът напусна магистралата и зави по отбивката на изток. Бе изминал около 300 км само с едно спиране за почивка в Ал Миня. Пътят бе дълъг и добре че от хотела бяха предоставили сравнително нов модел Пежо с климатроник. Иначе колата би се превърнала в сауна, а двамата пътници в нея щяха да се окажат с няколко килограма по-леки, отколкото при тръгването си от Кайро.

Навлязоха в малко градче, с прашни улици и играещи пред кирпичените къщи боси хлапета. Скоро се показаха и мътните води на Нил. Носеха се с монотонно достолепие на север и само една лодка с дълго триъгълно бяло платно се поклащаше спокойно по средата на реката. Отсреща на източния бряг се белееше кей. Стърчеше и още недовършена сграда, а наоколо растяха палми.

От кея се отдели ферибот, който бавно започна да приближава към западния бряг. От двете му страни бяха монтирани рампи за автомобили. Имаше и импровизиран покрив, пазещ пътниците от силното слънце. Фериботът достигна брега и забави скорост, двигателите заработиха на заден ход. Ударът в рампата, свързваща пътя, едва се усети.

Слабоват мъж метна две въжета на брега, скочи пъргаво от ферибота и ги нахлузи на железните пилони край пътя. Подвижната рампа се спусна бавно. Първи тръгна джип, последван от около пет–шест автомобила. На опашката чакаше и малка магарешка каручка. Щом и тя стъпи на брега, мъжът от ферибота махна с ръка на новообразувалата се колона от превозни средства, които искаха да се прехвърлят на отсрещния бряг.

Първо се качи пежото с каирска регистрация.

Шофьорът се казваше Мохамед. Бе около трийсетте, с мургаво и изпито лице. Носеше тъмносиви панталони и бяла памучна риза с дълъг ръкав. Освен шофьор изпълняваше ролята и на телохранител. Трябваше да придружава по-заможни туристи, които искаха да разгледат древните забележителности. Работеше тази професия от около десетина години, веднага след уволнението си от армията. Заплащането беше добро, а работата не кой знае колко тежка. Например колегите му от туристическата полиция хем получаваха по-ниски възнаграждения, тъй като бяха държавни служители, хем трябваше да се грижат за сигурността и спокойствието на големите организирани групи.

Щом пежото зае място на палубата на ферибота, американецът се размърда на задната седалка, отвори вратата и излезе. Бе наистина едър мъж. Носеше светли панталони, издуващи се около дебелия му корем, ленена риза с къси ръкави и каубойска шапка. На лицето си имаше слънчеви очила и въпреки горещината от панталоните му се подаваха заострени кожени ботуши.

– Бутилка минерална вода, сър? – попита Мохамед, който също изскочи от автомобила.

– Дадено – отвърна с плътен глас мъжът.

Арабинът отвори багажника, повдигна капака на хладилната чанта и измъкна пластмасово шише. Подаде го на американеца и с възхищение изгледа как хладната течност изчезна за миг в гърлото му.

Пътуването с ферибота бе кратко.

Щом слезе на брега, пежото тръгна бавно по рампата и след стотина метра паркира до очукан павилион. Продаваха билети за всички туристически забележителности в Амарна. Встрани стърчеше още един павилион, предлагащ коли под наем за онези, които не искаха да се блъскат с останалите туристи в ремаркетата. Нямаше модерни автобуси с климатици. Вместо това групите обичайно се извозваха в покрити ремаркета, теглени най-често от трактори.

До павилионите деца продаваха разноцветни кошници. Две момчета се втурнаха към автомобила, но Мохамед ги отпрати. Подхвърли им няколко близалки, за да не се връщат с празни ръце. Арабинът отиде до първия павилион, поздрави двама полицаи, които пушеха цигари, и купи билет само за останките от града на фараона Ехнатон. Американецът не се интересуваше от гробниците и от северния дворец, нито от големия храм на Атон. Посещаваше единствено квартала с работилниците на занаятчиите към двореца. Идваше всяка година по това време и ходеше единствено и само до Амарна.

Първия път Мохамед остана учуден от желанията на клиента си. Всички останали туристи искаха да видят Гиза, Карнак, Долината на царете, Абидос, но не и този едър господин. Ала странностите му избледняваха мигом, когато въпросът опреше до заплащане. Никой друг не бе така щедър.

Мохамед отново седна зад волана и завъртя ключа на стартера. Двигателят не заработи. Опита още два–три пъти да запали колата, но без успех. Чуваше се само прещракване. Отвори ядосано вратата, излезе и вдигна предния капак. В интерес на истината не разбираше много от автомобили и огледът му се състоеше в проверка на свещите и евентуално откачен кабел. Върна се отново в автомобила и пак опита да го запали. Последва нов неуспех.

– Ще трябва да потърся механик – обърна се Мохамед към клиента си.

Покрай пежото премина група от около десетина чужди туристи, сред които преобладаваха азиатски лица. Едрият мъж на задната седалка се замисли за момент, отвори вратата и протегна прашния си кожен ботуш.

– Щом оправиш колата, ела и ме вземи! Ще тръгна с тях.

– По-добре да дойда с вас.

– Не, ще се забавим много. Кой знае къде другаде ще обикалят тези японци.

– Добре – рече примирено Мохамед и изгледа как американецът се измъкна от колата с пъшкане и тръгна след групата туристи.

Като личен телохранител трябваше да го придружава навсякъде, но какво пък толкова. Туристическата полиция задължително щеше да съпровожда групата и едва ли можеше да възникне някакъв нежелателен инцидент. Най-много на някого да му прилошее от слънцето. По-важна бе колата. Иначе американецът можеше да се ядоса и… сбогом на бакшиша.

Мохамед излезе от пежото, постоя известно време, колкото да се увери, че клиентът му се е качил на ремаркето с останалите туристи. Отново застана пред автомобила и затръшна капака. Знаеше, че няма какво повече да гледа. Отиде до павилиона за даване на коли под наем, където му продиктуваха телефон на автосервиз. Свърза се веднага, но трябваше да чака поне два часа, за да дойде човек и да види каква е повредата. Това не устройваше Мохамед.

Механикът веднага промени плановете си и обеща да дойде до час, щом чу, че услугите му ще бъдат заплатени по двойна тарифа. Най-важното беше, че човекът спази обещанието си. До последно Мохамед таеше съмнения, но лицето му грейна, когато от поредния ферибот слезе ръждясал пикап, на който с едва различаващи се букви пишеше автоуслуги и телефонен номер за връзка.

Возилото спря до пежото и от него излезе облечен в син омазан комбинезон мъж около петдесетте. Двамата се поздравиха и Мохамед побърза да почерпи механика с американски цигари. Жестът бе оценен, мъжът се зарови под капака на автомобила, без да изпуска цигарата, която димеше от ъгълчето на напуканите му устни.

След половин час работа механикът се тръшна зад волана, завъртя ключа на стартера и двигателят заработи. Форсира го няколко пъти, натискайки педала на газта докрай. Излезе с доволна физиономия и хлопна капака. Обясни, че е изгорял бушон, който трябвало да замени, но сега колата е в ред и може да издържи на всякакъв път. Мохамед плати обещания двоен хонорар. Благодари на механика за добрата работа, но не се реши да се здрависа – ръцете му бяха прекалено изцапани. Вместо това му подаде още една цигара и седна зад волана.

Трябваше да прибере клиента си от пустинята.

Автомобилът излезе от рехавата горичка, която се простираше по протежение на брега. Гледката се промени коренно. Отпред се ширна голо поле, без каквато и да било растителност. По-скоро приличаше на лунен пейзаж. Стърчаха развалини, между които се виеха черни пътища. Тук–там се извисяваха самотни каменни колони. Мохамед намали скоростта не само заради неравностите на пътя, а и защото не искаше купето да се напълни с прахоляк.

Караше по така наречения кралски път. Мина бавно покрай руините на царския палат и продължи на юг. Подмина мъж с чалма на главата, който водеше две магарета, натоварени с окосена трева. Достигна до кръстопът и сви вляво. След километър пак свърна вляво, спря и излезе от колата. Извади бутилка минерална вода от багажника и я изпи на един дъх.

Тръгна към близките руини, представляващи ниски тухлени стени. Мястото бе пусто и това искрено учуди Мохамед. Именно тук трябваше да го чака американецът. Арабинът се повъртя, върна се в колата и извади клетъчен телефон. Набра номер – даваше свободно, скоро се включи гласова поща.

„Може би се мотае още с онази група", помисли си мъжът и седна на предния капак на автомобила.

По пътя се зададе трактор с ремарке. Возеше туристи, но не бяха азиатците и американеца го нямаше сред тях. Те слязоха, разходиха се около руините, колкото да направят по няколко снимки, и отпътуваха. Остана само слаб мъж с дълга бяла риза и чалма на главата. Мохамед го познаваше от предишните си посещения.

Човекът се казваше Осман и се грижеше за поддръжката на това място. Двамата си размениха поздрави и Мохамед се оплака, че чака клиента си. Осман вдигна рамене и влезе сред руините.

Изведнъж се чу вик.

Мохамед извърна глава и видя Осман да маха с ръка. Отиде при него и се закова. До един от зидовете лежеше каубойската шапка на американеца. Не можеше да я сбърка с друга. Значи все пак е бил тук, даже е забравил шапката си. В един от ъглите на четириъгълното пространство мъжете забелязваха прясно насипан пясък. Осман се учуди, приклекна и го разрови с ръце.

В следващия миг скочи ужасен и извика.

Мохамед бързо приближи.

Под разринатата купчина се подаваше прашно месесто лице с безжизнени очи и отворена уста, пълна с пясък.

Бе лицето на американеца.

Глава 2

31 октомври, Гластънбъри – Англия

Смрачаваше се. Времето изобщо не беше студено, сякаш късната есен нямаше намерение да отстъпи място на идващата зима. Под наскоро светналите улични лампи и припламващите тиквени фенери, зъбещи се ехидно от прозорците и вратите на къщите, се стелеше единствено лека мъгла.

Алън Коулби крачеше спокойно с разкопчан балтон и ръце, пъхнати в странно издутите си джобове. Може би всичките тези еколози и учени имаха право за глобалното затопляне. Коулби си спомни, че предишни години по това време по околните възвишения и полета имаше сняг. А сега дори дъхът му не образуваше пара, когато излизаше от тесните ноздри.

Коулби бе сравнително висок мъж, в разцвета на четиридесетте, с кокалести крайници и дълги пръсти. Правата кестенява коса над продълговато и леко изпито лице не можеше да скрие несъразмерните уши, които стърчаха встрани под сивата шапка, нахлупена на главата.

Мъжът извършваше обичайната си разходка по улиците на градчето. Маршрутът му задължително минаваше покрай каменните останки на старото абатството, което според легендите криеше някъде под себе си гроба на митичния крал Артур. Продължаваше към градините на Чалис Уел, намиращи се в подножието на Гластънбъри Тор, най-високия хълм наоколо.

На върха се извисяваше самотна каменна кула, а към нея вече пъплеше множество от хора. Отдалеч приличаха на рояк светулки, понесли запалени фенери и факли. Глухият тътен от думкане на барабани и пронизителните изсвирвания на рогове огласяха цялата околност. Там горе след броени минути трябваше да лумне огромен огън, който местните жители палеха по случай настъпването на келтската Нова година Соу–ан или празника на Вси светии, както беше по-известен в целия свят.

Коулби също имаше намерение да се изкачи на Гластънбъри Тор, но преди това трябваше да посети още едно място, което не можеше да пропусне.

градското гробище.

Коулби не беше женен и въпреки че нямаше свои, много обичаше децата. Благотворителната му фондация подпомагаше сиропиталища и детски болници, а сумите, които се изпращаха в Африка за купуване на храни за гладуващите, възлизаха на милиони лири.

Улицата, успоредна на гробищния парк, бе пуста, слабо осветена и навяваше страшни мисли в главата на всеки посетител, който имаше неблагоразумието да се разхожда вечер по нея. Но такъв бе сценарият – все пак беше Хелоуин.

Коулби влезе през едно от крилата на големите железни порти, сякаш нарочно оставено леко отворено. Тръгна по главната алея, от двете страни на която в шпалир се издигаха тъмните силуети на големи клонести дъбове. Между тях се забелязваха надгробни паметници – от малки плочи до статуи с всякакви размери. Тук–там се издигаха и малки параклиси, построени от по-заможните жители на града.

Внезапно се чу шум, който наруши сумрачното спокойствие, царящо наоколо. Коулби забави и без това не особено бързата си крачка и извърна глава вляво, откъдето дойде странният шум. На бледата светлина на уличната лампа видя малък параклис с няколко стъпала отпред и две колони в класически гръцки стил встрани от тях. Запъти се към него, но спря пред тясната пътека, която водеше към ниската постройка.

Изведнъж зад параклиса наизскачаха около дузина фигури и с викове и крясъци хукнаха към него.

Бяха по-ниски от него, носеха тъмни костюми и наметала, а на главите им стърчаха черни островърхи шапки. Лицата им бяха покрити с маски – черепи, вещици, вампири и всякакви злокобни създания, сякаш възползвали се от отворилия се пространствено-времеви прозорец, за да покажат грозните си физиономии на горния свят.

Е, поне според вярванията на келтите.

Коулби се престори на силно уплашен. Въпреки че на лицето му бе изписано искрено задоволство, вдигна ръце във въздуха и също се развика:

– Оооо, духове и демони, пощадете ме и аз ще ви се отблагодаря богато!

Децата го наобиколиха и започнаха да скачат в кръг около него, без да спират със своите заплашителни викове и крясъци.

– И с какво си готов да се разделиш, страннико, в замяна на жалкия си живот? – извика едно от тях, маскирано като скелет.

Коулби бръкна в джобовете на балтона и демонстративно извади ръце. Протегна ги и разтвори юмруци.

– Единственото, с което разполагам, са най-вкусните бонбони на света. Светят на лунна светлина като скъпоценни камъни. Това стига ли?

– Стига! Стига! – развикаха се децата и се втурнаха към него.

Започнаха да грабят бонбоните от шепите му и да ги тъпчат по джобовете си. Коулби предвидливо се бе запасил с достатъчно количество, така че имаше за всички. Когато подаде и последната шепа на най-малкия малчуган, приличащ на духчето Каспър, вдигна ръце и каза:

– Е, това беше. Повече нямам.

В следващия миг всички малки страшилища изчезнаха отново зад параклиса така бързо, както се бяха появили. Тишината отново се възцари, но това може би щеше да трае само до появата на следващия човек, дръзнал да се разхожда сам сред гробовете.

Коулби постоя няколко секунди на място, сякаш се страхуваше да не изчезнат веселите детски викове. Още отекваха в съзнанието му и извикваха спомена за неговото детство, когато и той правеше същите лудории...

Продължи по алеята, но веднага свърна в първата пряка, тъй като имаше намерение да излезе от парка. Вече се виждаше външната ограда, когато се чу ново прошумоляване.

Беше на няколко крачки.

Коулби спря и се огледа. Може би имаше още една банда дечурлига, решили да плашат хората в гробището. Коулби се намръщи. Сети се, че бе раздал всичките си бонбонени запаси. Ако наистина имаше втора група деца, нямаше какво да им даде.

Продължи бавно напред по тясната алея. Иззад разклонен храст изникнаха две сенки. Приближиха бързо, без да издават звук. За безкрайно краткия миг, в който успя да ги мерне, Коулби установи с изненада, че бяха почти с неговия ръст. Озадачен се закова на място и тъкмо щеше да попита какво става, когато по-високата фигура скочи, вдигна ръка и замахна към него.

Усети тъп болезнен удар по тила, причерня му и се свлече на покритата с листа алея.

Гластънбъри Тор все още беше обвит в лека мъгла. Постепенно изтъняваше и се разсейваше от бледите лъчи на есенното слънце, което се мъчеше да пробие надвисналия в небето сив облак. Бе влажно, а зелената трева, отъпкана от празнуващите жители и гости на Гластънбъри, вече се бе вдигнала.

За вихрилото се езическо празненство свидетелстваха разхвърляни кутии и бутилки от бира и вино и останките на тлеещия огън, горял цяла нощ на двайсетина ярда пред каменната кула.

Леко прегърбен мъж с измачкан каскет и голям черен найлонов чувал в ръце обикаляше по поляната и събираше боклуците от тревата. Мърмореше под нос и „благославяше" съгражданите си, които му отваряха толкова много работа. Чувалът почти се бе напълнил, когато мъжът спря пред едва димящия огън. Тръсна товара на земята, сложи ръце на кръста и се изви назад.

Напоследък гърбът му не го слушаше.

Загледа се в сивата камара от пепел и черните обгорели дървета отпред. Чудеше се откъде да започне. Наведе се и взе лопатата, която лежеше в количка. Нагази с черните си гумени ботуши в пепелта и тъкмо се канеше да загребе, изведнъж спря.

Под една от овъглените греди нещо се белееше. Мъжът се наведе и с учудване установи, че това бяха кости – сякаш от човешка ръка.

„Кой ли пиян глупак си е изхвърлил маскировката в огъня?", помисли си общинският служител и пристъпи напред.

Повдигна с лопатата хелоуинската находка и с огромно изумление видя как от пепелта се подаде първо обгорял ръкав, последван от оголен череп с останки от изпечена човешка плът.

Глава 3

Венеция – Италия

Суетнята бе повсеместна. Почти навсякъде можеха да се видят служители на фирмата доставчик, които внасяха дървени сандъци с току-що пристигналата от Холандия пратка. Едва ли можеха да бъдат сбъркани с хората от персонала на библиотека „Марциана". Първо, защото носеха червени работни комбинезони с логото на фирмата, и, второ, защото обръщаха твърде малко внимание на безценните фрески на Веронезе и Тинторето, покрай които минаваха.

Работниците стоварваха запечатаните сандъци в двете основни помещения: вестибюла и основната зала, без да се впечатляват особено от изящната им архитектура, дело на главния архитект на Венеция Джакопо Сансовино отпреди близо половин хилядолетие. Естествено, не биха си направили и труда да извият яките си вратове и да отправят поглед към тавана на вестибюла, чийто център бе зает от великолепната „Мъдрост" на Тициан.

Оставаха два дни до откриването на изложбата, посветена на магията, алхимията и науката от 1400 до 1700 г., както съобщаваха рекламните платна, провесени по пиаца „Сан Марко, а работата сякаш нямаше край. Поради приготовленията библиотеката бе временно затворена и охраната на входа бе принудена да отпраща свои недотам редовни читатели, които не се бяха информирали предварително за промяната, както и любопитни туристи, желаещи да разгледат „старата библиотека, както я наричаха местните жители.

Лука Дорато, уредник на изложбата, обикаляше нервно напред-назад. И без това измъченото му лице се изопваше до крайност, щом някой сандък минеше заплашително на милиметри до витринажите с острите си ръбовете. Слабоватият 35-годишен мъж постоянно даваше указания на работниците кое къде да поставят и от време на време забърсваше изпотените стъкла на очилата си, въпреки че климатичната система работеше безупречно.

Спокойствието в общественото учреждение бе безвъзвратно изчезнало, а Лука бе човек, който ненавиждаше промените както в личния си живот, така и на работното място. Но директор Зорзи бе непреклонен и твърдо държеше на тази изложба, смятайки че по този начин ще издигне реномето на библиотеката сред своите съграждани и проявата идеално ще се впише в летния културен живот на Венеция.

Тоест малко шум в местните и националните медии никога не бе излишен, особено когато става въпрос за човек като Зорзи, който беше пословично известен със своята суетност. Въпреки смешната дребна, но порядъчно заоблена фигура и плешивото теме директорът винаги се обличаше по последния писък на модата. Разбира се, държеше костюмите и обувките му да са дело на реномирани италиански производители.

За разлика от него Лука, който работеше за библиотека „Марциана" от почти 10 години насам, беше сменил само три костюма за този период, а това бе направо гавра с модните традиции според разбиранията на д–р Масимо Зорзи. По тази причина директорът винаги намираше удобен случай да подхвърли някой упрек към външния вид на своя подчинен, който пък от своя страна вече беше свикнал с подмятанията и шегите на колегите си и не им обръщаше кой знае какво внимание. А причината за това бе много проста.

Лука беше човек, изцяло отдаден на работата, а тя бе общо взето всичко, което имаше на този свят, и упорито отказваше да тормози главата си с незначителни подробности като външен вид, модни тенденции и други подобни.

– Хей, по внимателно с този сандък! – рече с възмутителни нотки в гласа си Лука, след като дъските на сандъка изскърцаха жаловито, когато носачите го тръснаха на богато орнаментираната подова мозайка, дошла през 1815 година от Скуола Гранде дела Мизерикордия – друга емблематична сграда на архитект Сансовино.

„Слава Богу, поне доставката от Флоренция пристигна навреме", помисли си Лука и интуитивно обърна поглед към самостоятелна витрина, където се помещаваше най-ценният експонат от изложбата – гръцкият ръкопис на Корпус Херметикум, от който великият Фичино бе направил своя знаменит латински превод.

Лука се запъти към витрината, сякаш притеглен от невидима магнетична сила, хвърляйки още един сърдит поглед към носачите, които на висок глас коментираха лошото представяне на местния футболен тим. Мъжът се наведе, погледна през стъклото на витрината към пожълтелия пергамент, изписан с дребни, но красиви гръцки букви от ръката на незнаен монах някъде в Атон.

Въпреки че заглавната страница бе силно повредена, Лука Дорато съзерцаваше пергамента със сините си очи като хипнотизиран. Чудеше се на невероятната му сила, сякаш застинала в него под стъкления похлупак, но в миналото, избухнала и дала началото на един от най-светлите периоди в човешката история – Същинския италиански ренесанс.

– Лука, как вървят приготовленията?

Леко пискливият глас, който отекна в залата, го изкара от унеса и той се обърна машинално към входа. С характерната си енергична походка към него крачеше директор Зорзи, оглеждайки с изпитателен поглед струпаните сандъци по пътя си.

– А, всичко е наред, господин директоре – отвърна Лука и се запъти към началника си.

Когато го наближи, веднага усети плътната и вече стелеща се наоколо миризма на парфюма, разнасящ се от закръглената фигура на Зорзи. Слабичкият уредник сдържа гримасата върху лицето си, жест, трениран многократно при срещите с началството. За всеки случай все пак спря на почетно разстояние.

– Вярвам, че закъснението на доставката от Холандия няма да се отрази на подготовката, нали, Лука? – рече Зорзи, натъртвайки на последните думи.

– Естествено, господин директоре. Ще видите, че ще се справим навреме.

– Радвам се да го чуя, вече уреждаме пресконференцията с медиите, които ще искат да снимат изложбата – отвърна Зорзи и бащински потупа Лука по рамото, бръкна в джоба на сакото си, за да извади звънящия клетъчен телефон. – Ето, мира не ми дават. Ще трябва да вървя – добави Зорзи, завъртя се върху подметките на лъснатите до блясък ръчно изработени черни обувки и пое бързо към изхода на залата.

Въпреки странностите директорът разбираше от работата си и управляваше с размах дейността на старата библиотека. По негово време стартираха няколко проекта, като „АИДА и „ВЕНИВА, целящи да свържат чрез интернет в единна база данни културни институции както от Италия, така и от цяла Европа. Дори хранилищата бяха прочистени от дървояди – чрез електромеханичната система „Велокси", която намаляваше нивото на кислорода във въздуха.

Лука проследи с поглед отдалечаващия се с леко поклащане директор, след това махна с ръка на двама свои колеги. Трябваше да отворят всички сандъци и да подредят съдържанието им в залите.

Бе изминал час, откакто Марангона – най-голямата от петте камбани на Кампаниле, бе известила приключването на работния за венецианци ден.

Най-накрая Лука се просна изморен върху стола си. За миг затвори очи и разтърка с върха на пръстите пулсиращите си слепоочия. Вече можеше да се отпусне. По-голямата част от работата беше свършена, а остатъкът можеше да почака до утре. Отвори очи и погледна към прозореца на кабинета.

Изгледът бе великолепен. Привързаните за дървени стълбове гондоли се поклащаха леко в спокойните води на лагуната, а зад тях, като в приказен мираж, изникваха сградите на остров Сан Джорджио.

Водно такси, пълно с туристи, бавно приближи брега и се насочи към пристана Закария, намиращ се непосредствено след моста Понте дела Паглиа. Отсреща светлорозовата фасада на Двореца на дожовете отразяваше лъчите на снишаващото се на запад слънце и само две дълги сенки бавно пълзяха към богато орнаментираната сграда – удивителна смесица от византийска, готическа и ренесансова архитектура. Сенките принадлежаха на двете монолитни колони, от червен и сив ориенталски гранит, които се издигаха между библиотеката и двореца и сякаш стояха на стража на кея, или Моло, на площад Сан Марко.

По-близката бе издигната в чест на първия патрон на града – свети Теодор, а на върха на втората, сякаш готова да политне, стоеше бронзовата фигура на крилатия лъв – символ на евангелиста свети Марк, чийто мощи се съхраняваха в едноименната базилика.

Библиотека „Марциана" във Венеция с двете колони: близката на свети Марк и задната на свети Теодор

Мелодичният звук от компютъра накара Лука с нежелание да отмести поглед от великолепната панорама и да го насочи към екрана на монитора.

Имаше съобщение за нова поща.

Мъжът веднага се досети, че все още не бе отговорил на колегите от Амстердам за благополучното пристигане на пратката във Венеция. След секунди пощата бе отворена, но съобщението не бе изпратено от Философската херметическа библиотека, а от непознат електронен адрес.

Въпреки че пощата му имаше антиспам програма, Лука почти всеки ден губеше време с досадната работа по отстраняване на рекламни съобщения и оферти, които заливаха мрежата с упоритата настойчивост на разбеснели се марокански скакалци.

В началото се зачуди, но въпреки това кликна върху новото съобщение – страхуваше се, че все пак може да е нещо важно и реши да му хвърли едно око. На екрана се появи кратък текст. Лука присви леко очи и зачете, като устните му леко помръдваха.

Уважаеми господин Дорато,

Може би това писмо ще Ви се стори странно, но повярвайте, не го изпращам, за да Ви губя времето. Не ме познавате, но аз Ви познавам твърде добре още от детските Ви години, които прекарахте в сиропиталището на доминиканските монаси. Бих искал да разговарям с Вас по много важен и дори бих казал съдбовен въпрос, но това трябва да стане на четири очи. Знам, че в момента сте зает с подготовката на предстоящата изложба и за това предлагам да се срещнем утре пред кафе „Флориан" в 8.30 ч. Надявам се, че ще дойдете, тъй като отдавна искам да се срещна с Вас.

След текста нямаше име на подателя, а само фразата „Искрен Ваш приятел" и някаква странна рисунка от преплетени кръгове – за разлика от петте кръга на олимпийското лого тук бяха само три.

Физиономията на Лука доби искрено озадачен вид и въпреки че прочете още два пъти текста, съзнанието му не успя да се освободи от завладялата го изненада и любопитство.

Можеше да се каже, че живееше почти отшелнически, ако не се брояха срещите с единствения му приятел Анджело и неговия син Паоло, на когото бе кръстник. С колегите си не поддържаше отношения извън естеството на работата и дори трудно приемаше да изпие чаша вино с тях.

Само едно обстоятелство възпираше Лука да не изтрие това съобщение. Непознатият знаеше отнякъде, че той бе отрасъл в сиропиталището към доминиканския орден. Факт, за който Лука не обичаше да говори. Освен това непознатият искаше да разговаря по някакъв съдбовен въпрос.

Лука кликна върху бутона за отговор и бързо изписа в новопоявилия се прозорец:

„Кой сте Вие и за какво искате да разговаряме?"

Изпрати съобщението и само след половин минута се получи отговор от същия електронен адрес:

„Просто елате пред кафене „Флориан и ще разберете.

Лука не се изненада. Очевидно непознатият нямаше желание да разкрие самоличността си.

„Какво пък, сутрин атмосферата на площад „Сан Марко е чудесна и спокойна. Една разходка няма да ми се отрази зле, помисли си уредникът и загаси екрана на монитора.

Глава 4

Експресният вапорето № 82 се приближи до спирка „Валаресо на площад „Сан Марко и застана плътно до кея. В този ранен час на деня водният бус беше почти празен и Лука можеше спокойно да се любува на прекрасната утринна гледка по Канале Гранде, без да бъде смущаван от многобройните туристи, които след два часа щяха да плъзнат из целия град.

Той слезе на брега, с удоволствие вдиша от свежия въздух и без да бърза, се отправи към двете колони. По-малката част от площада или пиацета „Сан Марко", която се простираше зад колоните, бе тиха и безлюдна. Гълъбите спокойно се разхождаха по нея в търсене на храна.

Уредникът закрачи бавно, насочи се към кулата на камбанарията, заобиколи я откъм изпъстрената с арки сграда на новата Прокурация и спря пред безлюдните маси на кафе „Флориан", изнесени на площада. Погледна часовника си, до уречената среща оставаха само 2 минути.

Непознатият трябваше да се появи всеки момент.

Лука постави кожената чанта на една от масите и загледа малцината минувачи по площада. Няколко възрастни двойки използваха прохладното утро за разходка, а продавач на сувенири тикаше количка.

Кафе „Флориан, на заден план се виждат кулата на камбанарията „Кампаниле и базиликата

Изминаха 20 минути, но от непознатия нямаше и следа.

Площадът постепенно започна да се изпълва с хора, повечето от които работеха в магазините и ресторантите наоколо. Появиха се и първите туристи. Лука отново хвърли бегъл поглед към часовника си, колкото да се убеди, че чакането вече бе загубило смисъл. Обходи с поглед още веднъж площада, взе чантата от масата и бавно се запъти към входа на музея „Корер".

Точно преди да влезе, се обърна и за последен път огледа пространството към площада, с надежда да зърне човек, който да бърза към него. Но това не се случи. Явно някой се бе пошегувал.

Топката летеше постоянно ту към едната, ту към другата врата. Следваха я куп хлапета, които с гръмките си викове огласяха двора на изоставения склад. Слънчевите лъчи весело огряваха прашната бетонна повърхност на импровизираното футболно игрище. Бе твърде удобно за игра поради високата външна ограда и червеникавата тухлена стена на склада. Дори и при неточни шутове топката оставаше в рамките му и не се налагаше децата да я гонят на улицата.

Повечето от момчетата носеха оригинални фланелки, на чийто гърбове бяха изписани имена на футболни величия от големите европейски клубове. Малчуганите истински се вживяваха в играта, а потните им лица, по които полепваше вдигащият се прах, изразяваха или бурна радост от успешно проведената атака, или огорчение и яд от пропуснатия стопроцентов гол.

Често имаше упреци и кавги за закъснялата реакция на вратаря – пост, който в повечето случаи се заемаше от по-свитите момчета, неуспели да се преборят за така желаното място сред нападателите.

Висок и мургав хлапак, в очевидно някога бяла фланелка с името на бразилската звезда Роналдо на гърба, майсторски дриблираше около противниковите защитници. Така се беше увлякъл в индивидуалната си игра, че съотборниците му открито негодуваха, защото не им подаваше топката.

– Пепино, подай насам, хайде, Пепино! – крещеше едно от момчетата, което се намираше от другата страна на игрището, до стената на склада.

Но Пепино продължаваше да не обръща внимание на призивите на съотборника си, предпочете да излъже още двама противници и чак тогава вдигна поглед към ръкомахащия му отсреща съиграч.

– Какво си се развикал бе, Джино. Само знаеш да мрънкаш! – отвърна троснато Пепино, който за момент бе спрял на място с ръце на хълбоци и с десния си крак, демонстративно поставен върху топката.

Къдраво момче от противниковия отбор използва разправията и се втурна стремглаво, протягайки крак към топката. С хладнокръвно и мълниеносно движение Пепино я търкулна назад, точно когато кракът на противника профуча покрай нея, но без да успее да я докопа.

– Добре де, хайде да те видим какво ще направиш! – рече ядосано Пепино и с все сила шутира топката по посока на Джино.

Но вместо към съотборника му коженото кълбо полетя нагоре и пред удивените погледи на останалите момчета се заби в един от малкото оцелели прозорци на склада.

Чу се трясък от натрошени стъкла, които се посипаха на игрището.

– Еееее! – бурно възкликнаха хлапетата.

– Хайде сега, отворко, бягай да вземеш топката! – провикна се Джино и видимо ядосан седна на земята.

Пепино постоя за няколко мига на място, сякаш все още не можеше да повярва, че именно той бе пратил топката в склада. Тръгна към входа на зданието, намиращ се на около 15 метра след импровизираната врата на неговия отбор. Част от противниковите играчи започнаха да се забавляват, подсвирквайки и дюдюкайки подигравателно след него.

Щом влезе, момчето спря за момент, докато очите му привикнат със стелещия се полумрак. Миришеше на застояло и на разлято машинно масло, но иначе бе прохладно. Сви вляво, заобиколи накамарените накуп дървени палети и се насочи към предполагаемото място, където трябваше да е паднала топката. Пристъпваше внимателно, опипвайки с поглед пода. Знаеше, че в склада бяха разхвърляни всякакви железа и при грешна стъпка можеше да се нарани.

Щом достигна до счупения прозорец започна да оглежда внимателно пода, търсейки топката със знака на „Найки". Трябваше да е паднала някъде наоколо. Обиколи две колони, които му се изпречиха на пътя, но все още не виждаше коженото кълбо. Пред погледа му се изпречиха сандъци и Пепино реши, че топката се намира или в някой от тях, или пък е паднала отзад. Предположението му се оказа вярно и не след дълго той съзря сребристата топка, която се бе сгушила в един от сандъците до чифт смърдящи на гума оръфани ботуши. Момчето с погнуса отмести единия ботуш, бързо грабна топката и започна с подсвиркване да си я подхвърля от ръка в ръка.

Но само след три или четири метра кракът му срита мек предмет.

Пепино клекна и на бледата светлина, която идваше високо горе от счупения прозорец, видя мъжка обувка. Не се изненада кой знае колко от откритието и почти бе готов отново да поеме по пътя си, но нещо необичайно го задържа.

Обувката бе твърде лъскава и дори на слабата светлина изглеждаше като нова.

Пепино остави топката на пода, с нарастващо любопитство взе обувката и я повдигна към светлината. Нямаше никакво съмнение. В ръцете си държеше официална кожена, нова новеничка обувка. Такава, каквато можеше да се види само по витрините на скъпите модни бутици.

„Сигурно струва цяло състояние!", помисли си той, обръщайки я бавно от всички страни, за да я разгледа по-внимателно. „Да, но никой няма да ми даде и цент само за една обувка" – продължи мисълта си Пепино. Постави обувката до топката и започна да оглежда пода наоколо в стремеж да открие и другата.

Търсеното продължи не повече от половин минута. Втората обувка се спотайваше до бетонна колона. Пепино възкликна от радост и бързо я грабна. Страхуваше се да не би отнякъде да се появи друг хлапак, който да му отнеме ценната придобивка. Когато се изправи, пред погледа му се изпречи подаваща се от бетонната колона желязна кука с вързано за нея въже.

„Хей, какво става тук?", помисли си Пепино, отлично знаейки, че в склада не можеше да се намери нищо интересно – момчетата го бяха претършували из основи.

Естествено всичко, което имаше поне някаква минимална стойност или би могло да влезе в употреба, бе изнесено, на пода се въргаляха само ръждясали железа, тухли и никому ненужни боклуци.

Пепино опипа свободния край на въжето, висящо от куката, и със задоволство установи, че беше ново – от онези, с които се катерят алпинистите. Позна го веднага. Бе ползвал подобно по време на скаутския лагер миналата година.

„Егати късмета!", потри доволно ръце Пепино и проследи с поглед въжето, което се спускаше от високия таван на склада.

След миг погледът му спря. Очите на Пепино се разшириха от ужас, щом осъзна какво вижда.

На преметнатото през желязна греда въже беше провесено човешко тяло – някак странно изкривено с ръцете, вързани зад гърба. Беше облечено с тъмна мантия, а отпред можеше да се види голям светъл кръст.

Пепино изтърва обувката на пода.

Шумът от падането й го накара да изкрещи от ужас. Момчето се обърна и хукна обратно към изхода. Виковете му се блъснаха по стените, а ехото ги препращаше и до най-отдалечените кътчета на сумрачната сграда.

Глава 5

Оперативката при директора на полицейското управление в Местре¹ току-що бе завършила. Комисар Анджело Морати се появи в коридора и веднага се отправи към автомата за кафе. Вкара две монети в машината, натисна бутона за еспресо с мляко и търпеливо зачака. Щом пластмасовата чаша се напълни, стройният атлетичен мъж отпи малка глътка, кимна одобрително и тръгна към кабинета си.

Беше облечен в цивилен тъмносив костюм, който трудно скриваше мощната мускулатура на крайниците му. Не носеше вратовръзка, горните две копчета на ризата бяха разкопчани. Имаше леко удължено, гладко избръснато лице с волева брадичка и изпъкнали скули, а кестенявите му коси бяха подстригани късо. Плътно наситените му кафяви очи можеха да бъдат смразяващи или пък топли и мили – в зависимост от това кого наблюдаваха.

Докато мъжът влизаше през вратата, се чу настоятелен телефонен звън. Морати ускори крачка, остави чашата с кафе на бюрото и вдигна слушалката:

– Комисар Морати на телефона.

– Анджело, нали не си забравил да предупредиш Лука, че вечерята се отлага с час? – чу се женски глас от отсрещната страна на линията.

– Естествено, Валерия, как бих могъл. Та нали после Паоло ще ми се цупи цяла вечер – отвърна с топъл глас Морати.

– Добре, а къде си скрил подаръка? Да не би да не си го купил още? Разбрахме се, че това е твоя грижа. Знаеш, че нищо не разбирам от компютърни игри.

– Не се безпокой, скъпа. Пъхнал съм го при чорапите си в гардероба и затова не можеш да го откриеш. Гарантирам, че Паоло ще остане доволен.

– Добре, и се надявам, че няма да закъснееш.

– Как мога да закъснея за рождения ден на сина ни! – отвърна с престорени възмутителни нотки в гласа си Морати.

– Искрено се надявам да е така, а сега трябва да затварям, че бързам. Чао и целувки.

– И аз те целувам, скъпа – отвърна Морати и затвори телефона.

Протегна ръка и обърна поставената върху бюрото фотография в рамка. Гледаха го лицата на усмихната красива жена с дълги кестеняви коси и момче на не повече от 11–12 години със смешен щръкнал перчем, но живи и жизнерадостни очи. Точно когато Морати отново върна семейната фотография на място, се чу почукване.

– Влез – рече с леко дрезгавия си глас комисарят и обърна машинално поглед към вратата.

Тя се отвори почти веднага и в рамката й застана униформен полицай със загрижена физиономия.

– Господин комисар – заекна леко току-що влезлият мъж, по-нисък на ръст от снажния Морати и поне с петнайсет години по-възрастен от него.

– Какво има, Карло?

– Току-що операторите от централата са приели телефонно обаждане за намерен убит мъж в изоставен склад до пристанището.

– Кой го е намерил?

– Някакви деца, играели футбол в двора на склада, господине.

– Добре, Карло – отвърна комисарят, разтегляйки думите, което означаваше, че мозъкът му вече бе започнал да планира действията, които трябваше да бъдат предприети незабавно. – Прати патрули да отцепят района и се обади на Сержо и Мауро да изкарат колите.

– Слушам, господин комисар! – отвърна полицаят и точно когато се обърна, за да излезе от кабинета на шефа на отдел „Убийства", бе принуден да се спре заради допълнителните нареждания на комисаря.

– А, Карло. И да не забравиш да уведомиш съдебния лекар.

– Не съм тук от вчера, господине?! – отвърна с лека обида в гласа си полицаят.

– Извинявай, не исках да те засегна! – рече Морати и изпрати излизащия в коридора служител на реда с приятелска усмивка.

За миг в главата му нахлуха спомени с 10-годишна давност, когато постъпи на работа в управлението. Току-що бе завършил полицейската академия. Беше млад и неопитен и именно татко Карло, както всички го наричаха, бе от хората, които първи му подадоха ръка и го въведоха в тънкостите на полицейската оперативна работа. Естествено Морати бе благодарен на стария полицай за всичко, което беше научил през тези години от него и само леко се усмихваше, когато до ушите му достигаха думите на Карло, който на всеослушание обичаше да се хвали с успешната кариера